Със Закон за изменение и допълнение на Гражданския процесуален кодекс (ГПК) (обн. ДВ, бр. 86 от 27.10.2017 г.) беше изменен чл. 280 ГПК относно основанията за допускане до касационно обжалване. Наред с останалите промени, след влизането в сила на изменението на ГПК на касационно обжалване подлежат въззивните решения, в които въззивният съд се е произнесъл по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е решен в противоречие с актове на Съда на Европейския съюз (ЕС). 

В настоящата статия ще бъде направен опит да се изясни съдържанието на това основание за допускане до касационно обжалване и да се даде отговор на някои въпроси, които биха могли да възникнат при неговото прилагане. Досега все още няма постановени определения на Върховния касационен съд (ВКС), които ясно да определят приложното поле на новото селекционно основание и с които да се допуска касационно обжалване на това основание. При оценката му не може да се използва и сравнителноправният опит, тъй като основните европейските правни системи, които предвиждат селекция до касация, не предвиждат основание за допускане, сходно с това по чл. 280, ал. 1, т. 2, предложение второ ГПК.

След общата оценка на новото основание за допускане до касационно обжалване с оглед на принципа на равностойност, установен в практиката на Съда на ЕС (I), ще бъде очертан обхватът на актовете на Съда на ЕС, по отношение на които следва да се преценява конкретното противоречие на въззивното решение (II) и ще бъдат разгледани възможните хипотези на противоречие в производствата, предоставени в компетентността на Съда на ЕС (III-IV).

Анотация:

Настоящата работа е свързана много тясно с предишното изследване на проф. Яновски от 1986 г. – „Създаване на второинстанционните съдилища в България (1878 – 1879 г.)”, отпечатано също в Годишника на Юридическия факултет. Авторът разглежда образуването на българските общи съдилища в хода на Освободителната война и първите години след нея, но вече с оглед на образуването на висшето им звено – Върховния съд. Така се очертава комплексно системата на общите съдилища, предназначени да действат, според терминологията на тогавашните руски документи, на най-ранния етап в целия „български край”, а по-късно в Княжество България. Към тази картина се прибавя и очерк за създаването на „окръжните съдилища” – пак по тогавашната терминология – най-низшето звено в системата, с което се очертава в пълнота системата на общите ни съдилища и преди и след разделянето на България от Берлинския договор. Изследването се основава почти изцяло на новооткрити или на малко известни материали, невключени дотогава в научния оборот. Поради големия  брой на документите – в случая тридесет и два, студията има сходен строеж на споменатата предишна студия: „Създаване на второинстанционните съдилища в България (1878 – 1879 г.)”. И тя като нея се разделя фактически на три части: първа –  самото изложение, втора – документите, за които става дума, и трета – бележки по отделните документи с някои допълнителни разяснения.

Проф. Яновски разглежда развитието на нашето ново право (правото ни след Освобождението) като изключително интересен процес – тежък, сложен, на моменти външно и вътрешно твърде противоречив и същевременно свързан с проявяви на чист ентусиазъм, на много оптимизъм и вяра, че ще може да бъде изкоренена насажданата от векове „азиятщина” и в кратък срок да се догони културна Европа.  Позовава се на източници, че в хода на Освобождението и първите години след него тъкмо учителството дава много от най-добрите си кадри на правосъдието, като така пренася в него големите идеали на Възраждането, поставя здравите му основи.

В студията са разгледани процесите, които се осъществяват в кратък срок още по време на войната и особено през първата година след нея, които водят до изграждане и „привеждане в движение” на цяла завършена съдебна система: от низови съдилища по места до Върховен съд. Стройна, опростена, достъпна, тази система е давала и широки възможности да бъде променяна с оглед по-нататъшното й приспособяване към бързо изменящите се икономически и политически условия в страната. Наред с това са представени и съпътстващите трудности, включително по осъществяването на самата съдебна дейност, най-отговорната част от която лежала върху Върховния съд.

Ключови думи:

Върховен съд, Привременно руско управление, Съдебен отдел на Привременното руско управление; Временните правила за устройство на съдебната част на България; Княжество България.

Правилото за прехвърляне на собствеността от момента на постигане па съгласие разкрива неоспорими практически неудобства. От теоретична гледна точка е съмнително, че съставителите на кодекса са искали да го въведат. Текстовете в тази област, запазени в редакцията си от 1804 г., представляват синкретизъм на римското право, на старото френско право и на естественоправни идеи. Продукт на дългото и хаотично развитие на доктрината, на която не са чужди и определени философски идеи, понятието за собственост е натоварено с многозначност, постепенно забравена през XIX и XX век. Впрочем, схващанията за собствеността въздействат неизбежно върху способите за прехвърляне на вещи. Поради това предмет на това изследване ще бъде извличането на историческите корени на прехвърлянето на собствеността чрез облигационно действие, за да може да се определи неговата природа и правни особености. „В нашето модерно време твърде много харесвахме промените и реформите; ако в областта на институциите и законите вековете на невежество са театър на заблуди, философското време често не е нещо повече от театър на крайности“(Portalis, Discours preliminaire).

