Семинар на Федералния административен съд на Германия и на Асоциацията на държавните съвети и върховните административни съдилища на Европейския съюз
Берлин, 13 май 2019 г.
Обобщителен доклад
от Alban Vasco Barrón и Carsten Günther,
Федерален административен съд, Германия*
* Преводът е на Силвия Стойкова, студентка в Юридическия факултет на Софийския университет, и на д-р Васил Петров, съдия в Софийския районен съд. Редакцията на превода е на д-р Васил Петров.
І. Проблемът.
Налице са тревожни колебания в съдебната практика относно възможните способи за закрила, когато в рамките на приключило производство по Закона за защита от домашното насилие (ЗЗДН) е издадена заповед за защита по чл. 5, ал. 1 ЗЗДН, но след влизане в сила на решението, е извършен нов акт на насилие.
Тази хипотеза би била налице, да речем, когато по отношение на жертва на побой, извършен от лице, с което жертвата живее във фактическо съжителство, е издадена влязла в сила заповед за защита по чл. 5, ал. 1 ЗЗДН, предвиждаща мерки по т. 1 – въздържане от домашно насилие, и т. 3 - забрана да приближава молителя на разстояние не по-малко от 100 метра. Впоследствие в срока на действие на мярката по т. 3 забраната бива нарушена от лицето, срещу което е издадена заповедта при т.нар. преследване (stalking)[1] - чрез приближаване до жертвата на домашно насилие на разстояние, по-малко от определеното от съда.
Някои първоинстанционни и въззивни състави приемат, че съдебното производство при последващи актове на домашно насилие е допустимо и искането следва да бъде разгледано по същество (така Определение № 17266/25.11.2011 г. по в.ч.гр.д. № 15931/2011 г. на СГС, Определение от 16.12.2013 г. по в. ч. гр. д. № 16292/2013 г. на СГС, Определение от 23.10.2013 г. по в. ч. гр. д. № 13453/2013 г. на СГС). Други състави считат, че в тези случаи съдебното производство е недопустимо и следва да бъде прекратено (така Решение № 5469/29.06.2016 г. по в. гр. д. № 14596/2015 г. на І брачен въззивен състав на СГС, Определение от 8.10.2012 г. по в. ч. гр. д. № 12768/2012 г. на СГС, Решение от 4.12.2017 г. по в. гр. д. № 3243/2017 г. на ІІ брачен въззивен състав на СГС, Определение № 375/27.09.2016 г. по ч. гр. д. № 3757/2016 г. на ВКС, ІІІ г. о.).
II. Контекст.
Актовете на домашно насилие са явление, за което няма официална статистика. Жертвите често търпят подобни посегателства и не сигнализират полицията или правоохранителните органи поради страх, недоверие или защото не осъзнават себе си като такива. Редица изследвания еднопосочно констатират, че в голям процент от случаите домашното насилие не се ограничава до един единствен акт, а с години жертвата търпи нови посегателства[2]. Това се случва дори когато предходно извършени деяния са признати от съд като домашно насилие и е издадена заповед за защита или по наказателноправен ред деецът е осъден за извършено престъпление.
Домашното насилие засяга основни човешки права на жертвите и бива разглеждано и в контекста влиянието върху общественото здраве, което оказва. В изследвания на Световната здравна организация се посочва, че в глобален план една трета от жените са засегнати от актове на домашно насилие, а мащабите се определят като “епидемични” и изискващи спешни действия.[3]
Според авторите на настоящото изложение адекватността на гарантираната от държавата закрила предполага както законодателна уредба, предвиждаща ефективни мерки за защита, така и доброто й практическо приложение.
