.
Може ли конститутивните искове да са осъдителни?*
Георги Атанасов**
В памет на Йорданка Вандова, Кристиан Таков, Динко Кънчев и другите истински правозащитници, които не са между нас
Непосредствен обект на този анализ са гражданскопроцесуалните аспекти на исковото производство като завършващ елемент от състава на конфискационното правоотношение[1] по трите конфискационни закона – Закон за отнемане в полза на държавата на имущество, придобито от престъпна дейност (ЗОПДИППД)[2], Закон за отнемане в полза на държавата на незаконно придобито имущество (ЗОПДНПИ)[3] и Закон за противодействие на корупцията и отнемане на незаконно придобито имущество (ЗПКОНПИ)[4]. По изключение, когато е неизбежно поради вторичния и защитен характер[5] на гражданскопроцесуалното право, анализът третира частично и някои материалноправни проблеми.
Въпросът може ли конститутивните искове да са осъдителни би изглеждал чисто реторичен, ако в продължение на почти 10 (десет) години националната теория и практика не си затваряха очите за него.
Краткият отговор на този въпрос е – не, конститутивен иск нито може да бъде упражняван като осъдителен, нито може да му бъдат признати правните последици на осъдителен иск. Иск по чл. 124, ал. 3 ГПК за пораждане, изменение или прекратяване на граждански правоотношения нито може да бъде предявен, нито може надлежно да бъде проведен по реда на чл. 124, ал. 1 ГПК (като положителен установителен иск или като осъдителен иск). Хипотетичната възможност за евентуална допустимост на отрицателен установителен иск с предмет съществуване / несъществуване на извънсъдебно упражнявано преобразуващо право, освен отвлечена, и съвсем не е безспорна. Ограниченият брой преобразуващи граждански субективни права (numerus clausus), чието реализиране изисква исков гражданскопроцесуален ред, ведно с предвидените в закона последици на конститутивното решение, предпоставя изключителния характер на производството по конститутивен иск. Отсъства процесуална възможност за „конвертиране“ на осъдителен иск (чл. 124, ал. 1 – 2 ГПК) в конститутивен (чл. 124, ал. 3 ГПК) и обратно. Отсъства и правна възможност законодателят да промени естеството на гражданските субективни материални права, чиято защита или упражняване изискват съдебна намеса, включително при съзнателните опити за сближаване на континенталното с Общото право[6], които се правят чрез правния ред на Европейския съюз. Съществува обективна невъзможност за заличаване на границите между притезателни и конститутивни субективни права (публични или частни).
Отговорът на въпроса защо се налага да се припомнят баналности от най-общата част на гражданскопроцесуалното право (клон на публичното, а не на частното право на Република България) изисква въведение във фабулата и малко по-детайлно обяснение.
1. Прекият повод за написването на този текст е натрупването на няколко еднакви по съдържание съдебни акта на различни съдилища (не на Върховния касационен съд (ВКС)), демонстриращи зараждаща се системност на погрешно тълкуване и прилагане на процесуалния закон. Тези разрешения представляват част от актуалната съдебна практика на окръжните и апелативните съдилища, които поради удобството, че обезпечителните актове са изключени от касационен контрол, пряко противоречат на правилата на чл. 124 ГПК. Става дума за обезпечителното производство по ЗПКОНПИ и по ЗОПДНПИ-отм. Във въпросните актове съдът допуска обезпечение и определя „подходящи обезпечителни мерки“ по смисъла и реда на чл. 390 ГПК за обезпечаване на бъдещи искове на Комисията за противодействие на корупцията и отнемане на незаконно придобито имущество (КПКОНПИ), които определя като осъдителни. За тази квалификация на вида на исковата защита по бъдещия иск съдът стъпва на нормите на чл. 154, ал. 1 ЗПКОНПИ (чл. 75, ал. 1 ЗОПДНПИ-отм.), според които „срещу проверяваното лице и лицата по чл. 64, 65, 66, 67 и 71 се предявява осъдителен иск за отнемане в полза на държавата на незаконно придобито имущество“. Тези норми с идентично съдържание в двата закона повдигат няколко принципни въпроса – за вида и характера на нормите от специалния закон, съответно за съотношението на тези норми с правилото на чл. 124 ГПК, което провежда законовото разграничение между различните видове искове според вида на търсената защита[7]. Какво или кое определя вида на възможната правна защита? Въвежда ли нормата на чл. 154, ал. 1 ЗПКОНПИ нов вид правна защита или постановява постигането на целите на един вид правна защита чрез иск, който е предназначен за осъществяване на друг вид правна защита? Има ли обективни предпоставки, които да изключват възможността за свободен избор на законодателя за предпочитана правна защита? Ако нормата на чл. 154, ал. 1 ЗПКОНПИ отменя мълчаливо правилата на чл. 124, ал. 1 – 5 ГПК, какъв е видът на търсената правна защита и кои са правилата, които определят реда за нейното осъществяване? Намират ли се нормите на чл. 124, ал. 1 – 5 и чл. 154 ГПК в конкуренция и какво е тяхното съотношение на обща към специална или на обща към обща норма, за да се приложи правилото за действие на правната норма във времето? И най-вече – властен ли е законодателят да променя вида на иска, при условие че не може да промени вида на защитаваното или упражняваното субективно право?
