проф. Петко Стайнов**

Анотация: Проф. Стайнов разглежда естеството на понятието народност и го разграничава от понятието народ като персонален субстрат на държавата. Застъпва се тезата, че народността е обособена общност от хора със съзнание за еднаква принадлежност и се определя по свободната воля на лицето да принадлежи, или на принадлежи към избраната от него народност. Отрича се тезата, че народността е свързана с непроменим кръвен произход и се посочва, че човек има правото сам да избира народността си. Съвременната държава се стреми да обедини в един народ всички народности, като понятието патриозитъм се свързва с пазенето на общото благо на отечеството на всички народности.

Ключови думи: народ, народност, кръвен произход, самоопределение, избор, Конституция, патриотизъм, многонародностна държава

Луис Мария Диез-Пиказо**

I. Въведение

Напоследък в значителен брой европейски държави (Италия, Франция, Испания и до известна степен Германия) се провежда важна дискусия за правния и политическия статус на прокуратурата. Ключовият въпрос е: трябва ли прокуратурата да бъде независима? Няма нужда да се посочва, че този въпрос поражда дискусии. През XIX век, следвайки наполеоновия модел на организация на правораздаването, повечето държави от континентална Европа изграждат прокуратурите си въз основа на три принципни положения, а именно: като единен за цялата страна държавен орган, притежаващ йерархична структура и подчинен на изпълнителната власт. В общ план такива са и днес основните характеристики на прокурорската институция в много европейски държави.[1] Те обаче предизвикват растящо недоволство, главно защото се счита, че провокират нередна политическа намеса в правилното осъществяване на наказателното правораздаване. Оттук произтича и все по-широко разпростиращото се искане за независимост на прокуратурата.

Важно е да се отбележи, че най-влиятелните възприели общото право (common law) държави не могат да служат за пример в тази дискусия. Относно Обединеното кралство това е така, защото там няма прокуратура в собствения смисъл на думата (т.е. няма държавен орган, чиято специфична задача е да осъществява държавното обвинение по наказателни дела). Кралската прокурорска служба (The Crown Prosecution Service), която бе създадена едва през 1985 г., не притежава правомощието да решава дали да започне наказателно производство. Тя функционира главно като техническа правна служба, подпомагаща полицейските органи, които носят отговорността за започването на наказателния процес (въпреки че това не е тяхна изключителна компетентност). Що се отнася до САЩ, само на федерално ниво прокуратурата е единна, йерархична структура, подчинена на изпълнителната власт. На щатско ниво, където се разглеждат и решават огромното мнозинство наказателни дела, прокуратурата обикновено е децентрализирана. Всеки съдебен район има свой собствен прокурор, чиято длъжност обикновено е изборна и който има правото сам да избира помощниците си. Причината, поради която организацията на американската прокуратура не би могла да бъде добър източник на разрешения за дискусията в Европа, е следната: децентрализмът на прокурорската институция предполага, че наказателното право няма да се прилага винаги еднакво, а повечето европейци са дълбоко убедени, че една минимална степен на еднаквост в начина, по който се тълкуват и прилагат наказателните закони, е съществено изискване на принципа на равенство.

Привържениците на идеята за независимост на прокуратурата поглеждат към Италия. В края на Втората световна война, вероятно поради странични причини (страхът на комунистите, че християндемократите ще останат дълго на власт), коалиционен кабинет дава на прокурорите изцяло статута на съдии, а от там – и пълна независимост.[2] Тук се налага да бъде изяснен един важен момент: и във Франция прокурорите и съдиите винаги са имали еднакво професионално положение и поради това са можели да преминават от прокурорски на съдийски постове и обратно, но правният им статут се променя според естеството на фактически изпълняваните функции. Така че, същинското отклонение на италианския модел от традиционния модел на организиране на прокуратурата е в уеднаквяването на правния статус, без оглед на това дали съответното лице заема съдебен или прокурорски пост. В следващите десетилетия в Италия постепенно по законодателен път се подкопава връзката между прокуратурата и изпълнителната власт и днес тя вече практически не съществува. Единството и йерархичната структура на прокуратурата също са отпаднали. На практика прокуратурата към всеки отделен съд е автономна и, дори и на това ниво, съществувалите някога йерархични връзки между нейния ръководител и подчинените му вече са ерозирали. Изглежда, че именно това е новият модел, който имат предвид привържениците на идеята за независимост на прокуратурата.

