Анотация: В статията се обсъждат и предлагат промените в законодателството на Република България, които са необходими във връзка с дейността на Европейската прокуратура.
Авторът анализира механизма за транспониране на Директива (EС) 2017/1371 на Европейския парламент и на Съвета от 5 юли 2017 г. за борба с измамите, засягащи финансовите интереси на Съюза, по наказателноправен ред в Наказателния кодекс на Република България. Направени са конкретни предложения за усъвършенствана на съставите от специалната част на НК в съответствие със стандартите на Директивата.
Във втората част на статията се препоръчват изменения в НПК, които да осигурят процесуална възможност на органите на Европейската прокуратура да функционират успешно с цел провеждане на разследвания и повдигане на обвинения пред българските наказателни съдилища.
Третата част от статията е посветена на необходимите и възможни изменения в Закона за съдебната власт, които ще гарантират взаимодействието между органите на националната прокуратура и тези на Европейската прокуратура.
Накрая, във връзка с наложителните законодателни промени, обезпечаващи бъдещата дейност на Европейската прокуратура, авторът е отделил специално място на възможните противоречия между Конституцията на Република България и Регламент (ЕС) 2017/1939 на Съвета от 12 октомври 2017 г. за установяване на засилено сътрудничество за създаване на Европейска прокуратура (ЕПр) и предложения за изменения в основния закон, които дават решение на този проблем. Разгледано е Решение № 3 на КС на РБ от 5.7.2004 г. по КД № 3/2004 г. и са изведени аргументи от него за въвеждане на юрисдикцията на ЕПр на територията на България.
Ключови думи: Европейска прокуратура; Правомощия на главния прокурор на Рипублика България; Конституция на Република България; Решения на Конституционния съд на Република България.

Петромир Андреев*

За написването на тази статия бях провокиран от статията на адвокат Силвия Петкова „Коронавирус. Лишаване от свобода за нарушаване на карантина“,публикувана в Lex.bg, в която се прави задълбочен анализ на изменения състав на престъплението по чл. 355, ал.1 и 2 от НК[1]. Авторката обръща внимание и на конкуренцията между тази наказателноправна норма и паралелната административнонаказателна норма и предлага критерии, по които да се преценява кога ще е приложима по-тежката форма на репресия (тази по чл. 355 от НК), и кога – по-леката. Обсъждат се и възможните хипотези, когато би било възможно едно лице, осъществило състава на престъплението по чл. 355, ал. 1 или по чл. 355, ал. 2 от НК, да получи ефективно наказание „лишаване от свобода“.

Считам, че предвиденото наказание „лишаване от свобода“ на практика би било изключително контрапродуктивно в настоящата ситуация, а и по принцип – като се има предвид самата характеристика на престъпния състав. Без да претендирам за изчерпателност, пиша долните редове с единственото желание да провокирам читателите да се замислят върху логическото изграждане на санкцията за въздигнатото в престъпление противоправно поведение в чл. 355 от НК.

Безпредметно е да преразказвам подробно обсъдените от С. Петкова основни характеристики на състава на престъплението по чл. 355 от НК. Затова, използвайки разсъжденията в горепосочената статия като основа, ще се насоча директно към същината на въпроса.

*студент 5 курс в ЮФ на УНСС; стажант в Софийски районен съд.

[1]Изменен с ДВ, бр. 28 от 2020 г.

С Определение от 28.04.2020 г. Конституционният съд на германската провинция Саарланд допусна привременна мярка за облекчаване на въведената от провинциалното правителство с Постановление от 17 април 2020 г. забрана за излизане от домовете без уважителна причина. Решението, макар и не окончателно, съдържа мотиви, които показват за първи път становището на германските съдилища относно въведените ограничения на свободата на придвижване и развиват концепцията за това при какви условия е допустимо органите на изпълнителната и законодателната власт да упражняват извънредни правомощия. Тук публикуваме прессъобщението на съда и кратко извлечение от мотивите на решението, заедно с кратко въведение от преводача относно оспорвания акт и процедурата, по която е постановено определението.

Атакуваната разпоредба и ролята на провинциалните конституционни съдилища

Атакувана е разпоредба от Постановление на правителството на провинция Саарланд за борба с пандемията от коронавирус от 17.04.2020 г., изменена с Второ постановление за изменение на Постановлението на правителството на провинция Саарланд за борба с пандемията от коронавирус от 16.04.2020 г., която гласи следното:

„§ 2. Ограничения на престоя на обществени места

(1) Престоят на обществени места е разрешен само поединично или в кръга на членовете на домакинството и най-много на още едно друго лице, живеещо извън домакинството. ... Спрямо други лица на обществени места е задължително спазването на разстояние от минимум два метра там, където това е възможно. ...