Отговорите на тези въпроси изискват подробно и задълбочено изследване и прецизно обосноваване, които са немислими в рамките и обема на настоящото изложение – то може да се третира само като опит за маркиране на основните проблеми и възможните им разрешения (отговори) в условията на конкуриращи се правни редове[8].
2. Логиката изисква първо да се даде отговор на въпроса какво е значението на ползваното от законодателя в конфискационните закони понятие осъдителен иск, което използва законодателят в цитираните по-горе правни норми. Най-общо то следва да се разглежда в светлината на процесуалното понятие за правото на иск и да се схваща като „проблема на отношението на материалното право към процесуалното право или, иначе казано, на правото към процеса“[9].
* Текстът е публикуван за първи път в бр. 6/2021 г. на сп. "Адвокатски преглед"
** Адвокат от София
[1] Комплексното публично конфискационно правоотношение е регулирано в нормите на Закона за противодействие на корупцията и отнемане на незаконно придобито имущество (ЗПКОНПИ-2018) и предхождащите го норми на Закона за отнемане в полза на държавата на незаконно придобито имущество (ЗОПДНПИ-2012-отм.). По-подробно за публичното правоотношение вж. „За „гражданската конфискация“, „незаконно придобитото имущество“ и вулгаризацията на правото“ (II), т. 9 и сл., с. 63 и сл., „Адвокатски преглед, № 3-4/2020.
[2] Обн., ДВ, бр. 19/2005 г., отм., ДВ, бр. 38/2012 г.
[3] Обн., ДВ, бр. 38/2012 г., отм., ДВ, бр. 7/2018 г.
[4] Обн., ДВ, бр. 7/2018 г.
[5] В този смисъл изрично Сталев, Ж., Българско гражданско процесуално право, Пето издание, УИ „Св. Климент Охридски“, 1994, с. 49.
[6] Common Law.
[7] Вместо всички вж. Сталев, Ж. и др. Българско гражданско процесуално право, Десето издание, С.: Сиела, 2020, с. 162, относно вида на търсената защита като предопределящ фактор за определяне на „естеството на самия иск“: „1) само сила на пресъдено нещо (установителен иск); 2) сила на пресъдено нещо и изпълнителна сила (осъдителен иск); 3) сила на пресъдено нещо и промяна на гражданските отношения между страните (конститутивен иск).
[8] По въпроса за границите между правните редове и тяхното значение вместо всички вж. Вълчев, Д., Правото и границите във времето, В: Сборник доклади „Право и граници“, УИ „Св. Климент Охридски“, 2018, с. 15 и сл. Конкуриращите се правни редове в това изложение са два – националният правен ред и този на материалното и процесуално наказателно право на ЕС, което има за предмет на правно регулиране конфискацията на средства и облаги от престъпления (основана и неоснована на присъда).
[9] Силяновски, Д., Ж. Сталев. Граждански процес, Том I, 1958, с. 239.