Съдебна практика относно правомощието на органите на досъдебното производство да разследват главния прокурор и фактическите възможности то да бъде упражнено – мотиви на влязла в сила присъда на Софийския районен съд от 2001 г. по н.о.х.д.№ 2335/2001 г. (НК, 1 състав, съдия Мирослава Тодорова) по обвинение по чл. 289 НК срещу гражданин, призовавал следовател да разследва главния прокурор във връзка със самоубийството на прокурор от ВКП

             В решението по делото “Колеви срещу България” от 5 ноември 2009 г.Европейският съд по правата на човека (ЕСПЧ) констатира институционалногарантираната невъзможност за търсене на наказателна отговорност от главния прокурор в България. Делото е образувано по жалба на Николай Колев, зам.-главен прокурор в периода 1994 г. – 1997 г., а след това прокурор във ВКП,застрелян от неустановен нападател на 28 декември 2002 г. вечерта пред дома си в гр. София. След смъртта му съпругата, синът и дещеря му изразяват желание да се продължи хода на делото по жалбата и представят допълнителни оплаквания във връзка с неуспешното разследване на убийството. 

             В решението ЕСПЧ припомня (&194), че  върху всяко разследване или неговите резултати трябва да има достатъчен елемент на обществен надзор, за да бъде осигурена отчетност на практика, да бъде запазено общественото доверие в придържането на властите към върховенството на закона и да бъде предотвратена появата на тайни споразумения или търпимост на незаконни действия. Освен това, бързият отговор на властите при разследването на употребата на смъртоносна сила е от съществено значение (вж. McKerr с/у Обединеното кралство, № 28883/95, § 114, ЕСПЧ 2001 III и Ramsahai и други, § 321).

               В конкретния случай Съдът приема като правдоподобно твърдението на жалбоподателите, че с оглед на централизираната структура на българската прокуратура, основана на принципа на субординацията, нейното изключително правомощие да повдига обвинения и процедурните и институционални правила, позволяващи пълен контрол от страна на главния прокурор над всяко разследване в страната, в обстоятелствата съществували по времето, когато Никола Филчев е главен прокурор, е било практически невъзможно да бъде проведено независимо разследване на уличаващите го обстоятелства, дори и след приемане на конституционната поправка, позволяваща на теория повдигането на обвинения срещу него (&209).

               Поради това, наред с другите нарушения по чл. 5 ЕКПЧОС, ЕСПЧ приема, че е било извършено нарушение и на член 2 от Конвенцията, състоящо се в това, че разследването на убийството на г-н Колев е било неефективно и му е липсвала необходимата независимост;

               В решението по делото “Колеви” (&138-152) синтезирано се описват относимите аспекти на правните системи на няколко държави-членки по отношение на съществуващите гаранции за осигуряване на ефективно и независимо разследване на случаи, при които има подозрения срещу висши прокурори (докладът е изготвен въз основа на преглед на правните системи на Хърватия, Кипър, Естония, Франция, Германия, Гърция, Ирландия, Италия, Малта, Русия, Испания, Швеция, Швейцария, Бивша югославска република Македония и Обединеното кралство).

               От ноември 2009 г. досега дебатите за това какви законодателни промени са необходими, за да се гарантира при необходимост провеждането на ефективно и независимо разследване срещу главния прокурор в България, не са стихвали, но десет години по-късно не са довели до изпълнение на осъдителното решение по делото “Колеви”. Дискусията навлезе в нов етап след представените на 14.06.2019 г. от министъра на правосъдието предложения за промени в Наказателно-процесуалния кодекс относно процедура за временно отстраняване и предсрочно прекратяване на правомощията на т.нар. трима големи в съдебната власт – председателите на Върховния касационен съд (ВКС), Върховния административен съд (ВАС) и главния прокурор (ГП). Професионалните възражения срещу унифицирането на статуса на председателите на върховните съдилища с този на главния прокурор се оснавават освен на същностните различия между организацията на съда и функционалната независимост на съдиите от председателите на съдилищата, за разлика от организационната и функционална зависимост на всички прокурори от главния прокурор, така и на аргументи, извеждани от конкретните констатации за фактическото положение на зависимост в прокуратурата по вертикала и нормативната му основа  в решението на ЕСПЧ по делото “Колеви”. 

                Припомняме друг случай, който, за разлика от неразкритото убийство на прокурор Николай Колев, достига до съда, защото може да бъде полезен за точното дефиниране на пречките за наказателно разследване на високопоставени прокурори, както и на опасността те да се превърнат в трайна институционална култура. Публикуваните мотиви осветляват не само институционалната невъзможност прии съществуващия модел на прокуратурата да се проведе обективно разследване срещу главния прокурор, но и опасността да се стигне до наказателна репресия като институционално отмъщение срещу гражданите, които настояват за такова разследване. 

