Анотация:

Съдебната практика по делата за предсрочно освобождаване на лишени от свобода обичайно остава извън фокуса и на професионалното, и на общественото внимание. Това е резултат от множество фактори, произтичащи все от неуспеха на държавната власт да формулира и проведе такава политика по изпълнение на наказанията (включително с приемането на адекватна правна уредба за ефективна възпитателна, рехабилитационна и ресоцилизираща работа в затворите, но и с подготовка на квалифицирани и мотивирани служители и създаване на подходяща организация), която да въздейства ефективно върху всеки от криминогенните фактори за извършване на престъплението и да създаде предпоставки след напускането на затвора осъденият да води законосъобразен начин на живот. Тенденцията да се подценява правото, системата и институционалната организация по изпълнение на наказанието лишаване от свобода в крайна сметка е зловредна, защото липсата на знак, че държавата знае какво да прави с лишените от свобода, че всяка изолация преследва ясна общественополезна цел, девалвира наказателната принуда. А когато се обезцени и този най-тежък ресурс за въздействие на държавната власт върху престъпността, на практика се реализират всички опасности за мирния общностен живот. Манипулативната злоупотреба със страха и чувството за незащитеност и безпомощност на хората, която извращава обществените нагласи относно начините и възможностите за превъзпитателна работа с осъдените и перспективите им след затвора, не помага за укрепване на обществената сигурност. В държавите с ниска рецидивна престъпност не се допуска нито пострадалите от престъпленията да останат без подкрепа, така че да не могат да се справят пълноценно с травмата, нито да се настройва общественото мнение срещу осъдените до критични нива на непоносимост, които значително ограничават, а понякога унищожават шанса им след излизането от затвора да успеят да загърбят завинаги криминалната среда и криминалното минало.

Затова съдебната практика по делата, инициирани от затворници, би могла да е не само силно средство за защита на уязвима група, но и ценен източник на информация как се осъществява наказателната политика срещу рецидивната престъпност и как се разходват бюджетни средства. Ще публикуваме съдебна практика по различни видове дела, свързани с изпълнението на наказанието лишаване от свобода, както и юридически текстове за развитието на пенитенциарните системи, постигнали значителен напредък в противодействието на престъпността и хуманизирането на правосъдието.

Започваме с публикуването на съдебните актове на Софийския градски съд и на Софийския апелативен съд, постановени по едно и също производство за предсрочно освобождаване, образувано по искане на лишения от свобода. Съдебната практика по чл. 440 и сл. от НПК е противоречива, доколкото окръжните и апелативните съдилища прилагат различен стандарт при решаване на основното подлежащо на оценка в това производство обстоятелство – настъпилото поправяне на лишените от свобода по смисъла на чл. 70 НК. Тези производства не достигат до Върховния касационен съд, поради което уеднаквяването на съдебната практика е възможно само с повишаване на общата информираност на съдиите, прокурорите и адвокатите за нея. Това е наложително още повече и защото темата не е била предмет на сериозна професионална и академична дискусия, в която да се обсъждат особеностите и характера на производствата за условно предсрочно освобождаване. Представените съдебни актове поставят на обсъждане някои от нееднозначно решаваните от съдилищата въпроси: включва ли се в специфичния предмет на съдебния контрол оценката на дейността на длъжностните лица, натоварени с провеждане на корекционния процес; допустимо ли е с цел изследване и доказване на поправянето на лишените от свобода съдът или органите на затвора да назначават експертизи с участие на психиатри, психолози и социални работници като форма на независим мониторинг за постигнатия от осъдения напредък в изграждане на устойчив волеви самоконтрол, включително за овладяване на гнева и избягване на насилие; изводът за поправянето на осъдения следва ли да включва фактическо признание за извършеното престъпление.

