Милена Караджова[2]

Увод

Църковната собственост и нейната уредба са съществена част от европейската правна традиция. Актуалността на темата може да бъде обоснована в няколко аспекта, като в текста се акцентира върху три от тях: 1) наднационалността на църковната собственост; 2) нейния корпоративен характер; 3) възможността възникнали правни спорове от различни сфери на живота да бъдат решавани наднационално от папската институция, най-често чрез папски декреталии, които да разтълкуват спора и да насочат за решаването му във връзка със Свещеното писание и изискванията на канона. Подход, който води къмасоциация със собствеността на съвременните търговски дружества, които в значителна част от случаите са 1) наднационални; 2) корпоративни; и 3) в немалка част от възникналите спорове се търси наднационално решение от международен съд. Методът на изследване е юридико-исторически, като представя анализ на конкретни правни институти в контекста на тяхното историческо развитие. Целта е чрез реконструиране, описание и анализ да бъде показано влиянието, което са оказали процесите и практиките при институционализирането на църковната собственост през Средновековието върху съвременните разбирания за правото на собственост.

1. Няколко бележки за собствеността

…

[1]Публикувано в сп. "Адвокатски прегред", бр. 9/2021 г.

[2]Адвокат от София, доктор по право.

Мария Шаркова**

Увод

През 1999 г. Американският център за контрол и превенция на заболяванията обявява ваксините за едно от десетте най-големи постижения на XX век в областта на общественото здраве наред с осигуряването на чистапитейна вода и осигуряването на безопасност на храните[1]. Световната здравна организация посочва, че ваксините предотвратяват смъртта на между четири и пет милиона души всяка година[2].

В същото време, особено в пандемичните условия, предизвикани от разпространението на COVID-19, става все по-осезаемо наличието на колебания спрямо ваксините, включително чрез активизирането на т.нар. антиваксиналнидвижения, които черпят основните си аргументи от източници, които не се позовават на научна информация. Най-честите притеснения на посочените групи хора са свързани с безопасността и ефикасността на този лекарствен продукт.

Друга група аргументи са свързани с баланса между индивидуалните права на гражданите и телесната им неприкосновеност, която се противопоставя на обществения интерес от ваксинацията.

Този анализ не се ангажира с представянето на различните аргументи против ваксинопрофилактиката, отнасящи се до ефикасността и безопасността на ваксините, доколкото съществуващите към момента научни данни доказват ефикасността и безопасността на всички разрешени за употреба ваксини, включително и тези против COVID-19. Анализът ще се спре на ключови съдебни решения, постановени от съдилища в САЩ, в които е обсъждан въпросът за баланса между индивидуалните права и общественото здраве в контекста на предотвратяване разпространението на инфекциозни болести.

*Публикувано в бр. 9/2021 г. на сп. “Адвокатски преглед”

** Адвокат от Пловдив

[1]https://www.cdc.gov/mmwr/preview/mmwrhtml/00056796.htm, достъпно на 12.10.2021 г.

[2]https://www.who.int/news-room/facts-in-pictures/detail/immunization, достъпно на 12.10.2021 г.

относно нарушението на правото на справедлив процес по чл. 6 Европейската конвенция за правата на човека

по делото Мирослава Тодорова срещу България

жалба (№ 40072/13)

I. ВЪВЕДЕНИЕ

1. В настоящото дело, отнасяйки се с уважение към мнението на мнозинството, оставаме убедени в това, че е налице нарушение на чл. 6 от Конвенцията. Нашите съображения отчитат необходимостта от разграничаване на въпросите, отнасящи се до дисциплинарното нарушение, извършено от съдията, и осигуряването на справедлив процес във връзка с нейната жалба срещу решението на Висшия съдебен съвет. Прилагайки правилата, предназначени да осигурят справедлив процес, националните власти трябва да се въздържат от нарушения като тези в настоящото дело, за да се запази върховенството на правото и да се осигури справедливо правосъдие.

