Guest User
Върховните административни съдилища: функции и ...

Семинар на Федералния административен съд на Германия и на Асоциацията на държавните съвети и върховните административни съдилища на Европейския съюз

Берлин, 13 май 2019 г.

Обобщителен доклад

от Alban Vasco Barrón и Carsten Günther,

Федерален административен съд, Германия*

* Преводът е на Силвия Стойкова, студентка в Юридическия факултет на Софийския университет, и на д-р Васил Петров, съдия в Софийския районен съд. Редакцията на превода е на д-р Васил Петров.

За „гражданската конфискация“, „незаконно придобитото имущество“ и вулгаризацията на Правото (III)

Може ли конститутивните искове да са осъдителни?*

Георги Атанасов**

В памет на Йорданка Вандова, Кристиан Таков, Динко Кънчев и другите истински правозащитници, които не са между нас

Непосредствен обект на този анализ са гражданскопроцесуалните аспекти на исковото производство като завършващ елемент от състава на конфискационното правоотношение[1] по трите конфискационни закона – Закон за отнемане в полза на държавата на имущество, придобито от престъпна дейност (ЗОПДИППД)[2], Закон за отнемане в полза на държавата на незаконно придобито имущество (ЗОПДНПИ)[3] и Закон за противодействие на корупцията и отнемане на незаконно придобито имущество (ЗПКОНПИ)[4]. По изключение, когато е неизбежно поради вторичния и защитен характер[5] на гражданскопроцесуалното право, анализът третира частично и някои материалноправни проблеми.

Въпросът може ли конститутивните искове да са осъдителни би изглеждал чисто реторичен, ако в продължение на почти 10 (десет) години националната теория и практика не си затваряха очите за него.

Краткият отговор на този въпрос е – не, конститутивен иск нито може да бъде упражняван като осъдителен, нито може да му бъдат признати правните последици на осъдителен иск. Иск по чл. 124, ал. 3 ГПК за пораждане, изменение или прекратяване на граждански правоотношения нито може да бъде предявен, нито може надлежно да бъде проведен по реда на чл. 124, ал. 1 ГПК (като положителен установителен иск или като осъдителен иск). Хипотетичната възможност за евентуална допустимост на отрицателен установителен иск с предмет съществуване / несъществуване на извънсъдебно упражнявано преобразуващо право, освен отвлечена, и съвсем не е безспорна. Ограниченият брой преобразуващи граждански субективни права (numerus clausus), чието реализиране изисква исков гражданскопроцесуален ред, ведно с предвидените в закона последици на конститутивното решение, предпоставя изключителния характер на производството по конститутивен иск. Отсъства процесуална възможност за „конвертиране“ на осъдителен иск (чл. 124, ал. 1 – 2 ГПК) в конститутивен (чл. 124, ал. 3 ГПК) и обратно. Отсъства и правна възможност законодателят да промени естеството на гражданските субективни материални права, чиято защита или упражняване изискват съдебна намеса, включително при съзнателните опити за сближаване на континенталното с Общото право[6], които се правят чрез правния ред на Европейския съюз. Съществува обективна невъзможност за заличаване на границите между притезателни и конститутивни субективни права (публични или частни).

Отговорът на въпроса защо се налага да се припомнят баналности от най-общата част на гражданскопроцесуалното право (клон на публичното, а не на частното право на Република България) изисква въведение във фабулата и малко по-детайлно обяснение.