Бончо М. Бончев,

редовен доцент**

Анотация: Издаването на административния акт не приключва въпроса с осъществяването на разпоредените с него правни последици, а тепърва го поражда. Авторът доц. Бончев разглежда редица спорни въпроси, които могат да възникнат в хода на административното изпълнение, вкл. когато се изпълняват правни последици, различни от предвидените в административния акт, когато се изпълнява невлязъл още в сила акт, или се изпълняват нищожен или несъществуващ акт. Обсъжда се възможната защита на засегнатите субекти чрез подаване на отзивна административна жалба (рекламация), като се разграничава това обжалване от обжалването пред йерархическия началник. Анализира се съдебната практика на френския Държавен съд и на българския ВАС.

Ключови думи: административен акт, административно изпълнение, нищожен административен акт, правни последици, отзивно административно обжалване, рекламация, йерархическо обжалване.

* Публикувано в сп. „Юридически архив“, г. VII (1935-1936), № 1. Правописът е осъвременен. Статията се предава с минимално осъвременяване на изказа. Навсякъде в текста съкращенията Зак. за административното правосъдие, ЗАП и пр., които ползва авторът, са уеднаквени и заменени със съкращението НЗАП – Наредба – закон за административното правосъдие от 1934 г. Бел. ред. д-р Васил Петров.

** Бончо Матеев Бончев е роден в гр. Балчик на 06.12.1906 г. Син е на Матей Бончев-Бръшлян – известен преди 1944 г. журналист, съратник на издателя на в-к „Зора“ и деец на Демократическата партия Данаил Крапчев, а по-късно самият той главен редактор на същия вестник (1940-1944). Бончо Бончев сам става член на Младежката организация „Млада България“ към Демократическата партия. Но амбициите на Б. Бончев го отвеждат отвъд журналистиката и политиката – в правото. Завършва държавни и правни науки в Юридическия факултет на Софийския университет (1930 г.). Специализирал в гр. Йена (Германия – 1936 г.). Доброволен асистент в ЮФ на СУ (1936 г.). Редовен доцент в СУ по административно право (1940 г.), където чете курсове по административно право, обща и специална част (1940-1944 г.).

След завръщането си от специализацията в гр. Йена постъпва на работа в Министерството на вътрешните работи и народното здраве първо като юрисконсулт, впоследствие като главен юрисконсулт и като главен секретар на министерството. От този период е ползотворната му научна дейност, както и дейността му по анализиране, консултиране и защитаване пред съда на министерството на вътрешните работи и народното здраве по прилагането на новото законодателство след 1934 г. Има редица публикации в научните списания, в които прави прегледи на актуални проблемни въпроси от областта на административното право и процес, полицейското и данъчното право. Постоянен сътрудник и автор на публикации в почти всеки брой на списание „Общинска автономия“, както и автор на редица общотеоретични статии в списание „Юридически архив“. В тези публикации Бончев засяга и дава оригинални становища по същността и практическото приложение на институтите на мълчаливия отказ и срока за неговото обжалване, неправомерното административно изпълнение, административния акт-предписание, държавната полиция, мерите като недвижими имоти и възможността за делбата им, полицейските наказателни заповеди, йерархическия и административния надзор над общините, мълчаливата отмяна и отмяната от Върховния административен съд на общи (нормативни) административни актове, конкуренцията между общи административни актове, населеното място като институт на общинското и административното право, общината като страна в процеса, общинските вземания и способите за погасяването им, висшите правителствени актове, и др.

Автор е на две забележителни и дълго време единствени по рода си монографии от областта на административното право – обща и специална част: „Закон и правилник. Общият административен акт в системата на българското, немското и френското публично право“ (С., печ. Д. Провадалиев, 1939, 299 с.) и „Административно право. Особена част. Полицейско право“ (С., печ. Д. Провадалиев, 1942, 256 с.).

В първата монография за пръв път се анализират доктриналните и юриспруденциалните схващания и постановки във френското, немското и българското право относно същността, пороците и възможността за защита срещу закона и правилниците и наредбите, издавани от изпълнителната власт. Монографията остава единствена по рода си в нашето право почти седем десетилетия.