Съществуват ли обаче достатъчно добри теоретични доводи в подкрепа на искането за независимост на прокуратурата в Европа? При опита да се отговори на този въпрос трябва да се избягват някои често допускани грешки, както и да се направят някои отграничения. По-точно необходимо е:

1. при разсъжденията да не се изхожда единствено от «правителствената престъпност»;

2. да се има предвид, че прокуратурата неизбежно притежава дискреционна власт в определени граници;

3. да се прави разлика между вътрешна и външна независимост, а в рамките на последната – между «силна» и «слаба» независимост;

4. да се осъзнава фактът, че при вътрешната независимост истинската дилема е в избора между централизация и децентрализация;

5. да се изследва дали фактът, че в някои държави все още съществува фигурата на съдията-следовател (juge d’instruction), има отношение към дискусията за независимостта на прокуратурата.

* Публикувано в сп. Правата на човека, кн.1 / 2002 г., с. 28 – 41.

** Debe el Ministerio Fiscal ser independiente?, Diéz-Picazo y Ponce de Léon, Luis Maria. Статията е публикувана в REVISTA DE OCCIDENTE № 227 (април 2000 г.), стр. 103–122. Авторът е преподавател по конституционно право в университета в Малага. Преподавал е 8 години и в Европейския университет във Флоренция.

[1] За по-подробно описание на прокурорската институция в някои ключови държави вж. C. Guarnieri, Pubblico ministero e sistema politico (Cedam, Padova, 1984).

[2] За исторически преглед на институцията на прокуратурата в Италия вж. L. Daga,”Pubblico ministero (Diritto constituzionale)”, Enciclopedia giuridica, vol. XXV (Instituto della Enciclopedia Italiana, Roma, 1991).

проф. Петко Венедиков**

Анотация: „В статията проф. Венедиков прави съпоставка на разпоредбата, уреждаща срочните общи завещателни разпореждания, и разпоредбата, забраняваща фидеикомисарната субституция. Правейки исторически преглед, авторът сочи, че, нас е излишна разпоредба, забраняваща фидеикомисарна субституция, и съществуването й има опасност да доведе до погрешно мнение, че отделни срочни завещателни разпореждания са нищожни.“

Ключови думи: завещание, завещателно разпореждане, наследник, завет, фидеикомисарна субституция, нищожност, майорат

* Публикувано в сп. „Наука“, 1991, № 2. Публикуваме отново с любезното разрешение на г-жа Теодора Венедикова, дъщеря на проф. Венедиков.

** Библиография на трудовете на проф. Венедиков в Съдийски вестник, 2013, № 3, 97-104.

проф. Петко Стайнов**

Анотация: Проф. Стайнов разглежда правното естество на пощенската марка, като разграничава пощата като обществена служба от частноправните отношения при договора за превоз по Търговския закон. Изяснява се характерът на пощенската марка като еднообразно доказателство за заплащане на такса и се припомня историята на възникването на идеята за универсалната пощенска марка във Великобритания.

Ключови думи: обществена служба, договор за превоз, поща, пощенска марка, такса, разходи

——————————————————

*Публикувано в сп. „Телеграфопощенско и телеграфско дело“, 2, 1927.

** Петко Стоянов Стайнов (19.05.1890-24.07.1972 г.) е учен, политик и общественик. Следва правни науки в Гренобъл и Париж. Специализира в Лайпциг (1911-1912). Доктор на икономическите и правните науки на Парижкия университет. Почетен доктор на Варшавския университет. Преподавател (1923) и професор (1936) по административно право в Софийския университет. Ръководител на катедрата по административно и финансово право в Юридическия факултет на Софийския университет (1947-1963). Завеждащ секция по административно и финансово право в Института за правни науки при БАН (1948-1972). Член-кореспондент на БАН (1935), академик (1942), народен деятел на културата (1965). Член на Международния институт за публично право в Париж (1934), член на Международния институт за конституционна и политическа история в Париж (1936).

Директор на печата (1919-1920), Министър на железниците, пощите и телеграфите (1930-1931). Пълномощен министър в Париж (1934-1935). Министър на външните работи (1944-1946). Народен представител в периода 1923-1946 и в периода 1950-1972.