1. Прекият повод за написването на този текст е натрупването на няколко еднакви по съдържание съдебни акта на различни съдилища (не на Върховния касационен съд (ВКС)), демонстриращи зараждаща се системност на погрешно тълкуване и прилагане на процесуалния закон. Тези разрешения представляват част от актуалната съдебна практика на окръжните и апелативните съдилища, които поради удобството, че обезпечителните актове са изключени от касационен контрол, пряко противоречат на правилата на чл. 124 ГПК. Става дума за обезпечителното производство по ЗПКОНПИ и по ЗОПДНПИ-отм. Във въпросните актове съдът допуска обезпечение и определя „подходящи обезпечителни мерки“ по смисъла и реда на чл. 390 ГПК за обезпечаване на бъдещи искове на Комисията за противодействие на корупцията и отнемане на незаконно придобито имущество (КПКОНПИ), които определя като осъдителни. За тази квалификация на вида на исковата защита по бъдещия иск съдът стъпва на нормите на чл. 154, ал. 1 ЗПКОНПИ (чл. 75, ал. 1 ЗОПДНПИ-отм.), според които „срещу проверяваното лице и лицата по чл. 64, 65, 66, 67 и 71 се предявява осъдителен иск за отнемане в полза на държавата на незаконно придобито имущество“. Тези норми с идентично съдържание в двата закона повдигат няколко принципни въпроса – за вида и характера на нормите от специалния закон, съответно за съотношението на тези норми с правилото на чл. 124 ГПК, което провежда законовото разграничение между различните видове искове според вида на търсената защита[7]. Какво или кое определя вида на възможната правна защита? Въвежда ли нормата на чл. 154, ал. 1 ЗПКОНПИ нов вид правна защита или постановява постигането на целите на един вид правна защита чрез иск, който е предназначен за осъществяване на друг вид правна защита? Има ли обективни предпоставки, които да изключват възможността за свободен избор на законодателя за предпочитана правна защита? Ако нормата на чл. 154, ал. 1 ЗПКОНПИ отменя мълчаливо правилата на чл. 124, ал. 1 – 5 ГПК, какъв е видът на търсената правна защита и кои са правилата, които определят реда за нейното осъществяване? Намират ли се нормите на чл. 124, ал. 1 – 5 и чл. 154 ГПК в конкуренция и какво е тяхното съотношение на обща към специална или на обща към обща норма, за да се приложи правилото за действие на правната норма във времето? И най-вече – властен ли е законодателят да променя вида на иска, при условие че не може да промени вида на защитаваното или упражняваното субективно право?

Отговорите на тези въпроси изискват подробно и задълбочено изследване и прецизно обосноваване, които са немислими в рамките и обема на настоящото изложение – то може да се третира само като опит за маркиране на основните проблеми и възможните им разрешения (отговори) в условията на конкуриращи се правни редове[8].

2. Логиката изисква първо да се даде отговор на въпроса какво е значението на ползваното от законодателя в конфискационните закони понятие осъдителен иск, което използва законодателят в цитираните по-горе правни норми. Най-общо то следва да се разглежда в светлината на процесуалното понятие за правото на иск и да се схваща като „проблема на отношението на материалното право към процесуалното право или, иначе казано, на правото към процеса“[9].

* Текстът е публикуван за първи път в бр. 6/2021 г. на сп. "Адвокатски преглед"

** Адвокат от София

[1] Комплексното публично конфискационно правоотношение е регулирано в нормите на Закона за противодействие на корупцията и отнемане на незаконно придобито имущество (ЗПКОНПИ-2018) и предхождащите го норми на Закона за отнемане в полза на държавата на незаконно придобито имущество (ЗОПДНПИ-2012-отм.). По-подробно за публичното правоотношение вж. „За „гражданската конфискация“, „незаконно придобитото имущество“ и вулгаризацията на правото“ (II), т. 9 и сл., с. 63 и сл., „Адвокатски преглед, № 3-4/2020.

[2] Обн., ДВ, бр. 19/2005 г., отм., ДВ, бр. 38/2012 г.

[3] Обн., ДВ, бр. 38/2012 г., отм., ДВ, бр. 7/2018 г.

[4] Обн., ДВ, бр. 7/2018 г.

[5] В този смисъл изрично Сталев, Ж., Българско гражданско процесуално право, Пето издание, УИ „Св. Климент Охридски“, 1994, с. 49.

[6] Common Law.

[7] Вместо всички вж. Сталев, Ж. и др. Българско гражданско процесуално право, Десето издание, С.: Сиела, 2020, с. 162, относно вида на търсената защита като предопределящ фактор за определяне на „естеството на самия иск“: „1) само сила на пресъдено нещо (установителен иск); 2) сила на пресъдено нещо и изпълнителна сила (осъдителен иск); 3) сила на пресъдено нещо и промяна на гражданските отношения между страните (конститутивен иск).

[8] По въпроса за границите между правните редове и тяхното значение вместо всички вж. Вълчев, Д., Правото и границите във времето, В: Сборник доклади „Право и граници“, УИ „Св. Климент Охридски“, 2018, с. 15 и сл. Конкуриращите се правни редове в това изложение са два – националният правен ред и този на материалното и процесуално наказателно право на ЕС, което има за предмет на правно регулиране конфискацията на средства и облаги от престъпления (основана и неоснована на присъда).

[9] Силяновски, Д., Ж. Сталев. Граждански процес, Том I, 1958, с. 239.

