Анотация: Статията очертава основните разлики между гражданското дружество и имуществената общност, съобразно тогава действащата  гражданскоправна уредба. Авторът предлага критически преглед на коментара на ЗЗД на Меворах, Лиджи и Фархи, съпоставящ двата института. Докато коментаторите изтъкват имуществената общност като конститутивен елемент на гражданското дружество, проф. Венедиков аргументира възможност за дружество и без съсобственост между съдружниците. Акцент се поставя върху управлението на предмета на общото право, задълженията на съпритежателите и съдружниците, разглежда се и отговорността, която следва при нарушаване на тези задължения.

Ключови думи: съсобственост (имуществена общност), дружество, съдружник, съпритежател, квота, управление на обща вещ, обща цел, отговорност.

За погасителната давност като правен институт се казва, че стои „на кон“ между материалното право и гражданския процес. Големият брой автори я разглеждат предимно от гледна точка на материалното право. Проф. Сталев тук я разглежда от гледна точка на гражданския процес. Именно с процеса погасителната давност се свързва по предназначение, по начини на прекъсване, спиране и предявяване, както и по своите последици. Погасителната давност цели да приб­лижи гражданския процес като защита-санкция към деня на правонарушението, прекъсва се от искането за защита, спира се, докато защитното производство е висящо, предявява се в рамките на висящия процес чрез възражение, с което ответникът упражнява процесуалното си правомощие да осуети прину­дителното осъществяване на правото и води в резултат на упражняването на това правомощие до унищожаване на правото на иск или на принудително из­пълнение.

Докладът на д-р Симеон Гройсман “Защо законите ни задължават?”, изнесен на  национална научна конференция "Законът на правото или правото на закона", 20 ноември 2015 г., Нов български университет, Департамент "Право", се включва задълбочено в несекващата и особено съществена за
правосъдието дискусия за отношенията на правото и морала („кой е правилният закон за случая?”; „как трябва да постъпваме при несъгласие със закона и допустимо ли е изобщо да съществува такъв въпрос?”; „коя е границата, след която правното регулиране не следва да се намесва в сферата ни на свободен морален избор?” и т.н.), като разглежда в сравнителен план теорията на Ханс Келзен, кантианските й методологически корени и теорията на правния критицисъм на Цеко Торбов (1899-1987 г.).

Българският конституционен съд е един от малкото конституционни съдилища от Келзенов тип, който не познава нито сезирането от всеки съд за противоконституционност, нито индивидуалната конституционна жалба. Неминуемият резултат от това, констатиран в задълбоченото емпирично научно изследване на английския професор Ханрети, е, че процесът на вземане на решения от Конституционния съд се отличава с малкия брой дела, с преобладавщо парламентарно сезиране, с висок процент на особени мнения и то с такъв, за който са характерни различия между съдии с леви и десни убеждения. Въз основа на статистически и аналитични изследвания проф. Ханрети предлагам тълкуване на българския Конституционен съд като допълнителна законодателна камара, сравнима с френския Конституционен съвет преди
реформата от 2008 г., която допусна сезиране от всеки съд. Изследването на проф. Ханрети е важен аргумент за реформата на Конституционния съд в посока неговото отваряне и свързване със съдебната система на страната.

Още преди Константин политиката разбрала погрешно и правото. Всъщност тя едва можела да го разбере. Най-късно през 3 век сл. Хр. правото станало неразбираемо. Император Теодосий например се чудел по-късно, че въпреки всички поощрения на образованието и науките юристите така и не съумели да достигнат една съвършена наука (perfecta doctrina), едно цялостно познание на правото. Сякаш гъст облак, заявява той, закрива правото и спира светлината на човешкото познание да проникне до него.

Статията „Касационното обжалване“ на Никола Н. Икономов, публикувана във вестник „Съдийски вестник“, бр. 3 от декември 1941 г., прави историческа ретроспекция на ролята на касационния съд и касационното обжалване. Авторът разглежда в развитие схващанията за същността и целите на касационния съд. Тръгвайки от идеята за касационен съд като “комисия на законодателната власт, предназначена да следи за точното приложение на законите”, статията достига до очертаването на  основните аспекти на разбирането за касационното обжалване, като основаващо се преимуществено на правни поводи, при което се допускат и случаи на  касационни поводи от фактическо естество, но те не превръщат касационния съд в трета инстанция по същество. Авторът посочва и мерки за контрол на касационните жалби, установени във Франция и Белгия.

Статията на проф. Яновски „За справедливостта по граждански дела“ започва от едно безпокойство: докато по наказателни дела основание за отмяна или изменение на присъдата е и явната несправедливост на наказанието, то Гражданският процесуален кодекс не познава подобно основание за атакуване на съдебен акт. Означава ли това, че гражданският съдия механично прилага законовите норми, без да се интересува от справедливостта на конкретния резултат? Означава ли това, че справедливостта е категория на правото, която не интересува гражданския съдия и няма място за приложение при разрешаване на споровете по граждански дела?

Отговорът на тези въпроси от проф. Яновски започва с интересно определение на справедливостта. Според него справедливостта е нормативно понятие на морала, форма на определени нравствени изисквания, регулиращи поведението на хората чрез предписания и забрани, отнасящи се до еднотипни постъпки и санкционирани от обичая и общественото мнение.

Статията на д-р Симеон Гройсман, главен асистент в Юридическия
факултет на Софийския университет „Св. Климент Охридски“, критично
анализира утвърденото в наказателноправната ни доктрина разбиране, че
обект на престъплението винаги са обществетните отношения. Авторът
извежда произхода на теорията от трудовете на Фойербах и руската
дореволюционна правна доктрина и обсъжда нейните недостатъци. От
позицията на аксиологическия метод защитава преимуществата на  подход,
който се съсредоточава в ценностните измерения на обекта на
наказателноправната защита, защото той позволява да се обясни
комплексно природата на  престъплението, на идеята и целите на
криминализацията и насоките на наказателната политика на една държава
въобще. Д-р Гройсман разглежда обекта на престъплението като защитена
ценност, разбирана като нещо „правилно, желано и полезно“, и излага
задълбочени доводи в подкрепа на научната си теза, че материалното
наказателно право, наказателният процес и изпълнението на наказанията
образуват един цялостен ценностен комплекс. В подкрепа на тезата си
авторът се позовава на особеностите на съвременни престъпления като
международния тероризъм, корупцията, прането на пари, чийто обект на
посегателство не би могъл да бъде изведен в истинската си сложност,
ако използваме обществените отношения като основа на «обекта на
престъплението». Д-р Гройсман обосновава, че такива сложни по
въздействие престъпления засягат множество ценностни сфери (на
общественото здраве, на функционирането на политическата система, на
социалния мир като цяло). Въпреки многообразието си обаче все пак е
възможно засегнатите ценности да бъдат посочени с уточнението, че се
отнасят до протичането на големи групи от обществени отношения. Накрая
е направена и препратка към учението на професор Венелин Ганев и
начина, по който той обосновава ценностите като основа на правото.
Статията, освен че представлява значим преглед върху основните
становища по въпроса за обекта на престъплението, застъпвани в
българската доктрина, е особено ценна и с фокусирането на вниманието
върху редица модерни феномени в наказателната политика на България
като свръхкриминалицзацията и свръхнатоварването на обществените
очаквания по отношение на наказателното право.

Ключови думи: наказателно право, обект на престъпление, обществени
отношения, защитени ценности, криминализация, наказателен процес,
криминализация, наказателна политика