Автор на 18 монографии по публично право, на повече от 15 учебника, на над 160 студии, статии и прегледи на съдебна практика.

От 1920 г. е редовен сътрудник на сп. „Златорог“, където публикува разкази, есета, рецензии за литературни творби, отзиви за културни събития у нас и в чужбина. Журналистическата му кариера започва още от годините му на гимназист в Габрово, където е изключен от гимназията (1905) за участие в нелегални кръжоци и списване на социалистически ръкописен ученически вестник „Искрица“. По-късно обаче става сътрудник на в-к „Мир“ - орган на Народната партия, а след преврата на 09.09.1944 г. активно сътрудничи на в-к „Изгрев“ - орган па политически кръг „Звено“, както и на месечника за литература, политика и стопанство „Балкански преглед“.

Съпруг на писателката Анна Каменова, заедно с която са съавтори на пътеписа „Индия, която видяхме и обикнахме“ (1963).

Петко Стайнов, Методи и служби на администрацията. С., 1924, с. 5. Върховният административен съд с решение от 5 декември 1924 г. изрично е признал пощата за обществена служба: „служи на колективността, а не е държавно лукративно предприятие“. Решение на ВАС – сп. „Юридическа мисъл“, г. VII, кн. 3, № 26824 г. Бел. авт., П. Стайнов.

Целият текст е достъпен тук

Анотация: Съдията от Върховния съд на САЩ Самюел Алито излага мисли по въпроса за съдбата на религиозната свобода в съвременния все по-секуларизиран свят. Разкават се случаи на религиозно преследване и на религиозно невежество. Атакува се разпространената теза, че религиозната свобода не се нуждае от специална защита, различна от защитата на всяко друго дълбоко лично убеждение, както и на тезата, че религиозната свобода се състои само и единствено в свободата на участие в религиозни ритуали насаме или в молитвен дом (freedom of worship). Авторът отбелязва, че религиозната свобода няма да се радва на специална защита, ако нерелигиозните хора не бъдат убедени, че религията е нещо добро, което заслужава закрила, и се посочват възможни начини за убеждаването на хората в това отношение. Изрично се изтъква участието на религиозни водачи в социалната реформа и в борбата с тоталитаризма

Ключови думи: религиозна свобода, преследване, религия, секуларен свят, нерелигиозни хора, свобода за участие в религиозни ритуали, социална реформа, тоталитаризъм

Д-р Теодор Славев**

Анотация: В статията на д-р Теодор Славев е представен анализ на широката рамка на върховенството на правото в България през призмата на външния поглед. В текста са изяснени концептуалните специфики на върховенството на правото и върховенството на закона от гледна точка на участието им в поддържането на ,,хегемонистичната обществена формация“ (Грамши) в рамките на либерално-демократичната политическа система.

Авторът прави обзор на водещите международни документи, които издигат върховенството на правото като фундаментален принцип, като е отделено специално внимание на инструментите на Съвета на Европа и на Европейския съюз.

Третата част на статията обобщава конкретни препоръки за България по отношение на подобряване на защитата на независимостта на съдебната власт, правосъдието и борбата с корупцията, като е направена оценка за ефективността и на самите международни инструменти за наблюдение, оценка и санкциониране.

От позицията на външния поглед за състоянието на върховенството на правото са изведени препоръки към реформата на правосъдието в България.

Ключови думи: върховенство на правото, върховенство на закона, независимост на съдебната власт, реформа на правосъдието, Съвет на Европа, Европейски съюз, Механизъм за сътрудничество и проверка.

Целият текст е достъпен тук:

* Публикувано в сп. „Ново време“, бр. 11-12/2021 г.

** Д-р Теодор Славев се занимава с провеждане на количествени и качествени изследвания и анализи в областта на политическата система и процес, правосъдието и съдебната реформа. Отговаря за мониторинга на парламентарните назначения. Специализирал е в Полша и САЩ. Участва в подготовката и провеждането на застъпнически кампании и изграждането на граждански коалиции по различни теми. Преди да се присъедини към екипа на БИПИ е бил експерт в Министерство на правосъдието (2011 г. - 2012 г.), където работи по Механизма за сътрудничество и оценка..