Конституционните принципи и правовата държава*

д-р Петър Джидров**

Анотация: „В публикувани през 1901 г. статии д-р Петър Джидров, защитил в предходната година докторат на тема „Полицейска и правова държава в Германия“, за първи път у нас запознава читателите с контурите на модерните тогава теории за правовата държава. Изтъквайки, че Търновската конституция стъпва на основата на народния, а не на монархическия суверенитет, авторът обосновава нуждата от осигуряване спазването на принципите на разделението на властите и на господството на правото. Като последица на народния суверенитет авторът изтъква върховенството на Конституцията над законите, издавани от Народното събрание, и правото на съдилищата да проверяват законите за съответствие с Конституцията. Авторът е принуден да полемизира със самата редакция на списанието (Йосиф Фаденхехт), която извежда забрана за подобна проверка в разпоредбата на чл. 49 на Търновската конституция. Във втората статия авторът обосновава нуждата от административно (управително) правосъдие, което да се раздава не от административни юрисдикции или от общите съдилища, а от специални административни съдилища. Изтъкват се неудобствата за правосъдието, ако едни и същи съдии разглеждат и частноправни, и публичноправни спорове.“

Ключови думи: конституция, закон, върховенство на конституцията, господство на правото, монархически суверенитет, народен суверенитет, разделение на властите, проверка за противоконституционност, формални и материални изисквания за противоконституционност, jus eminens, права на човека, права на гражданина, администрация, административни съдилища, общи съдилища, граждански съдилища, правова държава, полицейска държава

Конституционният принцип на правовата държава

Представяне на монографията на д-р Деяна Марчева „Конституционният принцип на правовата държава“, Център на книгата, Нов български университет, 17.06.2021 г. – Даниела Доковска

Уважаеми колеги,

Госпожи и господа,

Високо оценявам поканата да представя накратко монографията на колегата Деяна Марчева „Конституционният принцип на правовата държава“.

Краткото представяне на една толкова мащабна книга е трудна работа – затова си нахвърлих някои редове, иначе рискувам да се задълбоча прекалено и да навляза в стила на научната рецензия.

Монографията на колегата Марчева наистина е мащабно произведение, което обхваща 429 страници. На 22 страници са описани използваните източници – богата гама от статии, студии, монографии, учебници, сборници с лекции на български, руски, английски и немски език. Ползваната литература включва не само юридически съчинения от различни правни отрасли (теория на държавата и правото, конституционно, гражданско право), но и исторически, философски трудове, съчинения от областта на социологията и реториката, включително и множество статии от специализирани периодични издания.

Лагер срещу Морис

В предложения превод на съдебно решение, постановено от втори съдебен район на Апелативното отделение на щатския Върховен съд в Ню Йорк, в спора между Пиер Делор Лагер и пастор Жан Реналд Морис, е отразено развитието в практиката на щатските съдилища по въпроса представлява ли клевета per se твърдението, че дадено лице има хомосексуална ориентация.

Разглежданият съдебен акт мотивира разбирането, че приписването на хомосексуална ориентация не може да се разбира като клеветническо твърдение per se, тъй като обществените отношения в САЩ са претърпели такава съществена промяна в последните 30 години, че подобна предходна съдебна практика н е несъвместима с настоящите обществени политики.

За разбирането на съдебното решение трябва да имаме предвид няколко обстоятелства: (1) какви са видовете клевета в щата Ню Йорк; (2) какво е значението на привилегията, квалифицирана поради наличието на общ интерес в съдебно производство по иск за клевета.

1. Клевета per se и клевета per quod.

В законодателството на щата Ню Йорк са познати два вида клевета: (1.1.) клевета per se и (1.2.) клевета per quod. Фактическият състав в двата случая е различен.

1.1. Претенцията на ищеца, основаваща се на клевета per se, трябва да установи факта на виновното оклеветяване на ищеца (при съществуващи различни варианти на вината – от небрежност през умисъл до злонамереност) от страна на ответника чрез устно или писмено разгласяване на твърдения, които попадат в някоя от следните групи:

1. да представляват обвинение в извършване на тежко престъпление;
2. да целят да навредят на занаята, бизнеса или професията на ищеца;
3. да приписват на ищеца отблъскващо заболяване; или
4. да посочват, че дадена жена не е целомъдрена.

Установяване на обстоятелството, че конкретно твърдение попада в някоя от горните групи, е достатъчно, за да бъде искът уважен. Законът презумира, че лице, спрямо което е налице някое от посочените клеветническите твърдения, търпи вреди, поради което установяването на такива не е елемент на фактическия състав на клеветата per se.

