Правилото за прехвърляне на собствеността от момента на постигане па съгласие разкрива неоспорими практически неудобства. От теоретична гледна точка е съмнително, че съставителите на кодекса са искали да го въведат. Текстовете в тази област, запазени в редакцията си от 1804 г., представляват синкретизъм на римското право, на старото френско право и на естественоправни идеи. Продукт на дългото и хаотично развитие на доктрината, на която не са чужди и определени философски идеи, понятието за собственост е натоварено с многозначност, постепенно забравена през XIX и XX век. Впрочем, схващанията за собствеността въздействат неизбежно върху способите за прехвърляне на вещи. Поради това предмет на това изследване ще бъде извличането на историческите корени на прехвърлянето на собствеността чрез облигационно действие, за да може да се определи неговата природа и правни особености. „В нашето модерно време твърде много харесвахме промените и реформите; ако в областта на институциите и законите вековете на невежество са театър на заблуди, философското време често не е нещо повече от театър на крайности“(Portalis, Discours preliminaire).
Прехвърляне на наследствен имот или на дял от наследствен имот (чл. 76 ЗН)*
Анотация: „В статията проф. Венедиков разглежда един класически институт на българското наследствено право, зает от романското континентално правно семейство у нас. Авторът сочи, че разпоредбата на чл. 76 ЗН, според която актовете на разпореждане на сънаследник с отделни наследствени предмети са недействителни, ако тези предмети не се поставят в негов дял при делбата, е опит да се изрази по-сполучливо фикцията за декларативния характер на делбата на чл. 292 от стария Закон за наследството. Оправданието за съществуването на чл. 76 ЗН е, че с него се целяло да се осигури възможността на всеки наследник да получи дял в натура при делбата: тази възможност се накърнявала, ако се включи едно външно лице в съсобствеността на един от наследствените имоти, защото с него трябвало да се прави отделна делба и имотът щял да изчезне от делбата на цялото наследство. Според проф. Венедиков това оправдание е изкуствено и не съобразява, че у нас делбата е уредена различно от делбата във Франция. Авторът предлага при една реформа на нашето наследствено право чл. 76 ЗН да отпадне.“
Ключови думи: наследствено право, Франция, Италия, делба, фикция за декларативен характер на делбата, акт на разпореждане, сънаследник, недействителност в интерес на определени лица, нищожност, дял в натура, законодателна реформа
Великата харта на свободите – вече 800 години основа на парламентарното управление и върховенството на правото във Великобритания*
Във Великобритания 2015 година премина под знака на мащабни чествания за отбелязване на 800 години от приемането на Магна Харта – един от най-важните документи на британската политическа и конституционна традиция. През февруари в Лондон се проведе Глобален юридически форум, през юни – историческа конференция в Кингс Колидж и голяма изложба в Британската библиотека, на която за първи път бяха събрани заедно всички оцелели копия на хартата, беше осъществен и голям проект за исторически изследвания във връзка с Магна Харта.
Българската юридическа общност получи възможност да се запознае с работата на водещите експерти в проекта чрез две събития, проведени в СУ „Св.Климент Охридски“: на 15 юни 2015 година беше представено българското издание на книгата на проф. Никълъс Винсент „Магна Харта“ (УИ „Св. Климент Охридски“), а на 23 октомври 2015 г. в зала 272 се проведе публична лекция на проф. Дейвид Карпeнтър (най-важните моменти на лекцията може да прочетете тук; пълен аудио-запис на събитието на английски език е достъпен тук).
Тук представяме интервю на Иванка Иванова с проф. Карпeнтър, което беше направено по време на престоя му в България през октомври 2015 г. Проф. Карпeнтър е преподавател по средновековна история в Кингс Колидж, Лондон и експерт по историята на Англия от XIII-ти век. През 2015 година той публикува нов превод на английски език и обстоен коментар върху Магна Харта.
Сто и десет години от създаването на първата професионална организация на магистратите в България*
Анотация: Статията е посветена на създаването на първата професионална организация на съдиите и прокурорите в България.В първите години на ХХ в. се създават професионални организации на съдиите в редица страни на Западна Европа. Слага се началото на общоевропейски процес. Първите призиви и гласове за обединяване на българското съдийство прозвучават още в края на управлението на Народнолибералната партия, в годините, когато съпротивата срещу потъпкването на демократичните права и свободи придобива широк и организиран характер (1905-1907 г.). Основните искания на българските съдии са сходни с тези на колегите им от Западна Европа – независимост на съдебната власт, по-високо качество на правораздаването, по-добро материално положение на магистратите. Причините, които ги пораждат, са коренно различни и носят специфичен български оттенък – най-вече липсата на пълна и гарантирана несменяемост на съдиите. На 28 октомври (сряда) 1908 г. в София се провежда събрание на съдии от столицата и провинцията, което е част от поредицата срещи и разговори по повод възникналата идея за създаване на съдийско дружество. То избира специална комисия със задача да изработи проектоустав на дружеството. Събранието приема позив към съдиите в България, с който се призовават да популяризират идеята за сдружаването на магистратите и да работят за нейното осъществяване. Единственият документ, стигнал до нас, потвърждаващ не само създаването, но и конкретната и ползотворна дейност на Дружеството на българските съдии, е „Мнение на Управителния съвет на Дружеството на българските съдии по законопроекта за устройството на съдилищата“ от 19 декември 1909 г.Независимо от краткото съществуване на Дружеството на българските съдии, значението на неговото учредяване е в осъзнаването на практическата нужда от създаване на подобна организация, в очертаните виждания относно характера, структурата, целите и формите й на работа. За първи път открито и ясно организираното съдийство представя своята позиция пред обществото и управляващите и заявява готовността си да работи за издигане на престижа и авторитета на правосъдието. Полагат се основите на един модел на взаимодействие между съдиите в лицето на представителния орган на тяхната професионална организация и Министерството на правосъдието, който получава развитие през следващите години.