Окончателният съдебен акт трябва да разреши правния спор, предизвикал упражняването на правото на жалба против издадения административен акт. Когато обаче в основата на спора стои не просто неблагоприятен административен акт, а ценност, която не притежава отчетливи гранични стойности, съдебното решение се превръща в измерител за извървения път към датата на постановяването му и e  основа за последващи дебати. Такъв е и случаят с производството, образувано по жалба на г-н Манюел Вакенхайм против заповед на кмета на община Морсан-сюр-Орж, с която е забранено провеждането на представление с хвърляне на джуджета в местната дискотека[1].

Решението на Държавния съвет на Френската република, което подкрепя тази забрана, бележи средата на един правен спор, който привлече интереса на френските академични среди[2], а впоследствие намери място в научната литература[3]отвъд границите на Франция. 

 Няколко предварителни бележки от фактическа и правна страна могат да подпомогнат разбирането на значимото място, което това кратко решение получава в контекста на изследванията върху достойнството като фундамент на неотменимостта на човешките права. 

 За пълнота на фактическите обстоятелства около спора и развитието му, необходимо е (1) да се обърнем към действията, предхождащи разглеждането на спора от Държавния съвет, а впоследствие и (2) към опита на жалбоподателя да потърси закрила на правата си по наднационален ред. 

 Настоящите уводни бележки не си поставят за цел да маркират правно-философските измерения на понятието достойнство, нито да разгледат мястото на човешкото достойнство в правовите общества. Това е тема, която се нуждае от самостоятелно правно изследване.

 Тези кратки бележки предлагат поглед към практиката на Държавния съвет на Френската република и отправят покана за провеждането на дебат за човешкото достойнство в рамките на националната ни правна традиция[4].

 I. Обстоятелства, предхождащи производството пред Държавния съвет

През 1991 г. Манюел Вакенхайм, страдащ от нанизъм, започва участието си в развлекателни събития, организирани от дружеството Fun Productions. Представленията се провеждат в дискотеки, а облечен в подходящо защитно облекло, г-н Вакенхайм позволява на гостите на заведението да го подхвърлят като снаряд. Безопасността му се гарантира с подходящо облекло и обезопасяване на мястото на падане чрез въздушни матраци.

 На 25 октомври 1991 г. дружеството Fun Productions организира провеждането на представление по хвърляне на джуджета с участието на г-н Вакенхайм в община Морсaн-сюр-Орж. В деня на представлението кметът на общината издава заповед, с която забранява провеждането на събитието по съображения, свързани с обществения ред. 

 Дружеството – организатор на събитието, както и г-н Вакенхайм подават жалба пред Административен съд Версай на 30 октомври 1991 г. С решение от 25 февруари 1992 г. първостепенният административен съд отменя заповедта на кмета и осъжда общината да заплати сумата от 10 000 франка на жалбоподателите. 

 В хода на производството пред първоинстанционния съд, на 27 ноември 1991 г., Министерство на вътрешните работи на Френската република изпраща окръжно писмо до кметовете с указание, че хвърлянето на джуджета представлява забранена практика, която е в разрез с установената защита на лицата съобразно чл. 3 от Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи. 

 Решението на Административен съд Версай е обжалвано от кмета на община Морсан-сюр-Орж пред Държавния съвет на Френската република. Тук представяме превод на решението на Държавния съвет от 27 октомври 1995 г., което за първи път полага в рамките на понятието “обществен ред” и човешкото достойнство.

 II. В търсене на наднационална закрила срещу решението на Държавния съвет 

 След окончателния съдебен акт на върховната национална юрисдикция следват: 1.жалба до Комисията по правата на човека по ЕКПЧ, както и 2.жалба до Комисията по правата на човека към ООН. 

 2.1. Развитие на производството пред Комисията по правата на човека към Съвета на Европа 

 По жалба от 25 януари 1996 г. на г-н Вакенхайм е образувано дело № 29961/96 по описа на Комисията по правата на човека. 

 Жалбоподателят обосновава жалбата си пред Комисията по правата на човека с твърдяно засягане на чл. 5 ЕКПЧ (относно правото на свобода и сигурност), чл. 8 ЕКПЧ (относно правото на зачитане на личния и на семейния живот) и чл. 14 ЕКПЧ (относно забраната на дискриминацията).

 С определение от 16 октомври 1996 г. Комисията по правата на човека прекратява производството по делото поради недопустимост на жалбата. 

 По оплакването за нарушаване на чл. 5 ЕКПЧ от страна на Френската република Комисията по правата на човека намира, че фактите, представени в жалбата на г-н Вакенхайм, не предполагат лишаване от право на свобода или сигурност. По тази причина това искане е отхвърлено като несъвместимо с разпоредбите на ЕКПЧ.

 Твърдението за нарушаване на чл. 8 ЕКПЧ също е обявено за недопустимо, т.к. жалбоподателят не е навеждал подобни оплаквания пред националните юрисдикции. Заявяването на подобно възражение за първи път в производството пред Комисията по правата на човека е недопустимо заради неспазване на условието за изчерпване  на  всички  вътрешноправни  средства за  защита.