* Приложено към решение от 19 октомври 2021 г. на четвърто отделение на ЕСПЧ по дело № 40072/2013 г. Прев. Емилия Митрушанова, студент в ЮФ на СУ, под ред. на Калин Калпакчиев, съдия в САС

Нашето съдийство**

д-р Т. П. Теодоров*

Факт безспорен е, че ако още има у нас учреждения и длъжностни лица, в честността, безпристрастието, независимостта, законността и изобщо в служебния морал, на които населението да има най-голяма вяра – това са съдилищата и съдиите. Ако и с не напълно гарантиран служебен стабилитет, ако и изложени на примамката за фаворизация и на грозота за преследвания от силните на деня, българските съдии, изобщо взето, запазват високо служебното си достойнство и независимостта на съдийската си съвест и убеждение. Не говоря за единичните проявления на угодничество пред властниците на деня, угодничество, показвано от някои магистрати напр. при разтурването на опозиционни общински съвети. Не ще се спирам и на решителността и боязливостта на някои граждански съдии, сега запасни офицери на военна служба, които се колебаят и забавят да отменят незаконните полицейски арести по заповед на бивши техни колеги, преследвани несъстоятелно като виновници за катастрофата. Тези отделни случаи не засягат гражданското съдийство изобщо, което в своето грамадно мнозинство и в своята цялост държи високо своята независимост и своята съдийска съвест в ревнива служба на законността и правдата. Доказателство: енергичният протест на сдружените съдии против посегателството на изпълнителната власт напоследък.

Против българските съдии най-малко може да се говори за корупция, както неуместно имаха неблагоразумието да се изразят някои от висшите носители на изпълнителната власт, без да мислят, че с това излагат престижа на държавата ни и рушат вярата на народа в правосъдието и закона. Не, нашите съдии могат да имат други слабости, но те не са корумпирани. Ако и изнемогващи под тяжестите на непоносимата скъпотия, когато моралното разтление се шири навсякъде, те почти сами останаха високо честни и чисти, неподаващи се на многобройните изкушения, които ги окръжават. За чест на нашето съдийство и за гордост на България трябва гласно да се заяви, че българското правосъдие и днес, както в миналото, е честно и неподкупно! – Затова толкова повече се налага на държавата да направи върховни усилия, за да обезпечи материалното положение на българския съдия, тъй както подобава на неговото високо предназначение, за да го запази и в бъдеще честен и неподкупен, твърд пред съблазните. – Тук е мястото обаче да се каже и една неприятна истина: дребният съдебен персонал неохотно върши работата си (преписи, призовки и пр.), ако не получи нещо от заинтересованите. На това зараждащо се зло трябва да се турне край, като държавата възнаграждава достатъчно и помощния съдебен персонал, но в замяна на това бди строго за неговата почтеност и безпощадно уволнява и наказва провинените във вземане бакшиши.

