(Членове 37 и 39 от Закона за бюджета, отчетността и предприятията и тълкуването, което им дава Върховният касационен съд)*

проф. Петко Венедиков**

Анотация: Статията съдържа научна критика на практиката на Върховния касационен съд на Царство България по въпроса за действителността на задълженията, поети от името на държавата, извън отпуснатите бюджетни кредити и без предварителното одобрение (виза) на бюджетно-контролното отделение при Сметната палата. Обсъжда се същността на бюджета като административен акт, приет от Народното събрание, с който се предвижда какви платежи трябва да извърши хазната за да се осъществят правилно през предстоящата година обществените служби, и какви приходи се очаква да постъпят, за да се покрият разходите. Приема се, че волеизявленията и действията на министрите и на държавните служители вън от бюджетни кредити могат да породят действителни задължения за държавата, съчетани с гражданска отговорност на допуснатите извънбюджетни разходи, ако те не са одобрени впоследствие от Народното събрание и не са били необходими. Обосновава се, че Народното събрание няма правото да откаже включването на разходната част на бюджета на задължение към държавата, потвърдено с влязло в сила съдебно решение. Обосновава се, че ако разходът е направен в рамките на разрешения бюджет, неспазването на изискването за предварителна виза от Сметката палата не влече недействителност на задължението. Прави се сравнителноправен паралел с френското законодателство и парламентарна практика.

Ключови думи: Върховен касационен съд, съдебна практика, Народно събрание, бюджет, бюджетни кредити, Сметка палата, неоснователно обогатяване, държава, Държавно съкровище, Франция, бюджетен контрол

* Публикувано за първи път в сп. „Юридически архив“, г. IV (1932-1933), № 1, с. 17-34. Публикуваме отново с любезното разрешение на г-жа Теодора Венедикова, дъщеря на проф. Венедиков.

** Библиография на трудовете на проф. Венедиков в Съдийски вестник, 2013, № 3, с. 97-104.

Анотация:

Настоящата работа е свързана много тясно с предишното изследване на проф. Яновски от 1986 г. – „Създаване на второинстанционните съдилища в България (1878 – 1879 г.)”, отпечатано също в Годишника на Юридическия факултет. Авторът разглежда образуването на българските общи съдилища в хода на Освободителната война и първите години след нея, но вече с оглед на образуването на висшето им звено – Върховния съд. Така се очертава комплексно системата на общите съдилища, предназначени да действат, според терминологията на тогавашните руски документи, на най-ранния етап в целия „български край”, а по-късно в Княжество България. Към тази картина се прибавя и очерк за създаването на „окръжните съдилища” – пак по тогавашната терминология – най-низшето звено в системата, с което се очертава в пълнота системата на общите ни съдилища и преди и след разделянето на България от Берлинския договор. Изследването се основава почти изцяло на новооткрити или на малко известни материали, невключени дотогава в научния оборот. Поради големия  брой на документите – в случая тридесет и два, студията има сходен строеж на споменатата предишна студия: „Създаване на второинстанционните съдилища в България (1878 – 1879 г.)”. И тя като нея се разделя фактически на три части: първа –  самото изложение, втора – документите, за които става дума, и трета – бележки по отделните документи с някои допълнителни разяснения.

Проф. Яновски разглежда развитието на нашето ново право (правото ни след Освобождението) като изключително интересен процес – тежък, сложен, на моменти външно и вътрешно твърде противоречив и същевременно свързан с проявяви на чист ентусиазъм, на много оптимизъм и вяра, че ще може да бъде изкоренена насажданата от векове „азиятщина” и в кратък срок да се догони културна Европа.  Позовава се на източници, че в хода на Освобождението и първите години след него тъкмо учителството дава много от най-добрите си кадри на правосъдието, като така пренася в него големите идеали на Възраждането, поставя здравите му основи.

В студията са разгледани процесите, които се осъществяват в кратък срок още по време на войната и особено през първата година след нея, които водят до изграждане и „привеждане в движение” на цяла завършена съдебна система: от низови съдилища по места до Върховен съд. Стройна, опростена, достъпна, тази система е давала и широки възможности да бъде променяна с оглед по-нататъшното й приспособяване към бързо изменящите се икономически и политически условия в страната. Наред с това са представени и съпътстващите трудности, включително по осъществяването на самата съдебна дейност, най-отговорната част от която лежала върху Върховния съд.

Ключови думи:

Върховен съд, Привременно руско управление, Съдебен отдел на Привременното руско управление; Временните правила за устройство на съдебната част на България; Княжество България.