Винаги, когато ситуацията дава възможност на съдиите да се произнасят по значими въпроси извън утвърдената съдебна практика, е полезно за гражданската култура и правосъзнанието да бъдат публикувани съдебните актове (без значение дали са влезли в сила). Това е полезно и за съдиите, защото не са чести случаите, в които на широка обществена преценка се поставя разбирането им за баланса между правото на протест, свободата на убежденията и изразяването на мнение и задължението за спазване на публичния порядък и ограниченията, които той налага пред упражняване на правата.

Публикуваме съдебните актове по делата, които са поставяли през последните години пред съда необходимостта да дефинира защитата на посочените права и границата при тяхното упражняване.

Определение на Софийския районен съд, Наказателно отделение, 112-и състав от 7.08.2020 г. по н.ч.д. № 10051/2020 г., съдия Николай Урумов.

Производството е по реда на чл. 68, ал. 5 от ЗМВР.

Винаги, когато ситуацията дава възможност на съдиите да се произнасят по значими въпроси извън утвърдената съдебна практика, е полезно за гражданската култура и правосъзнанието да бъдат публикувани съдебните актове (без значение дали са влезли в сила). Това е полезно и за съдиите, защото не са чести случаите, в които на широка обществена преценка се поставя разбирането им за баланса между правото на протест, свободата на убежденията и изразяването на мнение и задължението за спазване на публичния порядък и ограниченията, които той налага пред упражняване на правата.

Публикуваме съдебните актове по делата, които са поставяли през последните години пред съда необходимостта да дефинира защитата на посочените права и границата при тяхното упражняване.

Из решение по в.н.а.х.д. № 5039/19 г. на Софийския градски съд, постановено от съдебен състав с председател Атанас С. Атанасов (докладчик), Мирослава Тодорова, Александрина Дончева

д-р Петър Първанов**

Стефан Савов Бобчев създава специална поредица от статии, в които представя първите български юристи[1]. Началната серия е назована „Ликове на първи български юристи“и се състои от 12 статии. Текстовете са публикувани в „Юридически преглед“през 1930–1931 г. В тях авторът им представя биографии на първите българи с юридическо образование. След това ученият разширява статиите си и представя лица, които по стечение на обстоятелствата, без да имат специално юридическо образование, са работили в българската правосъдна система и така спомагат за формирането на българското правосъдие. Извън тези поредици по различни поводи С. С. Бобчев пише пак за същите хора.

Поредицата„Ликове ...“се открива с очерк, посветен на Гаврил Кръстевич– първият българин с юридическо образование[2]. В него Бобчев се опира на писма, на съчинението на М. Д. Балабанов за Г. Кръстевич[3], както и на спомени. Представя първия български юрист като усърден и високо квалифициран работник. Изтъква заслугите му пред Високата порта за получаването на фермана за независима българска черква[4]. Описва го като строг магистрат, който не прави разлика между хората и в решенията си се придържа към закона. Предава външния му вид и характер – хубав, учтив и сериозен. Твърди, че въпреки службата му на османски чиновник, работи върху българската история, в която изтъква достиженията на българите[5]. Според автора, в дейността си като главен управител на Източна Румелия Гаврил Кръстевич се старае да внесе колкото се може повече правен порядък и финансов контрол. Неучастието му в Съединението обяснява с факта, че е стар чиновник и не смее да си представи да извърши държавен преврат, а се опасява и от вреди за българите следствие политическата обстановка. Накрая изследователят заключва, че на Г. Кръстевич не се отдава достатъчно почит[6].

Това не е първият очерк на С. С. Бобчев, посветен на Гаврил Кръстевич. Много по-подробен и личен е текстът му за бившия генерал губернатор, писан по повод смъртта му и публикуван на страниците на „Българска сбирка“през 1899 г. В него професорът споделя собствените си спомени и впечатления. Дели живота на Кръстевич на три етапа. Първият е от 1837 г. до 1860 г. и е свързан предимно с книжовна дейност. Вторият е от 1860 до 1876 г. и е обвързан с българските черковни борби. Третият е животът на Кръстевич е дейността му в Източна Румелия[7].

С. С. Бобчев твърди, че разбира за Гаврил Кръстевич още като дете в Елена, чрез преводите му, редакторската му работа и статиите му в „Български книжици“. Авторът е добре запознат с архаичния език на публициста и любовта му към православната вяра[8]. Годините, които С. С. Бобчев прекарва като студент в Цариград, съвпадат с борбата на българите за независима черква. Така има възможност да се запознае лично с Кръстевич и да следи дейността му в най-ползотворните му години. Стига до извода, че това, което е ИларионМакриополски сред духовите борци за независима българска черква, е Гаврил Кръстевич за „цивилните“[9].