 Последното оплакване на жалбоподателя е за дискриминация при упражняване на правото на труд.  Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи не гарантира самостоятелно право на защита от дискриминация, каквото например е гарантирано от чл. 26 от Международния пакт за граждански и политически права. Комисията по правата на човека, в рамките на своята трайна практика, заявява, че за да разгледа оплакване за нарушение на чл. 14 ЕКПЧ трябва да е налице нарушение на друго право, гарантирано от Конвенцията – чл. 14 не е насочен срещу дискриминацията по принцип, а само срещу дискриминацията във връзка с правата и свободите, гарантирани от Конвенцията. 

 Доколкото не се установява засягане на право, гарантирано от ЕКПЧ, в производството по дело № 29961/96 Комисията оставя без разглеждане и това оплакване.

 Накратко, Комисията приема, че оплакванията на жалбоподателя са или материално несъвместими с Конвенцията, или недопустими, защото не са повдигнати пред националните юрисдикции.

2.2. Развитие на производството пред Комисията по правата на човека към ООН

 През 1999 г. Манюел Вакенхайм продължава своята битка с правителството на Френската република пред Комисията по правата на човека към ООН, като навежда оплаквания за нарушаване на правата му по Международния пакт за гражданските и политическите права.

 Съгласно чл. 2, пар. 1 от Международния пакт за гражданските и политическите права всяка държава (“МПГПП”) – страна по пакта, се задължава да зачита и гарантира на всички лица, намиращи се на нейна територия и под нейна юрисдикция, признатите им от този пакт права, без разлика на раса, цвят на кожата, пол, език, религия, политически или други убеждения, национален или социален произход, имотно състояние, рождение или всякакви други признаци. 

Господин Вакенхайм твърди, че забраната да работи представлява съществено нарушение на правата му на лична свобода и сигурност, правото на равно третиране пред съдилищата и трибуналите, като чрез действията си Френската република е осъществила незаконно вмешателство в личния му живот и незаконно накърняване на неговата чест и добро име. Хората, страдащи от нанизъм, посочва той, не могат да си намерят работа във Френската република. Лишаването му от възможността да получава възнаграждение за доброволно предоставен труд е нарушаване на правото му на човешко достойнство, защото в обхвата на човешкото достойнство е и правото на труд. 

Съгласно чл. 26 МПГПП всички лица са равни пред закона и имат право, без всякаква дискриминация, на еднаква законна закрила. В това отношение законът трябва да забранява всякаква дискриминация и да осигурява на всички лица еднаква и ефикасна закрила против всякаква дискриминация, основаваща се на раса, цвят на кожата, пол, език, религия, политически или други убеждения, национален или социален произход, имотно състояние, рождение или всякакви други признаци.

При изследването дали забраната за хвърляне на джуджета предсталява неравно третиране (дискриминация) по смисъла на чл. 26 МПГПП, Комитетът препраща към установения стандарт в рамките на неговата практика. Не всяко различие в третирането представлява дискриминация, която е забранена по смисъла на чл. 26 МПГПП. Само различие в третирането, което не е обосновано от обективни и разумни основания, представлява дискриминация.

 Съобразно оплакването на г-н Вакенхайм съществува различие в третирането между две групи хора – тези, които страдат от нанизъм и всички останали, които не са засегнати от това заболяване. Забраната, така както се прилага във Френската република, обхваща единствено лицата, страдащи от нанизъм. За всички останали не съществуват подобни пречки.

 При изследването на валидността на забраната Комисията приема, че съществува обективно основание за разграничение на лицата, които попадат под приетата от държавата забрана. Обективният критерий се състои в това, че хората страдащи от нанизъм са единствените лица, които могат да бъдат подхвърляни. Ето защо Комисията смята, че различието в третирането на двете групи лица е обосновано.

 III. Юриспруденция на Държавния съвет в защита на човешкото достойнство

 Опитът на г-н Вакенхайм да доведе до промяна на практиката на Държавния съвет чрез наднационалните механизми за защита на правата на човека остава без последствие. Оплакванията на г-н Вакенхайм срещу забраната за провеждане на представлението, в което той взема участие, срещат критика – както от правните среди, така и от сдруженията на хората, страдащи от нанизъм.

  Процесуалният представител на правителството в производството пред Държавния съвет - г-н Патрик Фридман, посочва, че провеждането на представления с подхвърляне на джуджета е стъпка назад към мрачните времена на Средновековието. Причината се корени в това, че подобна практика, участието в която е доброволно, принизява човешката личност до обект – до снаряд, който трябва да бъде захвърлен. 

 На оплакванията на г-н Вакенхайм, че това представление необосновано се квалифицира като годно да засегне човешкото достойнство, г-н Фридман противопоставя разбирането, че в същността на този спектакъл и начина на неговото провеждане се крие идеята за съществуването на хора “втора ръка”. 