1.2. В хипотеза на клевета per quod пострадалият трябва да докаже не само виновното му оклеветяване от страна на ответника чрез устно или писмено разгласяване на клеветнически твърдения, но едновременно с това върху него тежи доказването на особени вреди. Ако ищецът не установи претърпяването на такива вреди, неговият иск за клевета per quod следва да бъде оставен без уважение. Исковете за клевета, които не попадат в някоя от групите твърдения на клевета per se, трябва да бъдат подкрепени от доказателства за претърпяване на вреди.

В горното разграничение между двата вида клевета стои и естеството на правния спор. Съгласно предходна практика на съдилищата в щата Ню Йорк приписването на хомосексуалност някому дълги години е било приравнявано за клевета per se заради тежките социални и икономически последици, които би могъл да претърпи този човек. Приемането на гаранции срещу проявите на дискриминация по признака сексуална ориентация, както и утвърждаването на равноправието в редица решения на Върховния съд на САЩ налагат промяна на тази практика. Лице, на което се приписва хомосексуалност, не може да твърди, че е било жертва на клевета per se, тъй като такова твърдение не се отнася до позорящи обстоятелства и не се вписва в нито една от посочените в т. 1.1. категории.

Пътят за защита срещу подобно поведение – невярно приписване на хомосексуалност, би могъл да се реализира при условията на щатското законодателство, забраняващо дискриминация по признака сексуална ориентация или в рамките на общия състав на клевета per quod. В последния случай ищецът ще трябва да докаже, че е претърпял особени вреди, причинени от невярното твърдение.

2. Привилегия поради наличие на общ интерес.

При прочита на съдебното решение трябва да се държи сметка и за специфичните средства за защита, предоставени в полза на ответника, в рамките на съдебно производство по иск за клевета.

Една основателна ищцова претенция може да бъде оставена без уважение, ако независимо от наличието на конститутивните елементи на клеветата, ответникът се ползва от привилегия, която изключва неговото съдебно преследване.

Приложното поле на законоустановена привилегия може да бъде разширено до членовете на определена група поради наличие на общ интерес. В предложеното съдебно решение установената от закон привилегия е Първата поправка, която ограничава намесата на държавата в религиозните дела. Твърдението на жалбоподателите е, че съобщаването на обстоятелства пред църковна група е в рамките на религиозна дейност и доколкото групата е обединена от един общ интерес – упражняване на правото си на вероизповедание, Първата поправка следва да се приложи и в този случай.

Предложеният превод предоставя възможността на практикуващите юристи да се запознаят по изключително синтезиран начин с развитието на практиката на щатските съдилища по разглеждания правен проблем в последните три десетилетия.

За обвързващата сила на съдебните решения

Утвърждаването на принципа на правовата държава, разбирането на точния смисъл на независимостта на съда и на нейната реална практическа полза за правата на гражданите, за развитието на гражданското общество и за правилното функциониране на държавните институции са теми, която неизбежно преминават през засилване на чувствителността на гражданската култура, през разширяването на правосъзнанието и зрялото разбиране на естеството на конфликтите между различни правнозащитими интереси, между властта и гражданите. В този смисъл съдебната практика, освен прякото й предназначение, изпълнява ролята и на историческа хроника за развитието на правнозначимите сблъсъци и за приучаването на държавните власти да се разполагат в границите, които позволяват истинско разделение навластите.

Публикуваме произнасяне на съдебен състав в качеството му на наказващ орган по чл. 405, ал. 3 ЗСВ в процедура за налагане на глоба на държавен служител за това, че е отказал да изпълни съдебен акт. Освен че носи информация за конкретна човешка история и за отношението на държавните власти към нея, определението обсъжда проекцията на основния конституционен принцип на правовата държава в този конфликт.

Определение по н.ч.д. № 3166/2020 г. от 27.04.2021 г. на Софийския градки съд в състав: Мирослава Тодорова (докладчик), Христинка Колева, Силвия Тачева.