Натам в текста ученият представя професионалната дейност на Гаврил Кръстевич. Приема, че за формирането му е повлияла История славянобългарска. Според автора целият живот на Кръстевич е отдаден на правото, без да му изменя. През по-голямата част от живота си работи за Османската империя и е лоялен към нея, което засилва позициите му. Като високопоставен османски администратор и благодарение на влиянието си помага на българите и защитава правата им. С. С. Бобчев описва Кръстевич като патриот, заради заниманията му с българска история и издаваните от него български книги и списания[10].

Целият текст е достъпен тук.

*Откъс от монографията Първанов, Петър.Историята в служба на съвременността. Стефан Савов Бобчев: исторически възгледи. С., Парадигма, 2020, с. 93-115. Публикува се с любезното разрешение на автора и на издателството, за което сайтът „Съдебно право“ благодари.

**Петър Първанов е доктор по история и магистър по право от Югозападния университет „Неофит Рилски“. Главен асистент в Стопанския факултет на същия университет. Научните му интереси са свързани със стопанската история, историографията, историята на правото, историческите аспекти на икономиката на социалната сфера, на културата на дарителството, историята на българския туризъм. Автор на над четиридесет публикации, разглеждащи проблеми от посочените области. Участник в редица национални и международни наумни форуми и проекти.

[1]НБКМ-БИА, ІІД5979.

[2]Бобчев, С. С. Ликове на първи български юристи. Гаврил Кръстевич. – В. Юридически преглед, 1930, с. 105.

[3]Балабанов, М. Гаврил Кръстевич. Народен деец, книжовник, съдия и управител. С. 1914.

[4]Бобчев, С. С. Ликове на първи български юристи. Гаврил Кръстевич. – В. Юридически преглед, 1930, с. 105 – 107.

[5]Пак там, с. 108.

[6]Пак там, с. 108 – 109.

[7]Бобчев, С. С. Какъв беше Гаврил Кръстьович. – В. Българска сбирка, 1899, с. 12.

[8]Пак там, с. 7.

[9]Пак там, с. 9 – 10.

[10]Пак там, с. 15.

Кино Лазаров**

Анотация: В студията проф. Кино Лазаров анализира института на косвения контрол за законност на административните актове от наказателния съд. От безспорното правомощие на наказателния съд да реши сам и суверенно всички въпроси за виновността на подсъдимия авторът извежда и становището, че наказателният съд сам и суверенно преценява законосъобразността на всички административни актове, когато от това зависи изходът на процеса. Видът на административния акт – индивидуален, общ или нормативен, и видът на порока му – нищожност или унищожаемост, е без значение за упражняване на правомощието на съда да откаже да зачете недействителния административен акт инцидентно в хода на процеса. Никаква презумпция за законност на административния акт не освобождава съда от задължението да провери законосъобразността му за наличието на всички възможни пороци – некомпетентност, нарушение на материалния закон, нарушени административнопроизводствени правила, липса на форма или мотиви, нарушение на целта на закона. Обоснова се, че правомощието за косвен контрол произтича пряко от естеството на съдийската функция и на независимия съд – независимостта на съда и подчинението му единствено на закона не трябва да се разбира само в тясно организационен смисъл (т.е. че никой друг орган не може да се вмесва в работата му по решаването на конкретните дела и да му отправя каквито и да било нареждания), но и във функционален смисъл, че съдът трябва да съобразява правораздавателните си актове преди всичко със закона, а с другите (нормативни или ненормативни) правни актове – само доколкото и те самите са съобразени със закона и че при противоречие между закона и какъвто и да е друг акт съдът е длъжен да основе своя акт на закона.

Ключови думи: наказателен съд, административен акт, косвен контрол, нищожност, унищожаемост, независимост на съда, индивидуален административен акт, общ административен акт, нормативен административен акт, виновност, подсъдим

*Публикувано в Известия на Института за правни науки на БАН. Т. XXIV (1970). Публикува се с любезното разрешение на наследниците на проф. Лазаров.