 Представленията се провеждат в дискотеки и участник в тях може да бъде всеки посетител на заведението. Целта на хвърлящия не е просто да премести тежест на възможно най-далечно разстояние, а да се разпореди с местоположението на човешко същество, превърнато с подходяща екипировка в снаряд. Това уподобяване на човешко същество, засегнато от нанизъм, на снаряд съдържа в себе си разбирането, че в света може да съществуват хора “втора ръка”, с които останалите могат да се отнасят по съответен на категорията им начин. 

 Решението на Държавния съвет по казуса на г-н Вакенхайм се превръща в отправна точка в защитата на човешкото достойнство във френското административно право. 

 Компетентността на кметовете на общините да забранят провеждането на събитие, което противоречи на обществения ред поради засягане на човешкото достойнство, се потвърждава и през 2014 г. С няколко определения Държавният съвет потвърждава забрана за провеждане на представление на френския комик Дьодоне М’бала М’бала, многократно осъждан за реч на омразата и подбуждане на расова омраза[5].

 Въз основа на така формираната съдебна практика, през 2015 г. административният съд в Ница приема, че кметът на град Грас е бездействал незаконосъобразно, когато след сигнал от заинтересовани лица не е издал заповед, с която да забрани на сладкарница да излага на своята витрина шоколадови фигурки, заемащи гротескни пози[6]. Определението не забранява производството или продажбата на подобни шоколадови фигурки, а единствено излагането на витрината им. 

  Публикуването на български език на първото решение на Държавния съвет, с което се признава, че човешкото достойнство е част от обществения ред, е стъпка към продължаването на дебата по темата за човешкото достойнство в правната ни литература. Вярвам, че то може да послужи като подходяща илюстрация на многопластовите измерения на достойнството.

 Константин Габровски

околийски съдия

Поначало всички решения и присъди подлежат на обжалване. Неподлежащите на обжалване решения и присъди са изключения, които требва да са изрично предвидени в процесуалните граждански и наказателни закони. Обратното е за определенията. Те, поначало, не подлежат на обжалване. Могат да се обжалват само тогава, когато това е изрично постановено в закона. Поради това, за всеки един съдебен акт трябва да се определи дали той може да се обжалва и на какво обжалване подлежи. Гражданската и наказателната процедури познават въззивно и касационно обжалване. Всеки съдебен акт на първата инстанция подлежи на въззивно обжалване, а касационно могат да се обжалват само съдебните актове на апелативните инстанции. Това правило, обаче, има толкова много изключения, че почти е невъзможно да бъдат изчерпателно изброени. Те се създават, не само със специалните, но и с общите процесуални закони. И в последното изменение на Закона за гражданското съдопроизводство се предвижда само касационно обжалване за някои решения на първата инстанция. Така че, под формата на изключения, има случаи, при които съдебните актове на първата инстанция подлежат на касационно обжалване. По общо правило, съдебните актове на общинските съдилища подлежат на въззивно обжалване пред околийския съд, съдебните актове на околийския съд – пред областния съд, а тези на областния съд – пред апелативния съд. Съдебните актове на всички съдилища подлежат на обжалване по касационен ред само пред Върховния касационен съд и по този начин се осъществява единството на касационната инстанция. И от тези общи правила има изключения, установени от общите и специални закони. Затова, за всеки конкретен случай трябва да се определи, не само на какво обжалване подлежи съдебният акт, но и пред кой съд. Разнообразие има и относно сроковете, в които могат да се обжалват отделните съдебни актове. И в това отношение, макар да има известни общи правила, съществуват многобройни изключения. Освен това, докато за едни съдебни актове срокът за обжалване започва да тече от произнасянето им, за други той тече от съобщението им на заинтересованите страни.

Явно става, прочее, че по отношение обжалването на един съдебен акт трябва да се разрешат редица въпроси: подлежи ли той на обжалване, по какъв ред може да се обжалва, пред кой съд, в какъв срок и откога започва да тече този срок. Всичко това требва да бъде означено в диспозитива му. Във всяко решение, присъда или определение съдът е длъжен да укаже дали то подлежи на обжалване, по какъв ред и пред кой съд, в какъв срок и откога започва да тече този срок. При разрешаването на всички тези въпросисъдът трябва да има предвид съответни процесуални правни норми. Но, невинаги тези въпроси могат да бъдат разрешени правилно, а те често пъти са от съществено значение за страните. Ето защо, тази дейност на съда требва да подлежи на контрол от по-горната инстанция. Трябва да има процесуална възможност по-горната инстанция да провери дали по-долната инстанция правилно е определила реда и срока за обжалване на съдебния акт, защото възможно е при определянето им да е допусната грешка. Установяването на процесуалните средства, чрез които могат да бъдат поправени направените в тази насока грешки, е предмет на следващото изложение. Страните по процеса се интересуват, не само от диспозитива и мотивите на съдебния акт, но и от реда и срока на обжалването, което съдът му е дал. Често пъти някоя от страните може да не бъде доволна от разрешението, което съдът е дал на въпросите: подлежи ли на обжалване издаденият съдебен акт, на какво обжалване, пред кой съд, в какъв срок и откога започва да тече този срок. Затова налага се да бъдат определени процесуалните възможности, с които разполага недоволната от разрешението на тия въпроси страна, за да защити своите интереси. Предварително, требва да се подчертае, че в това отношение няма никаква разлика между присъда, решение и определение. При тях всички тези въпроси еднакво се поставят и трябва еднообразно да бъдат разрешени. Нито някой законен текст, нито тяхната правна същност, нито специфичните им особености ни дават основание да правим каквато и да е разлика, вследствие на което в следващото изложение под съдебен акт ще разбираме присъда, решение или определение.