Д-Р Т. П. Теодоров*

Нашите адвокати**

Няма две мнения, че адвокатството у нас не стои на висотата, която му подобава, като на сътрудник на съдебната власт при правораздаването. Адвокатски кантори – писалища, адвокатски съдружия на търговски начала, адвокати, търговци или с други подобни странични занятия, адвокати – участници в разни сделки и процеси от съмнителна правота, адвокати, които си доставят клиенти чрез месити[1]и разни покани, писма или реклами, адвокати, които условят възнаграждение за защита на всяко заседание и правят всичко само за да шиканиратпротивната страна или да отлагат далата... колко всички тия приеми на мнозина наши адвокати са далеч от корпоративния морал и чест на френското баро! Аз не виждам с какво друго би могло да се обясни тая морална характеристика на нашето адвокатство, освен с низкия общ нравствен уровен на целия ни народ. И когато се злослови по адрес на адвокатите не трябва да се забравя, че те са излезли от всички среди на народа ни; ако и да живеят в градовете, гдето има съдилища, повечето от адвокатите са родени и израсли в село, както и повечето наши офицери, търговци и пр. Те живеят с нравствените понятия на нашата интелигенция, на българския народ изобщо. Но нашите адвокати не страдат само от общия народен нравствен недъг. Наред с именитите български адвокати и правници, които биха правили чест на което и да е чуждестранно баро, колко многобройни са и ония, чиято юридическа подготовка е по-долу дори от логиката на един природно здравомислещ човек! С прискърбие трябва да се признае, че трезвите начала прокарани в държавния изпит и стажа не дадоха очакваните резултати, както поради несериозното отнасяне с тях от страна на изпитните комисии и съдилищата (и още повече адвокатите), тъй и поради неокачествимата демагогия, която се прави с разните закони за признаване семестри и права, по случай войната, като че ли адвокатското звание и юридическото образование е нещо като пенсия или служебно старшинство, което признателното отечество може да раздава за бойни заслуги! Да не говорим за теоретическите познания, които дава Софийският юридически факултет на своите абсолвенти, на брой много хиляди, всеки занят със своята работа и идващи в София само за да се запишат и заверят семестрите, дори често пъти чрез негласен пълномощник! Докато във всички други факултети броят на студентите е ограничен съобразно с разполагаемите помещения и научни средства, във всеки курс на юридическия факултет има записани хиляди студенти, от които само стотина посещават лекциите, а голямото мнозинство се явяват пред професорите си само за заверка на книжките и професорите заверяват. Това не е висше учение, а официално организирана комедия, която само у нас може да се търпи и която приучва младежа още от училищната скамейка да си служи не с честен труд, а с хитрости, за да встъпи в живота, като гражданин, без да притежава нужната солидна научна подготовка за професията си.

Уважаеми господин министър на правосъдието,

Позволявам си да Ви пиша в публичен формат, защото преди близо година обществото беше въвлечено в работата на съда и Министерството на правосъдието по конкретен казус за нарушаване на човешките права. Успешният завършек за всички на тази история, която може да бъде разглеждана и като история за трудното съзряване на институциите в правовата държава, изисква заключителни активни действия от страна на Министерството на правосъдието и съпричастието на обществото – не само за да се осъществи обществен контрол, но и заради повишаването на равнището на гражданската култура за дължимото от институциите и за правните средства за защита.

На 10.12.2020 г. изпратих до министъра на правосъдието г-жа Ахладова открито писмо във връзка с работата ми като съдия-докладчик по н. ч. д. № 3166/2020 г. на Софийския градски съд. По делото установих нарушение на основното човешко право на зачитане на личния живот на задържания по делото гражданин в резултат на отказа да бъде изпълнен съдебен акт от страна на държавни структури, учредени към министъра на правосъдието и на бюджетна издръжка.

Накратко припомням фактите, които оповестих тогава и сега допълвам с известното ми развитието на случая от постъпилата по делото впоследствие информация.

Представяне на монографията на д-р Деяна Марчева „Конституционният принцип на правовата държава“, Център на книгата, Нов български университет, 17.06.2021 г. – Даниела Доковска

Уважаеми колеги,

Госпожи и господа,

Високо оценявам поканата да представя накратко монографията на колегата Деяна Марчева „Конституционният принцип на правовата държава“.

Краткото представяне на една толкова мащабна книга е трудна работа – затова си нахвърлих някои редове, иначе рискувам да се задълбоча прекалено и да навляза в стила на научната рецензия.

Монографията на колегата Марчева наистина е мащабно произведение, което обхваща 429 страници. На 22 страници са описани използваните източници – богата гама от статии, студии, монографии, учебници, сборници с лекции на български, руски, английски и немски език. Ползваната литература включва не само юридически съчинения от различни правни отрасли (теория на държавата и правото, конституционно, гражданско право), но и исторически, философски трудове, съчинения от областта на социологията и реториката, включително и множество статии от специализирани периодични издания.

В предложения превод на съдебно решение, постановено от втори съдебен район на Апелативното отделение на щатския Върховен съд в Ню Йорк, в спора между Пиер Делор Лагер и пастор Жан Реналд Морис, е отразено развитието в практиката на щатските съдилища по въпроса представлява ли клевета per se твърдението, че дадено лице има хомосексуална ориентация.

Разглежданият съдебен акт мотивира разбирането, че приписването на хомосексуална ориентация не може да се разбира като клеветническо твърдение per se, тъй като обществените отношения в САЩ са претърпели такава съществена промяна в последните 30 години, че подобна предходна съдебна практика н е несъвместима с настоящите обществени политики.