Как да се реформира трудовото правосъдие у нас?*

д-р Райко Ошанов**

(Резюме от изложението, направено пред научно-съвещателния комитет на Б. Р. Съюз)

Анотация: „С настоящата статия авторът се е опитал да предложи организационни решения, чрез които да се подобри бързината при решаването на трудови спорове. Част от предложенията са за създаване на специални трудови съдилища или отделения към съдилищата, засилване ролята на инспекцията по труда за провеждане на помирителна процедура между работника и работодателя в тридневен срок от подаване на жалбата, създаване на съвети с помирителни функции, решаване на делата за заплата в една инстанция, създаване на трудова прокуратура или процесуално представителство на работническите или работодателските организации в процеса. В заключение авторът обосновава извода си, че трудовото материално законодателство като обособен дял от правото се нуждае от трудово съдопроизводство, като процесуално право, чрез което да се гарантира изпълнението на породените задължения, при една бърза, безплатна и близка до работодателя и работника съдебна защита.“

Ключови думи: трудови дела, трудово правосъдие, помирителни съдилища, помирение, медиация, инстанции, бързина, безплатност, достъп до правосъдие, съдебен бюджет, съдебни райони, трудова прокуратура, участие на прокурор

* Публикувано в сп. „Труд и право“, г. II (1940), № 4.

** Доктор по право. През 30-те и 40-те години началник на Софийската инспекция по труда, впоследствие началник на отделението на труда при Дирекцията на труда и обществените осигуровки. Хоноруван преподавател в Държавното висше училище по финансови и административни науки (днес УНСС). Автор на монографиите „Коментар на Наредбата-закон за трудовия договор“, С., 1936, 150 с., „Колективният трудов договор като правен институт“, С., 1940, 343 с., „Правна закрила на труда в България“, С., 1943, 332 с.

Човешкото достойнство и съдебното тълкуване на човешките права

Европейски журнал по международно право

септември 2008 г.

ЧОВЕШКОТО ДОСТОЙНСТВО И СЪДЕБНОТО ТЪЛКУВАНЕ НА ЧОВЕШКИТЕ ПРАВА

Кристофър МакКръден*

Всички права запазени © 2008 от ЕЖМП; Кристофър МакКръден

Резюме

Всеобщата декларация за правата на човека изиграва ключова роля в налагането на понятията „достойнство“ и „човешко достойнство“ в дискурса за човешките права. Тази студия застъпва тезата, че употребата на „достойнство“ – отвъд минималния набор от основни характеристики – не предоставя универсалистична, принципна основа за решаване на съдебни спорове в сферата на човешките права, в смисъл че е налице почти пълна липса на споделено разбиране на значението, което по същество се влага в понятието в границите на отделните юрисдикции и помежду им. Поради това значението на понятието „достойнство“ е контекстуално специфично и съществено различно в рамките на отделните юрисдикции и (често) – във времето – на една и съща юрисдикция. Действително вместо да осигури основа за принципно правораздаване достойнството изглежда податливо на значителна съдебна манипулация, защото не успява да стесни, а напротив – разширява дискреционната власт на съдията. На това се дължи и силната му притегателна сила както за съдиите, така и за страните в съдебния процес. „Достойнство“ е удобна дума при приемането на тълкувания на съдържателните аспекти на гаранциите за човешките права, които изглежда умишлено, а не само по случайност, са силно зависими от местните условия. Въпреки това застъпвам тезата, че концепцията за „човешко достойнство“ играе важна роля в развитието на правораздаването по спорове в областта на човешките права – не чрез осигуряване на консенсусно съдържание на човешките права, а поради принос към конкретни методи за тълкуване и разрешаване на спорове в сферата на човешките права.

* Член на Британската академия; професор по право, и по-специално по право за правата на човека, Оксфордски университет; гост-преподавател в Колежа „Линкълн“, Оксфорд; професор в Юридическия факултет на Университета в Мичиган. За това, че прочетоха и обсъдиха черновата на студията, бих желал да благодаря на: Джералд Нюман, Бенедикт Кингсбъри, Джоузеф Уейлър, Барбара Хавелкова, Робин Алън, Тони Оноре, Никълъс Хациз, Денис Реом, Джон Финис, Джеръми Уолдрън, Майкъл Роузън, Катя Зийглер, Катрин МакКинън, Робърт Хаус, Паоло Кароза и Уилям Туининг. Благодарен съм и на участниците в дискусиите на предходни редакции на студията в Юридическия факултет на Университета „Нотр Дам“, Университета „Хъл“, в Юридическия факултет на Мичиганския университет и най-вече по време на семинара на Института за международно право и правосъдие в Нюйоркския университет.

Полицейско насилие

Практика на съда по обвинение за хулиганство, инкриминиращо действия на граждани срещу полицейски служител по повод на конфликт помежду им. В съдебния акт се обсъждат въпросите за стандарта на доказване на полицейското насилие, гаранциите за обективност на разследването при данни за полицейско насилие, изискванията към вътрешноведомствените проверки за полицейско насилие, а след това и за разследването му в рамките на наказателен процес.

