Анотация: Авторите на статията аргументират тезата, че процесуална или доследствена проверка не може да бъде провеждана на първо място, защото такава не е предвидена в действащия тогава НПК, който единствен урежда процесуалните действия по разкриване на престъпните деяния. Застъпват разбирането, че принципът на законността задължава правоприлагащите органи да не излизат извън рамките на НПК при наличието на законен повод, като уточняват, че терминът „достатъчно основание“ също не е легален, а е останал в съзнанието на правните работници от чл. 131 от отменения Закон за наказателно съдопроизводство. Същевременно разясняват, че за да се образува предварително производство по действащия тогава НПК, следва да са налични основанията, изброени в чл. 121 ал. I, като чрез тълкуванието на текста на разпоредбата достигат до извода, че “поводът” е онова волеизявление, което излага минимум фактически данни за извършено престъпление от общ характер и ако не са налице предвидените от закона случаи, изключващи наказателната отговорност (чл. 4, 6 от НПК или чл. 7, 11, 12, 14 от НК и др.), то има за последица образуване на предварително производство. Поради това не откриват резон при същите предпоставки да се провежда предварителна проверка. Определят като безпочвено опасението, че образуването на предварително производство при наличие на “повод” може да „подбива авторитета на властта“, ако впоследствие наказателното производство бъде прекратено, защото авторитетът на властта се подбива от незаконните действия на длъжностните лица, а не от правомерните такива. Напротив, с примери авторите обосновават, че незабавното възбуждане на предварително производство при наличието на законния повод би предотвратило настъпване на общественоопасни последици от забавена защита на застрашени права и би затвърдило авторитета на властта.  Изтъкват, че в крайна сметка принципът за процесуалната икономия ще се осъществи не в зависимост от това дали проверочната дейност ще бъде проведена под неизвестната на закона „предварителна проверка“ или като регламентираното предварително производство, а от умението на следователя при минимум следствени действия да достигне до истината

Ключови думи: прокурор; предварителна проверка; законен повод; предварително производство;социалистическа законност; достатъчно основание.

Целият текст е достъпен тук:

Александра Николова**

Резюме: Настоящото изследване анализира част от проблемите, които попадат в обхвата на к. д. № 7 от 2022 г. Поставя се въпросът за допустимостта на делото, предложена е идеята за динамичното равновесие между принципа на мандатност и принципа на непрекъснатост на държавната служба, разгледани са фактори, от които това равновесие потенциално зависи и е направен обзор на аргументите на решението и особените мнения.

Ключови думи: Инспекторат към Висшия съдебен съвет, продължителност на мандат, непрекъсваемост на държавната служба, конкуренция на принципи.

Адам Блиса* и Давид Кошар**

Абстракт:

Целта на това изследване е да предложи ново и цялостно разбиране за ролята на председателите на съдилищата в съдебното управление в Европа. Статията изследва твърдението, че за да бъде разбрана по-добре ролята на председателите на съдилища в сравнителна перспектива, е необходимо властта им да бъде раздробена на по-малки съставни части – компоненти, които да може да бъдат анализирани поотделно. Ние дефинираме седем такива компонента: съдебна кариера, съдебна практика, административна, финансова, представителна и медийна власт и спомагателни правомощия (като остатъчна категория). Впоследствие насочваме вниманието си съм 13 европейски юрисдикции и ги оценяваме на базата на правомощията на техните председатели – от най-силни до най-слаби. По този начин разработваме Индекс на правомощията на председателите на съдилища. На основата на този индекс поставяме под въпрос твърдението, че председателите на западноевропейските съдилища са винаги по-слаби от техните източноевропейски колеги и, от своя страна, поддържаме тезата, че правомощията на председателите се различават както в рамките на Западна Европа, така и в рамките на Източна Европа, поради което е трудно да се прокара ясна линия по оста Изток-Запад на този терен. Накрая проблематизираме нашия Индекс на правомощията на председателите на съдилища и показваме, че множеството правомощия не водят непременно до силно влияние, тъй като разни условни обстоятелства (като продължителността на председателските мандати, информационната асиметрия, структурата на съдебната власт, съществуването на конкуриращи се органи на съдебно самоуправление, ролята на индивидите, близостта на председателите на съдилища до политическите лидери, юридическата професия, юридическата култура и политическата среда) влияят върху степента, в която председателите на съдилища са в състояние да ползват властта си на практика.