Втората монография е първият труд по особена част в нашето административно право. В него доц. Бончев по блестящ начин съчетава доктриналните постановки на немското (пруско) полицейско право – източник на редица положения в Наредбата-закон за държавната полиция от 1937 г., постановките на френското административно право – източник на нашия административен процес, пречупени през особеностите на българските специални закони и подзаконови нормативни актове в областта на полицията.

Животът и творческият път на доц. Бончев е прекъснат трагично. Скоро след преврата на 09.09.1944 г. той е арестуван и изчезва. За разлика от многото други опити да бъдат узаконени убийствата без съд и присъда след преврата, името му не е дописано сред обвиняемите и осъдените „задочно“ от Народния съд. За него е издаден надлежен акт за безследно изчезване, определящ за дата на последна вест за него 24.09.1944 г.

Милена Караджова[2]

Увод

Църковната собственост и нейната уредба са съществена част от европейската правна традиция. Актуалността на темата може да бъде обоснована в няколко аспекта, като в текста се акцентира върху три от тях: 1) наднационалността на църковната собственост; 2) нейния корпоративен характер; 3) възможността възникнали правни спорове от различни сфери на живота да бъдат решавани наднационално от папската институция, най-често чрез папски декреталии, които да разтълкуват спора и да насочат за решаването му във връзка със Свещеното писание и изискванията на канона. Подход, който води къмасоциация със собствеността на съвременните търговски дружества, които в значителна част от случаите са 1) наднационални; 2) корпоративни; и 3) в немалка част от възникналите спорове се търси наднационално решение от международен съд. Методът на изследване е юридико-исторически, като представя анализ на конкретни правни институти в контекста на тяхното историческо развитие. Целта е чрез реконструиране, описание и анализ да бъде показано влиянието, което са оказали процесите и практиките при институционализирането на църковната собственост през Средновековието върху съвременните разбирания за правото на собственост.

1. Няколко бележки за собствеността

…

[1]Публикувано в сп. "Адвокатски прегред", бр. 9/2021 г.

[2]Адвокат от София, доктор по право.

Мария Шаркова**

Увод

През 1999 г. Американският център за контрол и превенция на заболяванията обявява ваксините за едно от десетте най-големи постижения на XX век в областта на общественото здраве наред с осигуряването на чистапитейна вода и осигуряването на безопасност на храните[1]. Световната здравна организация посочва, че ваксините предотвратяват смъртта на между четири и пет милиона души всяка година[2].

В същото време, особено в пандемичните условия, предизвикани от разпространението на COVID-19, става все по-осезаемо наличието на колебания спрямо ваксините, включително чрез активизирането на т.нар. антиваксиналнидвижения, които черпят основните си аргументи от източници, които не се позовават на научна информация. Най-честите притеснения на посочените групи хора са свързани с безопасността и ефикасността на този лекарствен продукт.

Друга група аргументи са свързани с баланса между индивидуалните права на гражданите и телесната им неприкосновеност, която се противопоставя на обществения интерес от ваксинацията.

Този анализ не се ангажира с представянето на различните аргументи против ваксинопрофилактиката, отнасящи се до ефикасността и безопасността на ваксините, доколкото съществуващите към момента научни данни доказват ефикасността и безопасността на всички разрешени за употреба ваксини, включително и тези против COVID-19. Анализът ще се спре на ключови съдебни решения, постановени от съдилища в САЩ, в които е обсъждан въпросът за баланса между индивидуалните права и общественото здраве в контекста на предотвратяване разпространението на инфекциозни болести.

*Публикувано в бр. 9/2021 г. на сп. “Адвокатски преглед”

** Адвокат от Пловдив

[1]https://www.cdc.gov/mmwr/preview/mmwrhtml/00056796.htm, достъпно на 12.10.2021 г.