За разбирането на съдебното решение трябва да имаме предвид няколко обстоятелства: (1) какви са видовете клевета в щата Ню Йорк; (2) какво е значението на привилегията, квалифицирана поради наличието на общ интерес в съдебно производство по иск за клевета.

1. Клевета per se и клевета per quod.

В законодателството на щата Ню Йорк са познати два вида клевета: (1.1.) клевета per se и (1.2.) клевета per quod. Фактическият състав в двата случая е различен.

1.1. Претенцията на ищеца, основаваща се на клевета per se, трябва да установи факта на виновното оклеветяване на ищеца (при съществуващи различни варианти на вината – от небрежност през умисъл до злонамереност) от страна на ответника чрез устно или писмено разгласяване на твърдения, които попадат в някоя от следните групи:

1. да представляват обвинение в извършване на тежко престъпление;
2. да целят да навредят на занаята, бизнеса или професията на ищеца;
3. да приписват на ищеца отблъскващо заболяване; или
4. да посочват, че дадена жена не е целомъдрена.

Установяване на обстоятелството, че конкретно твърдение попада в някоя от горните групи, е достатъчно, за да бъде искът уважен. Законът презумира, че лице, спрямо което е налице някое от посочените клеветническите твърдения, търпи вреди, поради което установяването на такива не е елемент на фактическия състав на клеветата per se.

1.2. В хипотеза на клевета per quod пострадалият трябва да докаже не само виновното му оклеветяване от страна на ответника чрез устно или писмено разгласяване на клеветнически твърдения, но едновременно с това върху него тежи доказването на особени вреди. Ако ищецът не установи претърпяването на такива вреди, неговият иск за клевета per quod следва да бъде оставен без уважение. Исковете за клевета, които не попадат в някоя от групите твърдения на клевета per se, трябва да бъдат подкрепени от доказателства за претърпяване на вреди.

В горното разграничение между двата вида клевета стои и естеството на правния спор. Съгласно предходна практика на съдилищата в щата Ню Йорк приписването на хомосексуалност някому дълги години е било приравнявано за клевета per se заради тежките социални и икономически последици, които би могъл да претърпи този човек. Приемането на гаранции срещу проявите на дискриминация по признака сексуална ориентация, както и утвърждаването на равноправието в редица решения на Върховния съд на САЩ налагат промяна на тази практика. Лице, на което се приписва хомосексуалност, не може да твърди, че е било жертва на клевета per se, тъй като такова твърдение не се отнася до позорящи обстоятелства и не се вписва в нито една от посочените в т. 1.1. категории.

Пътят за защита срещу подобно поведение – невярно приписване на хомосексуалност, би могъл да се реализира при условията на щатското законодателство, забраняващо дискриминация по признака сексуална ориентация или в рамките на общия състав на клевета per quod. В последния случай ищецът ще трябва да докаже, че е претърпял особени вреди, причинени от невярното твърдение.

2. Привилегия поради наличие на общ интерес.

При прочита на съдебното решение трябва да се държи сметка и за специфичните средства за защита, предоставени в полза на ответника, в рамките на съдебно производство по иск за клевета.

Една основателна ищцова претенция може да бъде оставена без уважение, ако независимо от наличието на конститутивните елементи на клеветата, ответникът се ползва от привилегия, която изключва неговото съдебно преследване.

Приложното поле на законоустановена привилегия може да бъде разширено до членовете на определена група поради наличие на общ интерес. В предложеното съдебно решение установената от закон привилегия е Първата поправка, която ограничава намесата на държавата в религиозните дела. Твърдението на жалбоподателите е, че съобщаването на обстоятелства пред църковна група е в рамките на религиозна дейност и доколкото групата е обединена от един общ интерес – упражняване на правото си на вероизповедание, Първата поправка следва да се приложи и в този случай.

Предложеният превод предоставя възможността на практикуващите юристи да се запознаят по изключително синтезиран начин с развитието на практиката на щатските съдилища по разглеждания правен проблем в последните три десетилетия.