Петър Гравер
Резюме
Нацисткият режим разчита на лоялни съдии, които с готовност участват в трансформирането на либералния германски закон в инструмент за подтисничество, дискриминация и геноцид. Тази цел е постигната без съществено вмешателство в дейността на съдилищата и без предприемането на дисциплинарни мерки срещу съдиите. Не всички съдии обаче са съучастнически настроени слуги на режима — някои от тях му дават отпор именно в качеството си на съдии. Въз основа на казуси и на съществуващата литература тази статия разграничава две форми на противопоставяне на съдебната система срещу властимащите — явно и тайно, от една страна, и противопоставяне в рамките и извън рамките на това, което властимащите приемат за даденост в пределите на установения правен ред. Статията се стреми да обясни страхопочитанието на нацисткия режим към съдебната система, което се корени в институционалната теория и в концепцията, според която решенията, които се вземат в настоящето, се предопределят от тези, които са взети в миналото (path dependency). В Германия западноевропейската правна традиция, която разглежда правото като автономна институция с независима съдебна власт, е дълбоко вкоренена обществена даденост.
Увод
1. Съгласно предоставения му от Съвета на министрите мандат Консултативният съвет на Европейските съдии (КСЕС) изготви следното Становище относно превенцията на корупцията сред съдиите.
2. Корупцията сред съдиите е една от основните заплахи за обществото и функционирането на демократичната държава. Тя подкопава интегритета на съдебната система, който е от първостепенна важност за правовата държава и основна ценност на Съвета на Европа. Интегритетът на съдебната система е неотменна предпоставка за ефективните, добре функциониращи и безпристрастни национални съдебни системи. Той е тясно свързан с концепцията за независимост на съдилищата: последната създава условия за интегритет, а интегритетът укрепва независимостта. Днес, в контекста на многобройни атаки срещу съдебната власт, нейният интегритет е по-важен от всякога…
Анотация: В статията проф. Жабински опровергава преобладаващата тогава теза, че изпълнително е не поведението, което се усвоява от посредствения извършител, а поведението, усвоено от оръдието на посредствения извършител. Авторът последователно разглежда както същината на посредственото извършителство, така и разликата между поведението на посредствения извършител и поведението на неговото оръдието, за да достигне до извода, че единствено и само като съставомерно ще се разглежда деянието на посредствения извършител. В статията професорът още изяснява видовете извършителство, подробно посочва и подвидовете, на които се разделя самото посредствено извършителство, като в центъра на статията поставя именно посредственото извършителство в тесен смисъл на думата – случая, в който умисълът на оръдието не съвпада по съдържание с този на посредствения извършител.
Ключови думи: Никола Жабински, посредствено извършителство, оръдие, престъпление, умисъл, извършител.
доц. Бончо М. Бончев**
Предвид значението на доброто административно правосъдие за върховенството на закона, публикуваме отново работа, анализираща юриспруденцията на ВАС на Царство България по въпросите на оспорването на нормативни административни актове
Анотация: „Статията представя в синтезиран вид четвъртвековната юриспруденция на Върховния административен съд на Царство България по въпроса за обжалването на нормативните („общи“) административни актове. Статията засяга класически проблеми на административното право като: допустимо ли е да се обжалва правилник или наредба, трябва ли да доказва и какъв правен интерес жалбоподателя при обжалване на правилник или наредба, в кои случаи е налице вътрешнослужебна инструкция и в кои случаи истински нормативен административен акт и др. ВАС на Царство България е имал ясна и последователна практика и не е изпитвал колебания по въпроса за принципната необходимост в приложението на общото изискване за пряк и личен правен интерес като абсолютна процесуална предпоставка за обжалването на нормативни административни актове или в допустимостта на обжалването на нормативните административни актове.“
Ключови думи: административно правосъдие, съдебна практика, Върховен административен съд, Царство България, съдебно обжалване, нормативни („общи“) административни актове, пряк и личен интерес, правилник, наредба, инструкция, форма на акта
Със Закон за изменение и допълнение на Гражданския процесуален кодекс (ГПК) (обн. ДВ, бр. 86 от 27.10.2017 г.) беше изменен чл. 280 ГПК относно основанията за допускане до касационно обжалване. Наред с останалите промени, след влизането в сила на изменението на ГПК на касационно обжалване подлежат въззивните решения, в които въззивният съд се е произнесъл по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е решен в противоречие с актове на Съда на Европейския съюз (ЕС).