[2]https://www.who.int/news-room/facts-in-pictures/detail/immunization, достъпно на 12.10.2021 г.

относно нарушението на правото на справедлив процес по чл. 6 Европейската конвенция за правата на човека

по делото Мирослава Тодорова срещу България

жалба (№ 40072/13)

I. ВЪВЕДЕНИЕ

1. В настоящото дело, отнасяйки се с уважение към мнението на мнозинството, оставаме убедени в това, че е налице нарушение на чл. 6 от Конвенцията. Нашите съображения отчитат необходимостта от разграничаване на въпросите, отнасящи се до дисциплинарното нарушение, извършено от съдията, и осигуряването на справедлив процес във връзка с нейната жалба срещу решението на Висшия съдебен съвет. Прилагайки правилата, предназначени да осигурят справедлив процес, националните власти трябва да се въздържат от нарушения като тези в настоящото дело, за да се запази върховенството на правото и да се осигури справедливо правосъдие.

* Приложено към решение от 19 октомври 2021 г. на четвърто отделение на ЕСПЧ по дело № 40072/2013 г. Прев. Емилия Митрушанова, студент в ЮФ на СУ, под ред. на Калин Калпакчиев, съдия в САС

Нашето съдийство**

д-р Т. П. Теодоров*

Факт безспорен е, че ако още има у нас учреждения и длъжностни лица, в честността, безпристрастието, независимостта, законността и изобщо в служебния морал, на които населението да има най-голяма вяра – това са съдилищата и съдиите. Ако и с не напълно гарантиран служебен стабилитет, ако и изложени на примамката за фаворизация и на грозота за преследвания от силните на деня, българските съдии, изобщо взето, запазват високо служебното си достойнство и независимостта на съдийската си съвест и убеждение. Не говоря за единичните проявления на угодничество пред властниците на деня, угодничество, показвано от някои магистрати напр. при разтурването на опозиционни общински съвети. Не ще се спирам и на решителността и боязливостта на някои граждански съдии, сега запасни офицери на военна служба, които се колебаят и забавят да отменят незаконните полицейски арести по заповед на бивши техни колеги, преследвани несъстоятелно като виновници за катастрофата. Тези отделни случаи не засягат гражданското съдийство изобщо, което в своето грамадно мнозинство и в своята цялост държи високо своята независимост и своята съдийска съвест в ревнива служба на законността и правдата. Доказателство: енергичният протест на сдружените съдии против посегателството на изпълнителната власт напоследък.

Против българските съдии най-малко може да се говори за корупция, както неуместно имаха неблагоразумието да се изразят някои от висшите носители на изпълнителната власт, без да мислят, че с това излагат престижа на държавата ни и рушат вярата на народа в правосъдието и закона. Не, нашите съдии могат да имат други слабости, но те не са корумпирани. Ако и изнемогващи под тяжестите на непоносимата скъпотия, когато моралното разтление се шири навсякъде, те почти сами останаха високо честни и чисти, неподаващи се на многобройните изкушения, които ги окръжават. За чест на нашето съдийство и за гордост на България трябва гласно да се заяви, че българското правосъдие и днес, както в миналото, е честно и неподкупно! – Затова толкова повече се налага на държавата да направи върховни усилия, за да обезпечи материалното положение на българския съдия, тъй както подобава на неговото високо предназначение, за да го запази и в бъдеще честен и неподкупен, твърд пред съблазните. – Тук е мястото обаче да се каже и една неприятна истина: дребният съдебен персонал неохотно върши работата си (преписи, призовки и пр.), ако не получи нещо от заинтересованите. На това зараждащо се зло трябва да се турне край, като държавата възнаграждава достатъчно и помощния съдебен персонал, но в замяна на това бди строго за неговата почтеност и безпощадно уволнява и наказва провинените във вземане бакшиши.