Редът и срокът за обжалване на съдебния акт нямат същото правно значение, каквото имат останалите части на диспозитива му. Строгите процесуални правила, които се прилагат за диспозитива, нямат приложение при определяне реда за обжалване на акта. Правното значение и правните последици от разрешаването на материалния или процесуален въпрос, предмет на съдебния акт, нямат значение и приложение при определяне реда на неговото обжалване. Вярно е, че съдът е длъжен във всеки съдебен акт да определи дали той подлежи на обжалване, по какъв ред, пред кой съд, в какъв срок и откога започва да тече този срок, но разрешаването на всички тези въпроси не съставлява част от истинския диспозитив на съдебния акт. Пропускането да бъдат разрешени всички или част от тях не оказва никакво влияние върху правното значение и правните последици на съдебния акт. Този пропуск може най-много да повлече дисциплинарната отговорност на съдията, но не съставлява дефект на издадения от него съдебен акт. Същото положение имаме, ако съдът неправилно е разрешил някои от въпросите по обжалването на съдебния акт. Тази грешка в нищо не засега същността на издадения съдебен акт. Всички изменения относно обжалването на съдебния акт, които впоследствие бъдат направени от съда, който го издал, или от по-горната инстанция, с нищо не засягат същността му. Разрешението, което съдът е дал на въпросите по обжалването, не може да бъде предмет на самостоятелно обжалване. Тези въпроси са разрешени от закона, който трябва да се знае от всички. Всеки е длъжен да знае дали издаденият съдебен акт може да се обжалва, по какъв ред, пред кой съд, в какъв срок и откога започва да тече този срок. Когато съдът разреши всички тези въпроси, той само припомня на страните онези разпореждания на закона, които в случая имат приложение. Докато диспозитивът на съдебния акт е крайният резултат на съдийския силогизъм и е последица от приложението на абстрактната правна норма към конкретно определени юридически факти, разрешаването на въпросите, свързани с обжалването му е само едно повторение на разпорежданията на закона Поради това. докато диспозитивът е задължителен за страните, по отношение въпросите, свързани с обжалването на съдебния акт, те трябва да имат предвид само разпореждането на закона, но не и постановлението на съда. Страните са длъжни да се съобразяват с издадения съдебен акт, дори когато той е погрешен и несъобразен с разпорежданията на правните норми. Напротив, разрешението на въпросите, свързани с обжалването му, е задължително за тях само когато то е в хармония с нормите на положителното право.

Преди почти две години бившият председател на ВАС Георги Колев успя да прокара в Пленума на Върховния административен съд идеята за учредяването на нова, трета колегия, т.нар. Касационна колегия на ВАС. В нея трябваше да влизат само ограничен брой съдии от ВАС, които да разглеждат единствено касационни (на последна инстанция) дела. В нея вероятно трябваше да влязат няколко петчленни състава, като по този начин съдиите в тази колегия щяха да формира практиката на ВАС по делата. След обществено и професионално недоволство (вж. тук https://www.dnevnik.bg/bulgaria/2015/10/27/2637662_kak_vas_reshi_da_suzdade_tretata_si_kolegiia_stenograma/), идеята бе изоставена.

В началото на миналата седмица (08.07.2019 г.) идеята тихомълком бе успешно реализирана от новия председател на ВАС Георги Чолаков. Със заповед на Чолаков към двете колегии на ВАС са формирани по девет постоянни петчленни състава. Те са образувани при спазване на принципа на старшинството на съдиите измежду състава на Първа и Втора колегия на ВАС.

 Методи Кайдъмов,

член-секретар на Кодификационния съвет на Министерство на правосъдието

Сп. „Общинска автономия“, Г. XII (1939), кн. 5

Анотация: 

В статията „Временно отстранение от длъжност” Методи Кайдъмов разглежда спорните въпроси на отстраняването от длъжност на държавните и общинските чиновници, като изрично изключва от предмета на изследването си случаите на отстраняване на лица от съдебното ведомство поради съществуването на специален ред за това. Авторът изследва същността на института на отстраняване на чиновници от длъжност, видовете отстраняване, постановяване на отстраняването и обжалваемостта на акта на съда, императивността на отстраняването и преценката на съда, който е сезиран с такова искане, последиците от отстраняването, включително за социалния и трудов статус на отстранения чиновник. 