* Адам Блиса е изследовател в Института за съдебни изследвания, докторант в Катедрата по конституционно право и политически науки в Юридическия факултет на Масариковия университет, Бърно, и помощник на съдия във Върховния административен съд на Чешката република

e-mail: adam.blisa@law.muni.cz

** Давид Кошар е директор на Института за съдебни изследвания (JUSTIN) към Юридическия факултет на Масариковия университет, Бърно

e-mail: david.kosar@law.muni.cz

Благодарни сме на Alexandra Huneeus, Julio Ríos-Figueroa, Chris Hanretty, на участниците в изследователските срещи на JUSTIN, на сътрудниците на този специален брой и на публиката в Мексико Сити, Осло, Оксфорд и Торонто за полезните коментари по по-ранните версии на тази статия. Изследването, водещо до тази статия, получи финансиране от Европейския съвет за научни изследвания (ERC) в рамките на програмата за научни изследвания и иновации Horizon 2020 на Европейския съюз (грант № 678375-JUDI-ARCH-ERC-2015-STG).

Реч, произнесена на тържественото публично събрание на Българската академия на науките, на 17-ти юни 1935 г., по случай 300-годишнината на Френската академия –1635–1935)*

Христофор Хесапчиев**

Резюме: Хвалебствената реч на генерал Хесапчиев от името на Българската академия на науките по повод 300-годишнината на Френската академия предава в подробности разказа за създаването и получаването на държавна санкция на Френската академия. В речта се обосновава нуждата от тяло, съставено от най-добрите умове и най-изисканите познавачи на езика, което да създава образци на литературата и да утвърждава правилното развитие на езика, вкл. и по поддържането на официален речник. От речта прозират и сложните отношения на независимост и раболепие на творците и литераторите пред властимащите. Изтъкваните борби по изработване на устава и утвърждаване на традициите на Академията могат да служат и за поука при уреждане на подобни независими авторитетни академични тела.

Ключови думи: Френска академия, академична независимост, държавна санкция, литература, развитие на езика, официален речник

 Ваше Величество,

Господа министри, госпожи, господа!

В древна Елада една местност, разположена на два километра североизточно от Атина, била наименувана от нейния стопанин Академия, в чест на местния герой Академос, който указал на диоскурите местонахождението на прекрасната Елена, когато те дошли да я освободят от ръцете на Тезей. На това място построили здание и открили училище. По-късно синът на Милтиад, Кимон, посади в академията дървета, а най-много платани, които се прочули по цяла Елада. Под сенките на тази градина Платон четял своя курс по философия и се разговарял с учениците си. Предвид на това древните учени нарекли сдружението на платоновите ученици академия, а на основаната от философа школа дали името академическа школа. След смъртта на Платон дългата редица ръководители на неговата школа събирали учениците в академията в продължение на около три столетия (от IV-ти до I-ви век преди Христа).

Предвид на казаното, думата академия добива по-общ смисъл и се усвоява всред сдружения на учени, писатели, критици, художници и музиканти, които безкористно проучвали интересуващи специалността им въпроси. Такива сa били академиите: на знаменитите Птоломеи в Александрия, на евреите в Йерусалим и на арабските халифи, Абесидес и Омиадес, в Испания. През XIII и XIV столетия изникват академии, които се занимават само с поезия, като онези във Флоренция (1270 г.) и в Тулуза (1323 г.). Това движение доведе до създаването на сегашните академии, които, във всяка страна, събират просветения отбор и съсредоточават всички забележителни открития.

Почнало през епохата на Възраждането това движение най-напред се явява в Италия, където се основават толкова много академии, че в някой големи градове е имало повече от двадесет; между тях трябва де се споменат: Платоновата във Флоренция и първата академия на науките в Неапол (1560 г.). Но италианските академии от XVI и XVII столетия нямали дълъг живот; те не преживели основателите си.