Йоханес Ридел **

Резюме:

Системата за кариерно развитие на съдиите в Германия често е критикувана за липсата на независими органи за съдийско самоуправление. Това е така, защото по правило съдиите се назначават от правителството – въпреки че в някои случаи парламентарна комисия се включва при подбора на кандидатите. При оценката на германската система често се пренебрегва, че решенията относно кариерата на съдиите са обект на строг съдебен контрол.

Статията изяснява как тази система се е развила. Предлага се преглед на процедурата, систематизация на критериите за съдебен контрол и подробности за това как съобразно конституционните изисквания конкуриращите се кандидати се оценяват и сравняват.

Статията обсъжда водещите дела в тази система, припомняйки фактите и показвайки приложението им. Също така, това е малко проучване за това каква е ролята в континенталната правна система на съдебната практика.

Ключови думи:

съдийски подбор; съдийски назначения; Германия; съдебен кандидат; съдийско повишение

* Johannes Riedel, ‘Judicial Review of Judicial Appointments in Germany’ (2020) 11(1) International Journal for Court Administration 2. DOI: https://doi.org/10.36745/ijca.296. Превод: Калин Калпакчиев, Александра Ковачева, Емилия Митрушанова.

** Йоханес Ридел е работил като съдия в съдилищата в Бон и Кьолн, както и в съдебната администрация, като държавен служител в Министерството на правосъдието на Северен Рейн-Вествалия – като ръководител на департамента за юридическото образование и е изпълнявал функциите на директор на службата за държавен изпит по право. От 2005 до 2014 г. той е бил председател на Апелативния съд в Кьолн, Германия, а от 2015 г. е член от Германия на Консултативния съвет на европейските съдии на Съвета на Европа.

Петко Стайнов**

Анотация: В статията се критикува желанието да се поверяват административни функции на съдии. Обосновава се, че е илюзорна идеята, че в такива случаи дискрецията ще се упражнява по-компетентно. Сочи се, че ако целта е административната функция да се упражнява безпристрастно, трябва да се вземат мерки за независимост и несменяемост на административния орган. Надеждите, че административното правосъдие впоследствие може да коригира дефектите на пристрастната администрация, са напразни: административният съд не проверява упражняването на дискрецията, а само законовите изисквания за компетентност, форма, процедура, законови условия и др.

Ключови думи: независимост, несменяемост, безпристрастност, съдия, администрация, административна функция, административно правосъдие, съдебен контрол, дискреция

* Публикувано в сп. „Адвокатски преглед“, г. XIII (1932/1933), № 17, с. 188-189.

** Петко Стоянов Стайнов (19.05.1890-24.07.1972 г.) е учен, политик и общественик. Следва правни науки в Гренобъл и Париж. Специализира в Лайпциг (1911-1912). Доктор на икономическите и правните науки на Парижкия университет. Почетен доктор на Варшавския университет. Преподавател (1923) и професор (1936) по административно право в Софийския университет. Ръководител на катедрата по административно и финансово право в Юридическия факултет на Софийския университет (1947-1963). Завеждащ секция по административно и финансово право в Института за правни науки при БАН (1948-1972). Член-кореспондент на БАН (1935), академик (1942), народен деятел на културата (1965). Член на Международния институт за публично право в Париж (1934), член на Международния институт за конституционна и политическа история в Париж (1936).

Директор на печата (1919-1920), Министър на железниците, пощите и телеграфите (1930-1931). Пълномощен министър в Париж (1934-1935). Министър на външните работи (1944-1946). Народен представител в периода 1923-1946 и в периода 1950-1972.

Автор на 18 монографии по публично право, на повече от 15 учебника, на над 160 студии, статии и прегледи на съдебна практика.

От 1920 г. е редовен сътрудник на сп. „Златорог“, където публикува разкази, есета, рецензии за литературни творби, отзиви за културни събития у нас и в чужбина. Журналистическата му кариера започва още от годините му на гимназист в Габрово, където е изключен от гимназията (1905) за участие в нелегални кръжоци и списване на социалистически ръкописен ученически вестник „Искрица“. По-късно обаче става сътрудник на в-к „Мир“ - орган на Народната партия, а след преврата на 09.09.1944 г. активно сътрудничи на в-к „Изгрев“ - орган на политически кръг „Звено“, както и на месечника за литература, политика и стопанство „Балкански преглед“.