В изложението се споделя напълно характеристиката, която проф. П. Стайнов дава на отстранението от длъжност като на една предпазна мярка. Тази характеристика е пълна и точна, но само доколкото чрез нея се цели да се обезпечи ходът на едно наказателно или дисциплинарно преследване и да се избегнат възможностите длъжностното лице да повлияе, да затрудни или прикрие следите от престъплението или дисциплинарното нарушение, или да направи по-трудно събирането на доказателствата, ако то бъде оставено да изпълнява своята длъжност. Не се подлага на съмнение, че отстранението от длъжност стеснява много чувствително и твърде болезнено правата на засегнатия служител и го злепоставя не само морално пред неговия началник, но го изпречва пред най-реални опасности. Но характерът на отстранението като предпазна мярка следва още и от това, че то цели да предпази престижа, авторитета и достойнство на публичните служби от всякакво подозрение и съмнение от страна на гражданството, в съзнанието на което публичните служби трябва да стоят на една ненакърнима обществена, служебна и нравствена висота. След като такава е същността на отстранението, администрацията, а след това и съдът, когато  я прилагат, следва предварително да си поставят и решат въпроса: застрашава ли се с нещо правилното движение на наказателното или на дисциплинарното преследване, респ. излага ли се съществено престижът и авторитетът на службата, ако не бъде постановено отстранението от длъжност на подозрения служител?

Въпреки че е писана в други обществени и социални условия и при отменено  законодателство, тезите на автора имат актуално значение от гледна точка на същността на временно отстраняване от длъжност и съдържанието на съдебната преценка при неговото постановяване. 

Ключови думи: Временно отстраняване от длъжност; държавни служители; обжалване на отстраняването; видове отстраняване от длъжност; последици от отстраняването от длъжност.

Мирослава Тодорова*

По въпроса за компетентността на съда да извършва предварителна преценка за съставомерността на твърденията, изложени от частния тъжител в тъжбата, се оказва, че съществува противоречива регионална съдебна практика. Преди измененията на НПК със ЗИДНПК (ДВ, бр. 63 от 4.08.2017 г., в сила от 5.11.2017 г.) противоречията се фокусираха върху правомощието на съдията-докладчик да квалифицира твърденията в тъжбата с разпореждането, с което й дава ход. След отмяната на разпоредбата на чл. 250, ал. 1, т. 2 НПК относно правомощието на съдията-докладчик да прекрати наказателното производство, когато деянието, описано в обвинителния акт или в тъжбата, не съставлява престъпление, противоречията обхванаха и разбирането за последиците от тази отмяна. Поради обстоятелството, че актовете по съществото на този вид дела със споменатия ЗИДНПК изцяло са изключени от предмета на касационното обжалване, преодоляването на противоречията по тълкувателен път от Върховния касационен съд е обективно затруднено (изключение правят единствено определенията на въззивния окръжен съд, постановени за първи път във въззивното производство, с които се прекратява, спира или прегражда пътят на наказателното производство (чл. 346, т. 4 НПК). Това налага активност на съдиите от районните и окръжни съдилища за провеждане на смислен професионален дебат относно точното приложение на закона, така че да бъде осигурено ефективно правосъдие чрез ясно извеждане на съдържанието на правото на достъп до съд за престъпления, които се преследват по тъжба на пострадалия.

*Съдия в Софийски градски съд

Станислав Костов**

В последните години българските съдилища са изправени пред предизвикателството да разглеждат искове за обезщетяване на вреди, причинени от нарушение на правото на Европейския съюз (ЕС)[1]. Подобни нарушения, извършвани от различни български държавни органи, не са изолирани, а напротив – наблюдава се тенденция за тяхното постепенно увеличаване[2]. По силата на постоянната практика на Съда на Европейския съюз, държавата членка носи отговорност, независимо от органа, който е извършил нарушението, дори той да е независим по силата на националната конституция[3]. Затова задължението за спазване на правото на ЕС тежи върху всички нейни органи – законодателен, изпълнителни, съдебни, прокуратура и др.