Ключови думи: независимост на съдебната власт, бързина и качество на правораздаването материално положение на магистратите, несменяемост, съдийство, професионални интереси, сдружаване, стачка
Към въпроса за отграничаване на вътрешнослужебните актове от други правни актове във ведомствата*
Анотация: Статията разглежда научните и практическите въпроси, свързани с вътрешнослужебните актове, в контекста на реформите в стопанската и административната сфера на страната в края на 80те години на 20ти век. Работата е продиктувана от липсата на яснота и единство по въпроси, свързани с приложението на вътрешнослужебните актове, както и от въвеждането на нови положения в законодателството – създаване на нови правни субекти, поставяне началото на принципа на самоуправлението, приемане на ново административно-териториално деление. Авторката си поставя за цел да даде ясна характеристика на вътрешнослужебния акт и въз основа на това да открие съществените разлики между последния и други актове, издавани във ведомствата – методически указания, инструкции, вътрешни (нормативни) актове, актове по повод на вещи, окръжни писма. Подробният анализ на правната същност на всеки един от посочените актове се основава на многобройни примери, които правят статия особено актуална и за съвременното административно право.
Ключови думи: индивидуален акт, нормативен акт, вътрешнослужебен акт, инструкция, методически указания, актове-разпореждания, асоциации, ведомства, служба, организационна подчиненост.
КОЛИЗИИ НА ПРАВОМОЩИЯТА НА СЪДИЛИЩАТА ПРИ КОНТРОЛ ЗА ПРОТИВОКОНСТИТУЦИОННОСТ НА ПРИЛОЖИМ ПО ДЕЛОТО ЗАКОН
Анотация: Статията изследва въпросите на съотношението на правомощията на двете върховни съдилища – ВКС и ВАС – и инстанционните съдилища при констатация за противоконституционност на приложим по делото закон, приет при действието на Конституцията от 1991 г. Авторът въвежда в статията с уточняване на смисъла на Решение № 10/1994 г. на Конституционния съд за задължително тълкуване на прокламираното в чл. 5, ал. 2 КРБ непосредствено действие на Конституцията. Според автора Решение № 10/1994 г. е фокусирано върху хипотезата на заварено законодателство. Когато става дума за закон, приет при действието на КРБ, ако непосредственото действие дава възможност на всеки съдия да прилага непосредствено конституционните норми, то това би обезсмислило не само правомощието на ВКС и ВАС да сезират Конституционния съд, но и изобщо съществуването на един централизиран орган за контрол за конституционност на законите, който е призван да осъществява не само общ, но и обвързващ и задължителен контрол за конституционност. На следващо място, в статията са разгледани правомощията на ВКС и ВАС да сезират КС при установена от тях противоконституционност по конкретно дело (чл. 150, ал. 2 КРБ), на инстанционните съдилища да спират производството по делото, когато КС е допуснал разглеждането по същество на искане за обявяване на противоконституционност на приложим по делото закон (чл. 229, ал. 1, т. 6 ГПК), както и сигналното правомощие на съдилищата по чл. 15 ЗСВ. За отстраняване на недостатъците в уредбата на тези правомощия в статията се правят редица предложения de lege ferenda, вкл. предложения, които целят да смекчат установеното в чл. 14, ал. 3 КРБ проспективно действие на решенията на КС.
Ключови думи: разделение на властите, правомощията, съдилища, ВКС, ВАС, инстанционни съдилища, контрол за конституционност, непосредствено действие, КС, обратно действие, сезиране, противоречие с Конституцията, спиране на производството, спиране на дело, отмяна на влязло в сила решение
За разликата между медийните аудиовизуални услуги и електронните съобщителни услуги
Резюме: Статията разглежда отличителните белези между медийните аудиовизуални услуги и електронните съобщителни услуги, като се опира на три разграничителни критерия – нормативна уредба, административноправна доктрина и съдебна практика; съдържание на услугите; надзорни (контролни) правомощия по отношение на услугите.