МОТИВИ по в.н.о.х.д № 3665/2017 г. на Софийския градски съд, Наказателно отделение, ІІІ въззивен състав (Мирослава Тодорова (докладчик), Антон Урумов (о.м), Александрина Дончева)

По въпроса за изчисляване на сроковете по чл. 63, ал. 4 НПК

Т е р в е л Г е о р г и е в [1]

Анотация: В статията на доц. Тервел Георгиев се защитава дискусионната теза, че при изчисляване на срока по чл. 63, ал. 4 НПК не следва да се взема предвид времето, през което делото се е намирало в съдебна фаза в случаите, когато с влязло в сила определение, съдът е прекратил съдебното производство и е върнал делото на прокурора поради допуснати на досъдебното производство съществени процесуални нарушения. Авторът аргументира позицията си, че ТР № 1/2002 г. на ОСНК на ВКС следва да се счита за загубило значение. Становището, застъпено в статията, се основава на разбирането, че с предложеното разбиране на закона би се постигнал преследваният от законодателя правозащитен и дисциплиниращ ефект на нормата на чл. 63, ал. 4 НПК, а досега утвърдената практиката по приложението на разпоредбата следва решително да бъде изоставена.

Ключови думи: мерки за неотклонение; задържане под стража; домашен арест; наказателен процес; тълкувателно решение на ВКС № 1/2002 г.

[1] Доцент, д-р по Наказателно право в Юридическия факултет на Пловдивския университет „Паисий Хилендарски“.

Принципът на правовата държава в правния ред на Европейския съюз – еволюция, предизвикателства и перспективи[1]

Резюме: Настоящата публикация има за предмет да изя­сни как принципът на правовата държава се утвърждава като основ­но положение в правния ред на европейската интеграция, какви са неговите проявления и конкретни измерения според досега развита­та практика на Съда на ЕС, какви са предизвикателствата пред ефек­тивното му зачитане и какви гаранции за спазването на принципа са развити до момента или се очертават като необходимост в перспек­тива. Особен акцент в анализа е поставен на очерталата се кризисна тенденция в спазването на изискванията, произтичащи от принципа на правовата държава в Полша и Унгария, както и на отговора, кой­то институциите на ЕС и в частност висшата интеграционна юрис­дикция дават до настоящия момент на визираните проблеми.

Ключови думи: принцип на правовата държава, правен ред на ЕС, Съд на Европейския съюз, криза на правовата държава в ЕС

Принципът на правовата държава е един от основополагащите принципи, на които почива правният ред на европейската интегра­ция. Изведен в практиката на Съда на Европейския съюз, принци­път на правовата държава е закрепен като основна ценност на Съ­юза в чл. 2 от Договора за Европейския съюз (ДЕС). Неговото зачи­тане е условие за присъединяването и принадлежността на една държава към европейската интеграционна система, а от друга стра­на, спазването на изискванията, произтичащи от този принцип, е елемент на законността в правния ред на ЕС. Останал дълго време високо абстрактна категория, използвана рядко като ориентир в тъл­куването или допълнителен елемент за произнасянето на Съда на ЕС относно спорове, свързани с обхвата на осъществявания от него контрол, принципът на правовата държава придобива все по-ясни конкретни измерения в условията на възникналите предизвикател­ства пред неговото зачитане в редица държави членки на Съюза през последните години. Необходимостта да бъдат преодолени тези предизвикателства катализира разгръщането на значима юриспру­денция на висшата интеграционна юрисдикция относно непосред­ствените изисквания, които произтичат от принципа на правовата държава, а от друга страна, става повод за редица предложения за възприемането на нови разрешения относно гарантиране на негово­то ефективно зачитане.

В този контекст настоящата публикация има за предмет да изя­сни как принципът на правовата държава се утвърждава като основ­но положение в правния ред на европейската интеграция, какви са неговите проявления и конкретни измерения според досега развита­та практика на Съда на ЕС, какви са предизвикателствата пред ефек­тивното му зачитане и какви гаранции за спазването на принципа са развити до момента или се очертават като необходимост в перспектива. Особен акцент в анализа е поставен на очерталата се кризисна тенденция в спазването на изискванията, произтичащи от принципа на правовата държава в Полша и Унгария, както и на отговора, кой­то институциите на ЕС и в частност висшата интеграционна юрис­дикция дават до настоящия момент на визираните проблеми.

 

БИБЛИОТЕКА

Търсене

РУБРИКИ

АВТОРИ