Доктрината Francovich

Нито Договорът за ЕС (ДЕС)[4], нито Договорът за функциониране на ЕС (ДФЕС)[5]предвиждат възможност за обезщетяване на вредите, причинени от държавата с извършеното от нея нарушение на правото на ЕС. Такава възможност за обезвреда обаче е изведена в практиката на Съда на ЕС. В решението си по делото Francovich Съдът прогласява, че извъндоговорната отговорност на държавата е присъщ за системата на Договора принцип[6]. В конкретния случай Съдът разглежда преюдициално запитване относно обезщетяване на вреди, причинени с нетранспонирането на директива. В последващата си практика Съдът допуска държавата да дължи обезщетение, независимо от вида на органа,  който е причинил вредата, при това без да има значение дали вредата е причинена с действие или бездействие[7]. Тази последователна и постепенно обогатяваща се съдебна практика намира своя логичен завършек в решението по делото Köbler, в което Съдът изрично допуска възможността подлежащите на обезщетяване вреди да бъдат причинени от национална юрисдикция, която правораздава като последна инстанция[8].

Във всеки случай, независимо кой орган с какво противоправно поведение е причинил вредата, за да бъде ангажирана отговорността на държавата, следва да са налице няколко предпоставки, а именно наличие на нарушена норма от правото на ЕС, която предоставя права на частноправните субекти, нарушението да е достатъчно съществено и да е налице пряка причинно-следствена връзка между нарушението и причинените вреди[9].

*Статията е публикувана за първи път в сп. Адвокатски преглед, 10/2013

**Адвокат в Софийската адвокатска колегия, член на Управителния съвет на Фондация "Български адвокати за правата на човека", доцент по Право на Европейския съюз във Философския факултет на СУ "Св. Климент Охридски"

[1]Вж. например Решение № 948/29.06.2010 г. по гр. д. № 2610/2009 г. на Пловдивски окръжен съд, изменено с Решение № 817/06.12.2010 г. по гр. д. № 916/2010 г. на Пловдивския апелативен съд, IIгр. с-в; Решение № 457/28.03.2012 г. по адм. д. 1298/2009 г. Административен съд – Бургас, VIIс-в, частично отменено с Решение № 7120/27.05.2013 г. по адм. д. 8712/2012 г. по описа на ВАС; Решение № 107/11.06.2012 г. по адм. д. 451/2011 г. на Административен съд – Хасково, изменено с Решение № 7776/06.06.2012 г. по адм. д. 8814/2012 по описа на ВАС; гр.д. 1782/2013 г. по описа на Софийски градски съд.

[2]Вж. Интернет страницата на Европейската комисия относно процедурите за установяване на нарушения, извършени от Република България по месеци и по години - http://ec.europa.eu/eu_law/infringements/infringements_decisions_bg.htm

[3]Вж. решение от 5.05.1970 г., Commission / Belgium, дело 77/69,Rec., p. 237;решение от 9.12.2003 г., Commission / Italy, дело С-129/00, Rec., p. I-14637.

[4]ОВ, С 83 от 30.03.2010 г. (консолидиран текст).

[5]ОВ, С 83 от 30.03.2010 г. (консолидиран текст).

[6]Вж. решение от 19.11.1991 г., Francovich и Bonifaci, С-6/90 и С-9/90, Rec., p. I-5357.

[7]Вж. решение от 5.03.1996 г., Brasserie du Pêcheur SA / Bundesrepublik Deutschland и The Queen / Secretary of State for Transport, ex parte: Factortame Ltd and others,С-46/93 и С-48/93, Rec., p. I-1029.

[8]Вж. решение от 30.09.2003 г., Köbler,С-224/01, Rec., p. I-10239.

[9]Вж. Brasserie du Pêcheur и Factortame, цитирано по-горе, т. 51.

Станислав Костов[2]

1. Въведение

Съгласно принципа ubiius,ibiremedium,наличието на предоставени от правните норми субективни права поражда необходимостта от установяване на ефективни средства за тяхната защита. Доколкото първичното общностно право не съдържа изрична уредба, нито предоставя компетентност на Съда на Европейските общности (СЕО) да правораздава в областта на извъндоговорната отговорност на държавите-членки, „(…) във вътрешния правен ред на всяка държава-член трябва да се определят компетентните юрисдикции и процесуалните правила за упражняване на исковете, предназначени да осигурят защита на правата, които гражданите черпят от директния ефект на общностното право.”[3]

Отговорността на държавата за вреди, причинени на частноправни субекти от нарушение на общностното право, може да възникне от действията на всеки орган, независимо от неговите правомощия с оглед на принципа на разделение на властите, прогласен от националната конституция.[4]Следователно, съгласно общностното право, държавата носи отговорност и за вредите, причинени от съдебни решения, постановени в нарушение на общностното право. 