Д-Р Т. П. Теодоров*

Нашите адвокати**

Няма две мнения, че адвокатството у нас не стои на висотата, която му подобава, като на сътрудник на съдебната власт при правораздаването. Адвокатски кантори – писалища, адвокатски съдружия на търговски начала, адвокати, търговци или с други подобни странични занятия, адвокати – участници в разни сделки и процеси от съмнителна правота, адвокати, които си доставят клиенти чрез месити[1]и разни покани, писма или реклами, адвокати, които условят възнаграждение за защита на всяко заседание и правят всичко само за да шиканиратпротивната страна или да отлагат далата... колко всички тия приеми на мнозина наши адвокати са далеч от корпоративния морал и чест на френското баро! Аз не виждам с какво друго би могло да се обясни тая морална характеристика на нашето адвокатство, освен с низкия общ нравствен уровен на целия ни народ. И когато се злослови по адрес на адвокатите не трябва да се забравя, че те са излезли от всички среди на народа ни; ако и да живеят в градовете, гдето има съдилища, повечето от адвокатите са родени и израсли в село, както и повечето наши офицери, търговци и пр. Те живеят с нравствените понятия на нашата интелигенция, на българския народ изобщо. Но нашите адвокати не страдат само от общия народен нравствен недъг. Наред с именитите български адвокати и правници, които биха правили чест на което и да е чуждестранно баро, колко многобройни са и ония, чиято юридическа подготовка е по-долу дори от логиката на един природно здравомислещ човек! С прискърбие трябва да се признае, че трезвите начала прокарани в държавния изпит и стажа не дадоха очакваните резултати, както поради несериозното отнасяне с тях от страна на изпитните комисии и съдилищата (и още повече адвокатите), тъй и поради неокачествимата демагогия, която се прави с разните закони за признаване семестри и права, по случай войната, като че ли адвокатското звание и юридическото образование е нещо като пенсия или служебно старшинство, което признателното отечество може да раздава за бойни заслуги! Да не говорим за теоретическите познания, които дава Софийският юридически факултет на своите абсолвенти, на брой много хиляди, всеки занят със своята работа и идващи в София само за да се запишат и заверят семестрите, дори често пъти чрез негласен пълномощник! Докато във всички други факултети броят на студентите е ограничен съобразно с разполагаемите помещения и научни средства, във всеки курс на юридическия факултет има записани хиляди студенти, от които само стотина посещават лекциите, а голямото мнозинство се явяват пред професорите си само за заверка на книжките и професорите заверяват. Това не е висше учение, а официално организирана комедия, която само у нас може да се търпи и която приучва младежа още от училищната скамейка да си служи не с честен труд, а с хитрости, за да встъпи в живота, като гражданин, без да притежава нужната солидна научна подготовка за професията си.

Уважаеми господин министър на правосъдието,

Позволявам си да Ви пиша в публичен формат, защото преди близо година обществото беше въвлечено в работата на съда и Министерството на правосъдието по конкретен казус за нарушаване на човешките права. Успешният завършек за всички на тази история, която може да бъде разглеждана и като история за трудното съзряване на институциите в правовата държава, изисква заключителни активни действия от страна на Министерството на правосъдието и съпричастието на обществото – не само за да се осъществи обществен контрол, но и заради повишаването на равнището на гражданската култура за дължимото от институциите и за правните средства за защита.

На 10.12.2020 г. изпратих до министъра на правосъдието г-жа Ахладова открито писмо във връзка с работата ми като съдия-докладчик по н. ч. д. № 3166/2020 г. на Софийския градски съд. По делото установих нарушение на основното човешко право на зачитане на личния живот на задържания по делото гражданин в резултат на отказа да бъде изпълнен съдебен акт от страна на държавни структури, учредени към министъра на правосъдието и на бюджетна издръжка.

Накратко припомням фактите, които оповестих тогава и сега допълвам с известното ми развитието на случая от постъпилата по делото впоследствие информация.