Основни нормативни актове на нашата правна система (Конституцията –  чл. 126, ал. 2, и ЗНА – чл. 15, ал. 2) въвеждат понятието „правораздавателен орган“. То предпоставя, от своя страна, понятието „правораздаване“. Защото по смисъла на цитираните разпоредби правораздавателен е този орган, който е овластен да осъществява правораздавателна дейност. Естеството на дейността да бъде правораздавателна придава на органа, който я осъществява, качеството на правораздавателен орган.

От всички науки, които образуват системата на юридическото образование, едва ли има някоя, към която студентите-юристи, съдиите и адвокатите да проявяват тъй малко интерес и симпатия, както към римското право. Докато ползата от римското право до неотдавна е била тъй общопризната, че нации, най-чужди нему по своите традиции, като например Съединените Щати, Англия и Русия, са въвели в своите университети римското право, днес интересът е достигнал до своя минимум даже в ония западноевропейски държави, в които, както ще видим по-късно, римското право, по силата на историчната необходимост, е станало една от главните основи на действащите граждански законници.

Въпросът беше изрично поставен и в Становището на Съюза на съдиите в България от 21.01.2002 г., в което четем: “Поддържаме, че в закона (в Закона за изменение и допълнение на Закона за съдебната власт – б.м.) следва да е определено естеството на трудовото правоотношение на магистратите - трудово или служебно, и кой е работодателят, с оглед осигуряване защитата на магистратите при евентуални трудови спорове и разширяване в тази връзка в последните години спорове в практиката и съдебната теория.

Предмет на настоящата статия е принципният въпрос за законосъобразността на съдебните актове, постановени от съдии или от съдебни състави, в нарушение на принципа за случайно разпределение на делата, визиран в чл.9 от Закона за съдебната власт (ЗСВ). Без претенция за изчерпателност анализът фокусира проблема през призмата на чл.6, § 1 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи

Съдът отбелязва, че съдебната независимост и безпристрастност от обективна страна зависи от това дали отделните съдии са свободни от неправомерно влияние – не само от външна страна, а и от влияние отвътре.  Тази вътрешна независимост на съдебната система изисква съдиите да бъдат свободни от влияние или натиск от колегите съдии или от тези, които имат административни функции в съда, като например – от председателя на съда. 

Векове наред са съществували единствено органи, които са имали съдебни функции без почти никаква независимост. Например по време на норманската монархия кралят и неговият Curia Regis са оглавявали съдебната власт в английското кралство. Впоследствие обаче с учредяването на все повече съдилища се развива и самата съдийска професия. През петнадесети век ролята на краля в правораздаването намалява значително. Въпреки това кралете все още са могли да оказват влияние върху съда и да освобождават съдиите от длъжност. Династията на Стюардите упражнява това правомощие периодично, за да бламира решенията на Парламента.

От направения дотук критически преглед на различните теории и схващания за юридическата природа на експертизата се вижда, че последната не може да се отнесе нито към свидетелските показания или огледа, нито да се разглежда като особен вид съдебен процес или институт с двойствена юридическа природа. Очевидно е,, че експертизата не се покрива, дори отчасти, с никой друг институт на процеса. 

Разбира се, както и преди години, така и днес, каквото и да говорим за съдебната реформа, колкото и цели да формулираме, тя няма да има успех, ако не изпълни най-важната си задача – да гарантира независимостта на съдебната власт и да върне доверието на обществото в нея. Българското съдийство и българските юристи са се сблъсквали неведнъж с подобни трудни и неотложни проблеми и са успявали да излязат с чест от подобни ситуации.