В настоящата статия ще бъде направен опит да се изясни съдържанието на това основание за допускане до касационно обжалване и да се даде отговор на някои въпроси, които биха могли да възникнат при неговото прилагане. Досега все още няма постановени определения на Върховния касационен съд (ВКС), които ясно да определят приложното поле на новото селекционно основание и с които да се допуска касационно обжалване на това основание. При оценката му не може да се използва и сравнителноправният опит, тъй като основните европейските правни системи, които предвиждат селекция до касация, не предвиждат основание за допускане, сходно с това по чл. 280, ал. 1, т. 2, предложение второ ГПК.
След общата оценка на новото основание за допускане до касационно обжалване с оглед на принципа на равностойност, установен в практиката на Съда на ЕС (I), ще бъде очертан обхватът на актовете на Съда на ЕС, по отношение на които следва да се преценява конкретното противоречие на въззивното решение (II) и ще бъдат разгледани възможните хипотези на противоречие в производствата, предоставени в компетентността на Съда на ЕС (III-IV).
Анотация: Сравняват работата на Марти Коскениеми с чувството, което Грегор Замза е изпитал, когато се е събудил и е осъзнал, че вече не е човек, а буболечка. Отвъд читателското удоволствие от свободния му, но силно полемичен стил, позициите на Коскениеми разобличават заблудите за мястото и възможностите на международното право днес, както и предупреждават за опасността от неговата „кичификация“. Инструментите за този подход – цинизъм и апатия, накрая се снемат в изстрадан, но заслужен оптимизъм. Идеята, на която настоява и този текст, е, че правата, и особено човешките права, имат подчертано политическа природа, като единствено отварянето към тази тяхна характеристика може да ни направи свободни чрез проекта на радикалната демокрация. Авторът разкрива присъщите противоречия, недостатъци и непълноти на правата, като в привидно хаотичен вид прибягва както до исторически (и дори биографични) бележки, така и до теоретични и практически наблюдения на дейността на ООН, ЕСПЧ, СЕС и други институции, заети с тълкуването на човешките права.
Анотация:
Настоящата работа е свързана много тясно с предишното изследване на проф. Яновски от 1986 г. – „Създаване на второинстанционните съдилища в България (1878 – 1879 г.)”, отпечатано също в Годишника на Юридическия факултет. Авторът разглежда образуването на българските общи съдилища в хода на Освободителната война и първите години след нея, но вече с оглед на образуването на висшето им звено – Върховния съд. Така се очертава комплексно системата на общите съдилища, предназначени да действат, според терминологията на тогавашните руски документи, на най-ранния етап в целия „български край”, а по-късно в Княжество България. Към тази картина се прибавя и очерк за създаването на „окръжните съдилища” – пак по тогавашната терминология – най-низшето звено в системата, с което се очертава в пълнота системата на общите ни съдилища и преди и след разделянето на България от Берлинския договор. Изследването се основава почти изцяло на новооткрити или на малко известни материали, невключени дотогава в научния оборот. Поради големия брой на документите – в случая тридесет и два, студията има сходен строеж на споменатата предишна студия: „Създаване на второинстанционните съдилища в България (1878 – 1879 г.)”. И тя като нея се разделя фактически на три части: първа – самото изложение, втора – документите, за които става дума, и трета – бележки по отделните документи с някои допълнителни разяснения.
Проф. Яновски разглежда развитието на нашето ново право (правото ни след Освобождението) като изключително интересен процес – тежък, сложен, на моменти външно и вътрешно твърде противоречив и същевременно свързан с проявяви на чист ентусиазъм, на много оптимизъм и вяра, че ще може да бъде изкоренена насажданата от векове „азиятщина” и в кратък срок да се догони културна Европа. Позовава се на източници, че в хода на Освобождението и първите години след него тъкмо учителството дава много от най-добрите си кадри на правосъдието, като така пренася в него големите идеали на Възраждането, поставя здравите му основи.