През XVII столетие Франция в това отношение последвала примера на Италия. Но уредени в една страна с централизирано управление и с грижите и под закрилата на кралската власт, френските академии добили много по-голямо значение от италианските. Франция е единствената страна, в която академиите са достигнали до най-пълно развитие и до най-голямо влияние и са послужили за образец на всички основани по-после в столиците на Европа академии, между които и най-добре уредените шведска и руска академии на науките, основани около едно столетие по-късно. Наистина руската императорска академия била основана през 1726 г. от Петър Велики, според изработения от големия немски учен Лайбниц проект. Недоволна от безполезните лутания и пустословия на руските академици – повечето от които са били немци – Екатерина Велика преустроила основателно академията според дадения ѝ от нейния голям приятел Волтер френски образец; и само тогава руската академия на науките събира знаменити учени и писатели и става голяма академия.

 .......

* Публикувано в сп. „Летопис на Българската академия на науките“, г. XVIII (1934-1935). С., Придворна печ., 1936. Правописът е несъществено осъвременен.

** Христофор Георгиев Хесапчиев (1858-1938) е български офицер (генерал-майор) и действителен член на БКД от 1898 г. и последствие на БАН. В периода 1890-1914 г. на дипломатическа служба.

Александър Кацарски**

Анотация: Предлаганата статия е първата по време публикация, коментираща измененията и допълненията на ЗН, създаващи четвъртия наследствен ред, през 1992 г. Застъпваните в нея тези могат да помогнат за изясняване на действителния смисъл на законовите разпоредби, макар и някои от тях да не са в съгласие с последващата съдебна практика, или може би именно по тази причина.

Ключови думи: наследници, наследствен ред, съребрени роднини, право на заместване, съребрени линии, призоваване, степен

* Публикувано в сп. „Практическо право“, 1993, № 2. Публикува се с любезното разрешение на автора. Статията отразява доктрината и практиката към датата на първоначалната публикация.

** Асистент по търговско право в ЮФ на СУ „Св. Кл. Охридски“. Арбитър и заместник-председател на Арбитражния съд при Българската търговско-промишлена палата. Член е на Института на сертифицираните арбитри – Лондон.

(По една разпоредба на средновековното ни право)*

Борис Русев Яновски**

Анотация: „В статията проф. Борис Яновски разглежда историята на забраната в православното каноническо право на играта на шах, както и на разпространението на тази игра сред православните народи. Отбелязва се, че смекчаването на тази забрана се дължи и на дейността на църковни отци от български произход.“

Ключови думи: църква, шахмат, право, византийско право, Кормчая, наказания, забрана

Целият текст е достъпен тук

проф. Петко Стайнов**

Анотация: Проф. Стайнов разглежда естеството на понятието народност и го разграничава от понятието народ като персонален субстрат на държавата. Застъпва се тезата, че народността е обособена общност от хора със съзнание за еднаква принадлежност и се определя по свободната воля на лицето да принадлежи, или на принадлежи към избраната от него народност. Отрича се тезата, че народността е свързана с непроменим кръвен произход и се посочва, че човек има правото сам да избира народността си. Съвременната държава се стреми да обедини в един народ всички народности, като понятието патриозитъм се свързва с пазенето на общото благо на отечеството на всички народности.

Ключови думи: народ, народност, кръвен произход, самоопределение, избор, Конституция, патриотизъм, многонародностна държава

Луис Мария Диез-Пиказо**

I. Въведение

Напоследък в значителен брой европейски държави (Италия, Франция, Испания и до известна степен Германия) се провежда важна дискусия за правния и политическия статус на прокуратурата. Ключовият въпрос е: трябва ли прокуратурата да бъде независима? Няма нужда да се посочва, че този въпрос поражда дискусии. През XIX век, следвайки наполеоновия модел на организация на правораздаването, повечето държави от континентална Европа изграждат прокуратурите си въз основа на три принципни положения, а именно: като единен за цялата страна държавен орган, притежаващ йерархична структура и подчинен на изпълнителната власт. В общ план такива са и днес основните характеристики на прокурорската институция в много европейски държави.[1] Те обаче предизвикват растящо недоволство, главно защото се счита, че провокират нередна политическа намеса в правилното осъществяване на наказателното правораздаване. Оттук произтича и все по-широко разпростиращото се искане за независимост на прокуратурата.