Въпреки общата формулировка на прогласения в чл. 7 на Конституцията на Република България[5]принцип на отговорността на държавата за причинени от нейните органи вреди, чл. 2 от Закона за отговорността на държавата за вреди, причинени на граждани (ЗОДВПГ)[6]предвижда сравнително ограничени хипотези на възникване на отговорност от актове на съдилищата. Те са свързани преди всичко със засягане на неприкосновеността на личността. От членството на страната в Европейския съюз възниква задължение за съобразяването на националното право с acquiscommunautaire.„Достиженията на общностното право” познават и правни институти, които, макар и невключени в класическите за континенталната система източници на правото, заслужават вниманието на законодателя. Един от тях е извъндоговорната отговорност на държавите-членки за вреди, причинени от нарушение на общностното право – принцип, който е„(…) присъщ на системата на договора(за създаване на Европейската общност – бел. моя – Ст. К.).”[7]

Задачата на тази статия е да изследва обхвата на отговорността на държавата за вреди, причинени от актове на съдилищата, така както е установена в практиката на СЕО,както и необходимостта от изменение на българското законодателство в тази област. Проблемите които ще бъдат разгледани по-долу, не са били обект на вниманието на съвременната българска правна литература в областта на извъндоговорната отговорност на държавата.[8]

В изложението ще бъдат проследени последователно развитието на института на отговорността на държавите-членки за вреди, причинени на частноправни субекти, фактическият състав и обхватът на отговорността, компетентните да се произнесат по исковете съдилища и необходимите изменения на българската правна уредба.

Целият текст е достъпен тук.

[1]Статията е публикувана за пръв път в сп. Търговско право, кн. 2/2006

[2]Адвокат в Софийската адвокатска колегия, член на Управителния съвет на Фондация "Български адвокати за правата на човека", доцент по Право на Европейския съюз във Философския факултет на СУ "Св. Климент Охридски".

Авторът е развил и актуализирал своите  становища в книгата си  “Извъндоговорната отговорност на ЕС и държавите членки”, 2017, Сиби.

[3]Van Schijndel(Jeroen van Schijndel et Johannes Nicolaas Cornelis van Veen c. Stichting Pensioenfonds voor Fysiotherapeuten), решение от 14 декември 1995 г, съединени дела С-430/93 и С-431/93, Rec. 1995, p. I-04705, т. 17. Всички решения на СЕО в статията са използвани от интернет страницата на съда (неофициален източник, официалните текстове на съдебните решения се публикуват в годишни сборници, които не ми бяха достъпни по време на работата по статията) (http://www.curia.eu.int) и са цитирани и преведени от мен по тяхната френска версия. Поради особеностите на работата на съда, тази версия би следвало да е най-близо до неговата воля. Надеждата ми е, че преводът на български език няма да отнеме от точността на оригиналния текст.  

[4]Brasserie du Pêcheur иFactortame(Brasserie du Pêcheur SA c.Bundesrepublik Deutschland et The Queen contre Secretary of State for Transport, ex parte: Factortame Ltd et autres), решение от 5 март 1996 г., съединени дела С-46/93 и С-48/93, Rec. 1996, p. I-01029, т. 32-33.

[5]Обн., ДВ, бр. 56 от 13.07.1991 г., посл. изм. идоп., бр. 27 от 31.03.2006 г.  

[6]Обн., ДВ, бр. 60 от 05.08.1988 г.., в сила от 01.01.1989 г., посл. изм. и доп., бр. 30 от 11.04.2006 г., в сила от 12.07.2006 г. С последното изменение на закона е променено и неговото заглавие – Закон за отговорността на държавата и общините за вреди. Тъй като изменението все още не е влязло в сила, използвам в статията действащата формулировка на заглавието.

[7]Francovich(AndreaFrancovichetDanilaBonifacietautresc. Républiqueitalienne), решение от 19 ноември 1991 г., съединени дела С-6/90 и С-9/90, Rec. 1991, p. I-05357, т. 35. 

[8]Вж.Гоцев, Васил. Отговорност на държавата за вреди, причинени на граждани.София: Софи-Р, 2002; Зартов, Явор. „За противоречията между Закона за отговорността на държавата за вреди, причинени на граждани, и Конституцията.” Съвременно право,кн. 1 (2003): 27-43; Крумов, Цветан. „Отговорност на държавата за вреди от прилагането на противоправни нормативни актове.” Съвременно право,кн. 5 (2002): 44-57; Лазаров, Кино. „За едно неотложно изменение на Закона за отговорността на държавата за вреди, причинени на граждани, и Конституцията.” Правна мисъл,кн. 3 (1992): 63-65; Лазаров, Кино. “Някои въпроси на имуществената отговорност за вреди от незаконосъобразна административна дейност”, в Правни изследвания в памет на професор Иван Апостолов, София: Улпиан,  2001;Марков, Методи. „За пасивната легитимация при отговорността за вреди по закона за отговорността на държавата за вреди, причинени на граждани.” Търговско право, кн. 3 (2005): 25-38.;Орсов, Златимир. „За отговорността на държавата за вреди от прилагането на противоправни нормативни актове.” Търговско право, кн. 6 (2003): 27-39; Славова, Мария. „Отговорност на държавата за административна дейност.” Правна мисъл,кн. 2 (2003): 17-24; Терзийски, Стоян и Андрей Терзийски. Отговорност на държавата за вреди, причинени на граждани. Теория и практика.София: Сиела, 2002.