(3) Напускането на собственото жилище е позволено при условията на ал. 1 само при доказване на уважителни причини. Уважителните причини са, както следва:

1. упражняване на професионална дейност, посещение на детски заведения в случаите на гледане на деца по изключение[1]или полагане на изпити;

2. ползване на медицински, ветеринарномедицински или психопедагогически грижи, по-конкретно прегледи при лекар, други медицински манипулации, даряване на кръв, както и посещение при близки с медицинска професия, доколкото това е спешно необходимо от медицинска гледна точка;

3. посещение на магазини за снабдяване с вещи от ежедневна необходимост или посещение на други магазинни обекти и локали, както и предприятия по смисъла на § 5;

4. посещение на регистрирани съжители, стари или болни хора, или хора с увреждания извън институции и упражняване на право на разходка в съответния частен имот;

5. придружаване и оказване на помощ на нуждаещи се от подкрепа лица и ненавършили пълнолетие, включително в случаите на помощ в рамките на съседската общност;

6. придружаване на умиращи и погребения в най-тесен семеен кръг;

7. спорт и разходка на открито, но във всички случаи с не повече от още едно друго лице или с членове на собственото домакинство;

8. осъществяване на спешно необходими контакти с учреждения, съдилища, съдебни изпълнители, банки, адвокат и нотариуси, счетоводители и данъчни консултанти;

9. участие в спешно необходими заседания на почетните членове на органи на учреждения, корпорации и фондации на публичното право;

10. действия за грижа за животни;

11. посещения на библиотеки и архиви;

12. добиване на дърва за огрев заедно с членове на домакинството и с не повече от още едно друго лице.

В случаи на проверка уважителната причина следва да бъде доказана.“

Атакуваното постановление е акт на правителството на самоуправляваща се федерална провинция – една от съставните части на Федерална република Германия, която има свои законодателни и изпълнителни органи и компетентност в опазването на обществения ред. Гражданин на провинция Саарланд (на границата с Франция) е оспорил мерките на правителството на същата провинция пред Конституционния съд провинцията, като е поискал и постановяване на временна мярка – спиране на действието на акта на правителството. Освен Федерален конституционен съд в някои провинции на Германия, включително в Саарланд, действат и провинциални конституционни съдилища, които имат компетентност да проверяват съответствието на актове на съответната федерална провинция с федералния Основен закон и с провинциалната конституция. Както се отбелязва в съобщенията на съда, ограниченията в провинция Саарланд са били по-тежки от тези в други федерални провинции, като е въведена забрана за излизане от дома без наличие на някоя от изчерпателно посочените уважителни причини. По-долу представяме текста на съобщението до медиите и кратко извлечение от основните мотиви на определението, изготвено от съда (т.нар. „антетка“). Пълният текст на определението на немски език е достъпен на адрес: https://www.verfassungsgerichtshof-saarland.de/verfghsaar/dboutput.php?id=352(след последване на линка „Anzeigen als PDF“).

Превод от немски език: Андрей Георгиев, съдия в Софийския районен съд

[1]Преводът не е съвсем буквален, тъй като се налага да се използва описателен подход с оглед на въведеното в германското законодателство правно понятие „Notbetreuung“ – осигуряване на грижа в извънредни обстоятелства, което се отнася за правото на децата на т.нар. „критични работници“ (чиято работа не следва да прекъсва) в детските градини – б. пр.

Представяме на вниманието на българската юридическа общност определението на Федералния конституционен съд на Германия относно въвеждането на привременни мерки срещу забраните за извършване на масови религиозни служби във връзка с пандемията от новия коронавирус SARS-nCov-2, което беше постановено в навечерието на Великден 2020 г. (по католически стил). Определението е почти идентично като текст с предходно такова – по дело 1 BvQ 28/20, постановено предходния ден. Произнасянето не е по конституционосъобразността на подобни мерки (която предстои да бъде проверявана в процеси по същество, които все още не са образувани), а единствено по въпроса дали с оглед сериозното засягане на религиозна свобода съдът може да се произнесе с привременни (обезпечителни) мерки, които да гарантират провеждането на литургиите за Великденските празници. Съдът обсъжда поставените в риск блага и прави преценка дали да допусне обезпечение съгласно прилагания от него досега в значителна степен строг стандарт.

В определението си Федералният конституционен съд изрично отбелязва (в края на 15-ти абзац), че съдилищата не могат да вземат мерки за ограничаване на обществени събрания, които са от компетентността на законодателната и изпълнителната власт, както и че конституционосъобразността на такива мерки ще се разглежда в други производства (6-ти абзац). Поради това определението не може пряко да допринесе за текущите политически дебати в България относно това дали и по какъв ред да се провеждат служби за големите християнски празници – това е задача на компетентните политически власти, която не може да бъде разрешена от съдебната власт.

Определението обаче е ценно, защото представя стандартите за допускане на обезпечения и привременни мерки по дела, в които се разглежда съвместимостта с правото на актове, които могат да засегнат редица хора (по българското право подобна възможност не съществува в конституционния процес, но е допустимо при оспорване на общи – чл. 180, ал. 2 АПК, и нормативни – чл. 196 АПК, актове във връзка с чл. 166, ал. 3 и 4 АПК). Определението представлява интерес и поради начина, по който при предоставеното му ограничено време за произнасяне Федералният конституционен съд се позовава на налични доказателства, както и с указанията, които същият съд дава за начина на използване на наличната научна информация при преценка на мерки на държавната власт, които засягат упражняването на основни права. Изведен е и стандарт, който публичната власт следва да спазва добросъвестно при наличие на множество жалби със сходен предмет по конституционни въпроси (12 абзац).