Анотация: „В статията проф. Венедиков разглежда един класически институт на българското наследствено право, зает от романското континентално правно семейство у нас. Авторът сочи, че разпоредбата на чл. 76 ЗН, според която актовете на разпореждане на сънаследник с отделни наследствени предмети са недействителни, ако тези предмети не се поставят в негов дял при делбата, е опит да се изрази по-сполучливо фикцията за декларативния характер на делбата на чл. 292 от стария Закон за наследството. Оправданието за съществуването на чл. 76 ЗН е, че с него се целяло да се осигури възможността на всеки наследник да получи дял в натура при делбата: тази възможност се накърнявала, ако се включи едно външно лице в съсобствеността на един от наследствените имоти, защото с него трябвало да се прави отделна делба и имотът щял да изчезне от делбата на цялото наследство. Според проф. Венедиков това оправдание е изкуствено и не съобразява, че у нас делбата е уредена различно от делбата във Франция. Авторът предлага при една реформа на нашето наследствено право чл. 76 ЗН да отпадне.“

             Ключови думи: наследствено право, Франция, Италия, делба, фикция за декларативен характер на делбата, акт на разпореждане, сънаследник, недействителност в интерес на определени лица, нищожност, дял в натура, законодателна реформа

    Анотация: Статията е посветена на създаването на първата професионална организация на съдиите и прокурорите в България.В първите години на ХХ в. се създават професионални организации на съдиите в редица страни на Западна Европа. Слага се началото на общоевропейски процес. Първите призиви и гласове за обединяване на българското съдийство прозвучават още в края на управлението на Народнолибералната партия, в годините, когато съпротивата срещу потъпкването на демократичните права и свободи придобива широк и организиран характер (1905-1907 г.). Основните искания на българските съдии са сходни с тези на колегите им от Западна Европа – независимост на съдебната власт, по-високо качество на правораздаването, по-добро материално положение на магистратите. Причините, които ги пораждат, са коренно различни и носят специфичен български оттенък – най-вече липсата на пълна и гарантирана несменяемост на съдиите. На 28 октомври (сряда) 1908 г. в София се провежда събрание на съдии от столицата и провинцията, което е част от поредицата срещи и разговори по повод възникналата идея за създаване на съдийско дружество. То избира специална комисия със задача да изработи проектоустав на дружеството. Събранието приема позив към съдиите в България, с който се призовават да популяризират идеята за сдружаването на магистратите и да работят за нейното осъществяване. Единственият документ, стигнал до нас, потвърждаващ не само създаването, но и конкретната и ползотворна дейност на Дружеството на българските съдии, е „Мнение на Управителния съвет на Дружеството на българските съдии по законопроекта за устройството на съдилищата“ от 19 декември 1909 г.Независимо от краткото съществуване на Дружеството на българските съдии, значението на неговото учредяване е в осъзнаването на практическата нужда от създаване на подобна организация, в очертаните виждания относно характера, структурата, целите и формите й на работа. За първи път открито и ясно организираното съдийство представя своята позиция пред обществото и управляващите и заявява готовността си да работи за издигане на престижа и авторитета на правосъдието. Полагат се основите на един модел на взаимодействие между съдиите в лицето на представителния орган на тяхната професионална организация и Министерството на правосъдието, който получава развитие през следващите години.

             Ключови думи: независимост на съдебната власт, бързина и качество на правораздаването материално положение на магистратите, несменяемост, съдийство, професионални интереси, сдружаване, стачка

Анотация: Статията разглежда научните и практическите въпроси, свързани с вътрешнослужебните актове, в контекста на реформите в стопанската и административната сфера на страната в края на 80те години на 20ти век. Работата е продиктувана от липсата на яснота и единство по въпроси, свързани с приложението на вътрешнослужебните актове, както и от въвеждането на нови положения в законодателството – създаване на нови правни субекти, поставяне  началото на принципа на самоуправлението, приемане на ново административно-териториално деление. Авторката си поставя за цел да даде ясна характеристика на вътрешнослужебния акт и въз основа на това да открие съществените разлики между последния и други актове, издавани във ведомствата –  методически указания, инструкции, вътрешни (нормативни) актове, актове по повод на вещи, окръжни писма. Подробният анализ на правната същност на всеки един от посочените актове се основава на многобройни примери, които правят статия особено актуална и за съвременното административно право.

Ключови думи: индивидуален акт, нормативен акт, вътрешнослужебен акт, инструкция, методически указания, актове-разпореждания, асоциации, ведомства, служба, организационна подчиненост.