Ключови думи: електронни съобщителни услуги, компетентност, контрол, медийни аудиовизуални услуги, мониторинг, нищожност на акта
За личността и тезите на ренесансовия учен Любен Диков и мястото и ролята на съдията в утвърждаването на каузата "справедливо правосъдие"
Анотация: Възможна ли е съвременна задълбочена и отговорна дискусия у нас за ролята на съда? Този въпрос поставя съдията Константин Кунчев, като защитава с професионална загриженост нейната неотложност. Текстът резюмира развитието на идеите за съдийската дейност, за да разгледа основополагащия за облика на държавата сблъсък между основните разбирания за съдията като държавен служител, чиновник, дисциплиниран в буквата на закона или съдията като овластен активен субект, осъзнал отговорността си да действа, да търси смисъла на закона, да утвърждава ценностите през призмата на индивидуалните спорове и така да формира последователна и градивна практика, която устойчиво и предвидимо защитава важните обществени блага. Авторът разглежда съвременната ситуация на българското правосъдие и критично обсъжда доминиращата обществена, а и професионална представа за роля на съдията, която позволява да се развива отчужден формализъм, липса на отговорност и неспособност да се осмисли справедливостта като основна цел.
Ключови думи: съд, съдия, правна система, тълкуване на закона, съдебен формализъм, справедливост
За петчленния състав на отделенията на Върховния касационен съд*
Заф
Анотация: В статията авторът защитава възгледа, че Върховният касационен съд може да изпълни основната си мисия да бъде окончателен тълкувател и уднаквител на правото само ако заседава в по-малко на брой състави, но с численост по-голяма от трима съдии. Авторът решително отхвърля съображенията в полза на тричленния състав на ВКС – за по-бързо разглеждане и решаване на делата и за финансова невъзможност да се увеличи щата на ВКС. Излага и съображения в подкрепа на петчленен и седемчленен състав на ВКС при разглеждане и решаване на делата, както е във всички културни западни страни. С справяне с големия брой натрупани към датата на статията стари дела във ВКС авторът предлага преходни мерки със съдопроизводствен, а не съдоустройствен характер.
Ключови думи: съдоустройство, Върховен касационен съд, отделения, състави, тричленен състав, петчленен състав, седемчленен състав, бързина в правосъдието, касационно производство, стари дела.
Принос към историята на административното правосъдие в първите години след Освобождението*
частен хоноруван доцент Петко Стайнов**
Принос към историята на административното правосъдие (pdf)
Анотация: Проф. Стайнов разглежда опитите за установяването на административно правосъдие в самото начало на българската държавност след Освобождението: по време на руското временно управление, в Източна Румелия и в Княжество България. Авторът обръща специално внимание на разисванията по време на конференцията, изработила Органическия устав на Източна Румелия, и на обсъжданията за учредяването на Държавен съвет с конпетентност да раздава административно правосъдие в Търновското учредително събрание. Още в този ранен етап на развитието на правната система е налице опит с различни модели на административно правосъдие – такова, раздавано от специализирани съдилища, такова, раздавано от общите съдилища, както и правораздаване по административни спорове вътре в рамките на самата администрация и от административни юрисдикции. Авторът специално обсъжда въпроса за конституционността на административното правосъдие с оглед на Търновската конституция
Ключови думи: административно правосъдие, административни съдилища, обикновени съдилища, Източна Румелия, Княжество България, административни спорове, Държавен съвет, състав на съдилищата, административни юрисдикции, Търновска конституция
*Публикувано в ГСУЮФ, Т. XXX(1934/1935), книга 8. С., Придворна печатница, 1935.
**Петко Стоянов Стайнов (19.05.1890-24.07.1972 г.) е учен, политик и общественик. Следва правни науки в Гренобъл и Париж. Специализира в Лайпциг (1911-1912). Доктор на икономическите и правните науки на Парижкия университет. Почетен доктор на Варшавския университет. Преподавател (1923) и професор (1936) по административно право в Софийския университет. Ръководител на катедрата по административно и финансово право в Юридическия факултет на Софийския университет (1947-1963). Завеждащ секция по административно и финансово право в Института за правни науки при БАН (1948-1972). Член-кореспондент на БАН (1935), академик (1942), народен деятел на културата (1965). Член на Международния институт за публично право в Париж (1934), член на Международния институт за конституционна и политическа история в Париж (1936).
Директор на печата (1919-1920), Министър на железниците, пощите и телеграфите (1930-1931). Пълномощен министър в Париж (1934-1935). Министър на външните работи (1944-1946). Народен представител в периода 1923-1946 и в периода 1950-1972.
Автор на 18 монографии по публично право, на повече от 15 учебника, на над 160 студии, статии и прегледи на съдебна практика.
От 1920 г. е редовен сътрудник на сп. „Златорог“, къдено публикува разкази, есета, рецензии за литературни творби, отзиви за културни събития у нас и в чужбина. Журналистическата му кариера започва още от годините му на гимназист в Габрово, където е изключен от гимназията (1905) за участие в нелегални кръжоци и списване на социалистически ръкописен ученически вестник „Искрица“. По-късно обаче става сътрудник на в-к „Мир“ - орган на Народната партия, а след преврата на 09.09.1944 г. активно сътрудничи на в-к „Изгрев“ - орган па политически кръг „Звено“, както и на месечника за литература, политика и стопанство „Балкански преглед“.
Съпруг на писателката Анна Каменова, заедно с която са съавтори на пътеписа „Индия, която видяхме и обикнахме“(1963).