**Проф. д-р Кино Лазаров (1933-2018)е доайен на административното право и процес в България. Съдия в Плевенския районен съд (1957-1965). През 1969 г. завършва редовна докторантура по административно право и административен процес в Института за правни науки при БАН, под научното ръководство на акад. Петко Стайнов. През същата година е консултант във Върховния съд. От юни 1970 г. до януари 2006 г. е последователно научен сътрудник, старши научен сътрудник II ст. и професор в същия институт. Дългогодишен преподавател в ЮФ на СУ „Св. Климент Охридски“ и в ПУ „Паисий Хилендарски“. Има неколкоратни специализации във Франция. Автор е на над сто научни труда – монографии, учебници, студии и статии. Негови научни съчинения са публикувани във Франция, Германия, Русия, Полша, Чехия и Словакия.Бил е член на три консултативни съвета по законодателството към Народното събрание. Един от членовете на комисията по изготвяне на Конституцията. Участвал е в създаването на множество законопроекти. Председател на Комисиите за изготвяне на Административнопроцесуалния кодекс и на Административнонаказателен кодекс.

С решение по делото Марин Йосифов срещу България от 13 октомври 2020 г. Република България е осъдена от Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ) за нарушение по чл. 5, §4 oт Европейската конвенция за правата на човека и основните свободи (ЕКПЧОС) – за това, че жaлбoпoдaтeлят нe e paзпoлaгaл c пoдxoдящo cpeдcтвo зa зaщитa, ĸoeтo дa мy осигури възможност дa обжалва в съд задържането си с прокурорско постановление за срок до 72 часа.

Публикуваме сезиращите документи (жалбите от защитника на обвиняемия Йосифов) и съдебните актове на Окръжен съд – Пловдив и Апелативен съд – Пловдив от 2010 г., в които са изложени съображения за недопустимост на съдебния контрол върху задържането на основание чл. 64, ал. 2 НПК.

Десет години по-късно се оказва, че съдебната практика по отношение допустимостта на съдебния контрол върху задържането на основание чл. 64, ал. 2 НПК все още е непоследователна, като част от нея е в противоречие с чл. 5, §4 от ЕКПЧ. Водени от разбирането, че повишаването на общата ни информираност ще допринесе за преодоляването на погрешните стереотипи и противоконвенционални подходи, започнахме публикуване на съдебни актове, които разглеждат различни хипотези на сезиране на съда и произнасяне по законността на задържането.

В поредната публикация представяме частен протест на прокурор от Софийска районна прокуратура (СРС) срещу определение на Софийския районен съд (СРС) от 30.09.2020 г. и определението на въззивния съд (СГС), в което се обосновава допустимостта на съдебния контрол върху задържането на основание чл. 64, ал. 2 НПК, когато след изтичане на 72-часовия срок за задържане обвиняемият е бил освободен, тъй като СРС не е уважил предложението на СРП за вземане на мярка за неотклонение задържане под стража.

С решение по делото Марин Йосифов срещу България от 13 октомври 2020 г. Република България е осъдена от Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ) за нарушение по чл. 5, §4 oт Европейската конвенция за правата на човека и основните свободи (ЕКПЧОС) – за това, че жaлбoпoдaтeлят нe e paзпoлaгaл c пoдxoдящo cpeдcтвo зa зaщитa, ĸoeтo дa мy осигури възможност дa обжалва в съд задържането си с прокурорско постановление за срок до 72 часа (информация за решението на български е достъпна тук).

По отношение на приложимата правна уредба към установеното нарушение НПК не е променян, но съдебният контрол на задържането по чл. 64, ал. 2 НПК (с постановление на прокурора за задържане на обвиняемия до 72 часа за довеждането му пред съда за разглеждане на искане за вземане на мярка за неотклонение задържане под стража) се приема за допустим в съдебната практика на националните съдилища. Доколкото от осъдителните решения на ЕСПЧ разбираме, че има инцидентна съдебна практика в противен смисъл, за да бъде окончателно преустановена, започнахме публикуване на съдебни актове, които разглеждат различни хипотези на сезиране на съда и произнасяне по законността на задържането. Сега публикуваме статията от 2007 г. на съдиите Мирослава Тодорова и Красимир Шекерджиев, която разглежда и въпроса за приложимия процесуален ред за осъществяване на съдебния контрол.

Из “АКТУАЛНИ ПРОБЛЕМИ ПО ПРИЛАГАНЕТО НА НПК И ТЪРСЕНЕТО НА СЪОТВЕТСТВИЕ С ИЗИСКВАНИЯТА НА ЧЛ. 5 И ЧЛ. 6 ОТ ЕВРОПЕЙСКАТА КОНВЕНЦИЯ ЗА ПРАВАТА НА ЧОВЕКА И ОСНОВНИТЕ СВОБОДИ”*

Мирослава Тодорова – съдия в Софийски градски съд

Красимир Шекерджиев – съдия в Софийски апелативен съд

* Статията е публикувана в списание “Правата на човека”, бр. 1/2007 г.