Важно е да се отбележи, че най-влиятелните възприели общото право (common law) държави не могат да служат за пример в тази дискусия. Относно Обединеното кралство това е така, защото там няма прокуратура в собствения смисъл на думата (т.е. няма държавен орган, чиято специфична задача е да осъществява държавното обвинение по наказателни дела). Кралската прокурорска служба (The Crown Prosecution Service), която бе създадена едва през 1985 г., не притежава правомощието да решава дали да започне наказателно производство. Тя функционира главно като техническа правна служба, подпомагаща полицейските органи, които носят отговорността за започването на наказателния процес (въпреки че това не е тяхна изключителна компетентност). Що се отнася до САЩ, само на федерално ниво прокуратурата е единна, йерархична структура, подчинена на изпълнителната власт. На щатско ниво, където се разглеждат и решават огромното мнозинство наказателни дела, прокуратурата обикновено е децентрализирана. Всеки съдебен район има свой собствен прокурор, чиято длъжност обикновено е изборна и който има правото сам да избира помощниците си. Причината, поради която организацията на американската прокуратура не би могла да бъде добър източник на разрешения за дискусията в Европа, е следната: децентрализмът на прокурорската институция предполага, че наказателното право няма да се прилага винаги еднакво, а повечето европейци са дълбоко убедени, че една минимална степен на еднаквост в начина, по който се тълкуват и прилагат наказателните закони, е съществено изискване на принципа на равенство.

Привържениците на идеята за независимост на прокуратурата поглеждат към Италия. В края на Втората световна война, вероятно поради странични причини (страхът на комунистите, че християндемократите ще останат дълго на власт), коалиционен кабинет дава на прокурорите изцяло статута на съдии, а от там – и пълна независимост.[2] Тук се налага да бъде изяснен един важен момент: и във Франция прокурорите и съдиите винаги са имали еднакво професионално положение и поради това са можели да преминават от прокурорски на съдийски постове и обратно, но правният им статут се променя според естеството на фактически изпълняваните функции. Така че, същинското отклонение на италианския модел от традиционния модел на организиране на прокуратурата е в уеднаквяването на правния статус, без оглед на това дали съответното лице заема съдебен или прокурорски пост. В следващите десетилетия в Италия постепенно по законодателен път се подкопава връзката между прокуратурата и изпълнителната власт и днес тя вече практически не съществува. Единството и йерархичната структура на прокуратурата също са отпаднали. На практика прокуратурата към всеки отделен съд е автономна и, дори и на това ниво, съществувалите някога йерархични връзки между нейния ръководител и подчинените му вече са ерозирали. Изглежда, че именно това е новият модел, който имат предвид привържениците на идеята за независимост на прокуратурата.

Съществуват ли обаче достатъчно добри теоретични доводи в подкрепа на искането за независимост на прокуратурата в Европа? При опита да се отговори на този въпрос трябва да се избягват някои често допускани грешки, както и да се направят някои отграничения. По-точно необходимо е:

1. при разсъжденията да не се изхожда единствено от «правителствената престъпност»;

2. да се има предвид, че прокуратурата неизбежно притежава дискреционна власт в определени граници;

3. да се прави разлика между вътрешна и външна независимост, а в рамките на последната – между «силна» и «слаба» независимост;

4. да се осъзнава фактът, че при вътрешната независимост истинската дилема е в избора между централизация и децентрализация;

5. да се изследва дали фактът, че в някои държави все още съществува фигурата на съдията-следовател (juge d’instruction), има отношение към дискусията за независимостта на прокуратурата.

* Публикувано в сп. Правата на човека, кн.1 / 2002 г., с. 28 – 41.

** Debe el Ministerio Fiscal ser independiente?, Diéz-Picazo y Ponce de Léon, Luis Maria. Статията е публикувана в REVISTA DE OCCIDENTE № 227 (април 2000 г.), стр. 103–122. Авторът е преподавател по конституционно право в университета в Малага. Преподавал е 8 години и в Европейския университет във Флоренция.