Съпруг на писателката Анна Каменова, заедно с която са съавтори на пътеписа „Индия, която видяхме и обикнахме“ (1963).

Съдебна практика на Украинския съд за разширяване на възпитателното въздействие на пробационните мерки с предписване на четене на литературни произведения

„… с четенето на такива произведения децата създават у себе си образи на прекрасното, на най-доброто, което ще носят през целия си живот. И ако човек е бил лишен от такава красота в детството си, е необходимо днес да бъде компенсиран с тази знания, защото става дума за духовното развитие на човека, за любов към ближния и зачитане на правото на собственост.“

Публикуваме съдебен акт на Малиновския районен съд – гр. Одеса, с който спрямо двама млади пълнолетни (19-годишен и 23-годишен), осъдени за извършена кражба, е приложена пробационна мярка с възпитателен характер в изпитателния срок на наказание лишаване от свобода с отложено изпълнение. Една от включените в изпитателния срок пробационни мерки предписва четене на четири произведения: „Приключенията на Том Сойер“ от Марк Твен; „Приключенията на Хъкълбери Фин" от Марк Твен; „Белия зъб“ от Джек Лондон; стихотворението на Тарас Шевченко „Минават дни, минават нощи...“. Украинският съд приема, че двамата подсъдими, които са израснали в условията на социална занемареност и непълноценна родителска грижа, имат нужда от стимул да мислят, да опознават света и да не извършват обществено вредни действия. В решението се припомнят думите на А. Ф. Кони, че съдът в известен смисъл е училище за хората, от което освен възпитание за зачитане на закона трябва да се извлекат поуки за служене на истината и зачитането на човешкото достойнство. Украинският съд продължава по собствено убеждение тази мисъл, като посочва, че човешките ценности могат да бъдат култивирани и дори насърчавани чрез съдебни решения, които трябва да са строго необходими и разумно състрадателни. Подчертава, че е далеч от разбирането, че е възможно човек да се коригира само с помощта на наказанията, установени в наказателното право. Приема за очевидно, че коригирането е процес, който изисква не само продължително време и индивидуален подход, но и набор от определени социални и възпитателни мерки. Съдът подчертава, че ако към присъдата съдът подходи „механично“, насрещният резултат ще е съответен. За три от произведенията, предписани за четене, съдът изяснява, че ги е избрал от общообразователния курс по чужда литература за 5 клас, защото те са предназначени тъкмо за формиране у децата на всички добри, сърдечни и беззлобни чувства както към себе си, така и към света около тях и показват как хората могат да съжителстват дълги години не само без враждебност и омраза един към друг, но и с необходимото към правилата в обществото и към ценностите на живота уважение. Съдът обосновава, че именно с четенето на произведения като посочените децата създават у себе си образи на прекрасното, на най-доброто, което ще носят през целия си живот. И ако човек е бил лишен от такава красота в детството си, какъвто е случаят на подсъдимите, е необходимо днес да бъде компенсиран с тази знания, защото става дума за духовното развитие на човека, за любов към ближния и зачитане на правото на собственост.

Представеният съдебен акт на украинския съд изяснява възможности за развитие и на българската съдебната практика по наказателни дела, доколкото съдържанието на обсъжданите в мотивите на присъдата правни институти е сходно в двете правни системи (в българската – чл. 67, ал. 1 и ал. 3 НК и чл. 42а, ал. 2, т. 4 НК). Прилагането на подходящи мерки за възпитателно въздействие (като възпитателни грижи или вид пробационна програма) при налагане на наказанието лишаване от свобода с отложено изпълнение съдържа значителен ресурс за разширяване на реалния ефект на наказанието върху съществени криминогенни фактори при извършителите на голяма част от най-разпространените престъпления (например – неграмотността, безработицата, липсата на професионална компетентност, болестната зависимост). Съдебна практика, която последователно и неотклонно засилва изискванията към ресоциализиращата функция на наказанието, ще бъде и мощен стимул за разширяване на съдържанието и разнообразието на социалните услуги, така че те да бъдат съобразени с действителните нужди на осъдените, пострадалите и местните общности и участието в тях да се превърне в ефективна превенция.