В студията са разгледани процесите, които се осъществяват в кратък срок още по време на войната и особено през първата година след нея, които водят до изграждане и „привеждане в движение” на цяла завършена съдебна система: от низови съдилища по места до Върховен съд. Стройна, опростена, достъпна, тази система е давала и широки възможности да бъде променяна с оглед по-нататъшното й приспособяване към бързо изменящите се икономически и политически условия в страната. Наред с това са представени и съпътстващите трудности, включително по осъществяването на самата съдебна дейност, най-отговорната част от която лежала върху Върховния съд.
Ключови думи:
Върховен съд, Привременно руско управление, Съдебен отдел на Привременното руско управление; Временните правила за устройство на съдебната част на България; Княжество България.
Анотация: Принципът на законността изисква от съдилищата да решават делата, прилагайки точно законите, под което трябва да се разбира въобще нормативните актове от всички равнища. Самият закон предписва обаче и действията на съда в онези случаи, когато законодателят не е създал норма, пряко приложима към конкретните факти. Става дума за случаите на съдийска преценка или „дискреция“. По същината си дискреционната власт представлява правомощие, което законодателят предоставя на съдията, заради невъзможността да бъдат регулирани всички случаи на възможно правнорелевантно поведение. Такива правомощия законът дава у нас с чл. 5 ГПК и чл. 46, ал. 2 ЗНА. Авторът анализира различните становища в доктрината и съдебната практика относто предвиденото в чл. 5 ГПК приложение на правилата на морала за попълване на празнини и за коригиране на закона в т.нар. „трудни случаи“. Авторът не разглежда морала и справедливостта като коренно различни понятия, тъй като справедливостта е ключова морална категория с доказана ценност за правото. Отправна точка на статията е тезата, че в чл. 5 ГПК и чл. 46, ал. 2 ЗНА става въпрос за предоставяне на дискреционна власт да се разреши спора според изискванията на идеологическия контекст, даден в самата правна система и в обществото като цяло. Авторът сочи, че с увеличаването на активността на съдилищата по приложението на тези норми, че не е невъзможно възникването по съдебно-конвенционален път на нови тенденции в полза на по-силната дискреционна власт. Основно средство за такава промяна обаче - по замисъла на конституционния ни законодател и по силата на континенталната правна традиция, си остават парламентарното законодателство и конституционните изменения.
Ключови думи: принцип на законността, приложение на закона, нормативни актове, тълкувателно правило, празнини, аналогия на закона, съдия, дискреция, морал, справедливост, идеологически контекст, правна система, източни на правото
Кошар, Давид
Кръстев, Кръстьо
Минков, Добри
Николова, Галина
Павлов, Стефан
Петров, Васил
Пешев, Петър
Разбойников, Д.
Ранчев, Иван
Раум
Робъртс, Джон
Седларски, Теодор
Скалия, Антънин
Смилов, Даниел
Сотомайор, Соня
Стайнов, Петко
Стерн, Бернард
Теодоров, Теодор П.
Тепервийн
Тодоров, Д.
Тончев, Димитър
Ханрети, Крис
Хармс
Хегер
Чилингиров, Стилиян
Яновски, Борис
Adenitire, John
Kommers, Donald P.
Аденитайър, Джон
Баламезов, Ст.
Бобек, Михал
Браузе
Василев, Васил
Василев, Любен
Венедиков, Петко
Габровски, М.
Ганев, Венелин
Геновски, Михаил
Георгиев, Иван
Граф фон Кайзерлинк, Алфред
Гройсман, Симеон
Гьоте, Й. В.
Данова, Надя
Даскалов, Вълчин
Добчев, Петко
Драганов, Досю Д.
Драгиев, Деян
Жабински, Никола
Желев, Светослав
Златарева, Вера
Икономов, Никола Н.
Йорданова, Мария
Йочев, Евгени
Карл Август
Киров, Яни
Костова, Капка