[1] За по-подробно описание на прокурорската институция в някои ключови държави вж. C. Guarnieri, Pubblico ministero e sistema politico (Cedam, Padova, 1984).

[2] За исторически преглед на институцията на прокуратурата в Италия вж. L. Daga,”Pubblico ministero (Diritto constituzionale)”, Enciclopedia giuridica, vol. XXV (Instituto della Enciclopedia Italiana, Roma, 1991).

проф. Петко Венедиков**

Анотация: „В статията проф. Венедиков прави съпоставка на разпоредбата, уреждаща срочните общи завещателни разпореждания, и разпоредбата, забраняваща фидеикомисарната субституция. Правейки исторически преглед, авторът сочи, че, нас е излишна разпоредба, забраняваща фидеикомисарна субституция, и съществуването й има опасност да доведе до погрешно мнение, че отделни срочни завещателни разпореждания са нищожни.“

Ключови думи: завещание, завещателно разпореждане, наследник, завет, фидеикомисарна субституция, нищожност, майорат

* Публикувано в сп. „Наука“, 1991, № 2. Публикуваме отново с любезното разрешение на г-жа Теодора Венедикова, дъщеря на проф. Венедиков.

** Библиография на трудовете на проф. Венедиков в Съдийски вестник, 2013, № 3, 97-104.

проф. Петко Стайнов**

Анотация: Проф. Стайнов разглежда правното естество на пощенската марка, като разграничава пощата като обществена служба от частноправните отношения при договора за превоз по Търговския закон. Изяснява се характерът на пощенската марка като еднообразно доказателство за заплащане на такса и се припомня историята на възникването на идеята за универсалната пощенска марка във Великобритания.

Ключови думи: обществена служба, договор за превоз, поща, пощенска марка, такса, разходи

——————————————————

*Публикувано в сп. „Телеграфопощенско и телеграфско дело“, 2, 1927.

** Петко Стоянов Стайнов (19.05.1890-24.07.1972 г.) е учен, политик и общественик. Следва правни науки в Гренобъл и Париж. Специализира в Лайпциг (1911-1912). Доктор на икономическите и правните науки на Парижкия университет. Почетен доктор на Варшавския университет. Преподавател (1923) и професор (1936) по административно право в Софийския университет. Ръководител на катедрата по административно и финансово право в Юридическия факултет на Софийския университет (1947-1963). Завеждащ секция по административно и финансово право в Института за правни науки при БАН (1948-1972). Член-кореспондент на БАН (1935), академик (1942), народен деятел на културата (1965). Член на Международния институт за публично право в Париж (1934), член на Международния институт за конституционна и политическа история в Париж (1936).

Директор на печата (1919-1920), Министър на железниците, пощите и телеграфите (1930-1931). Пълномощен министър в Париж (1934-1935). Министър на външните работи (1944-1946). Народен представител в периода 1923-1946 и в периода 1950-1972.

Автор на 18 монографии по публично право, на повече от 15 учебника, на над 160 студии, статии и прегледи на съдебна практика.

От 1920 г. е редовен сътрудник на сп. „Златорог“, където публикува разкази, есета, рецензии за литературни творби, отзиви за културни събития у нас и в чужбина. Журналистическата му кариера започва още от годините му на гимназист в Габрово, където е изключен от гимназията (1905) за участие в нелегални кръжоци и списване на социалистически ръкописен ученически вестник „Искрица“. По-късно обаче става сътрудник на в-к „Мир“ - орган на Народната партия, а след преврата на 09.09.1944 г. активно сътрудничи на в-к „Изгрев“ - орган па политически кръг „Звено“, както и на месечника за литература, политика и стопанство „Балкански преглед“.

Съпруг на писателката Анна Каменова, заедно с която са съавтори на пътеписа „Индия, която видяхме и обикнахме“ (1963).

Петко Стайнов, Методи и служби на администрацията. С., 1924, с. 5. Върховният административен съд с решение от 5 декември 1924 г. изрично е признал пощата за обществена служба: „служи на колективността, а не е държавно лукративно предприятие“. Решение на ВАС – сп. „Юридическа мисъл“, г. VII, кн. 3, № 26824 г. Бел. авт., П. Стайнов.

Целият текст е достъпен тук