Бележки по главата „Интуитивно право” от монографията „Нормативната сила на фактическото” на професор Живко Сталев

Константин Кунчев*

            „Тезата се възприема като справедлива, ако отговаря на представите ни за съразмерност на правните последици с фактите, които ги пораждат.

           При накърняване на тази съразмерност чувството ни за справедливост е засегнато. В тези случаи не можем да се скрием зад закона и да кажем, че сме само негови проводници. Напротив – тук сме длъжни да тълкуваме закона така, че резултатът му да е справедлив. Спирането до буквата на закона при несправедлив резултат е безотговорно.“ Кристиан Таков

 „Съдията не е роб на закона, но ваятел на правото.”

„Der Richter ist nicht Sklave des Gesetzes, sondern Gestalter des Rechtes.“ Kohler

 В монографията си професор Сталев поставя на дневен ред фундаменталната идея, че правото – това не е законът. Регулативната сила на закона зависи не от друго, а от ценностите, културата и правосъзнанието на обществото в определен исторически момент и на определена географска ширина. Принудата и страхът винаги могат да дадат ефективност на регулативната сила на закона, но тази ефективност само допълва доброволността. Ако остане само принудата, се разрушава идеята за право и се стига неминуемо до революция – до радикална промяна на правната норма, което никога не е само позитивно явление. Исторически у нас се е наложило като типично действие рязкото движение на махалото от едната в другата посока, а доколкото тази смяна се случва твърде често, усещането ни за баланс е напълно разрушено.

Същевременно осъзнатата еволюция на правото ни води до мисълта за необходимостта от баланс и коректив на позитивното право от естеството на нещата – балансът в едно динамично развиващо се общество също е динамично състояние, което изисква адекватна реакция от страна на законодателя и съда. Това изисква най-напред да се осмислят и анализират обществените процеси, да се потърси решението в сходни хипотези и така да постигне справедливото разрешение. Анализът задължително следва да вземе предвид както доминиращата практика, така и проблемите по прилагането на дадена норма. Те са най-показателни за нейната ефективност. 

           Справедливостта и естеството на нещата обаче трудно се съвместяват със статичността на правната норма и най-вече с нагласите за ограничените и стеснителните й тълкувания.

           Типичен за законодателя и съда е консервативният подход при измененията, респ. при тълкуването на правната уредба. Този подход е приемлив, когато обществото хомогенно и еднопосочно се е развивало в продължителен период от време.[1]Но е вреден, когато обществото преминава през напълно противоречиви периоди на ценностно развитие. Това е така, защото позитивното право, освен регулативна, има и ценностна функция – изграждане на трайна оценка за целените поведенчески прояви в определени ситуации.

           В рамките на ЕС, от който България е част, става все по-наложително осъзнаването на нуждата от издигане на законодателния процес на равнище, което съобразява целите на позитивното право и защитаваните ценности и така допринася за утвърждаване на нова правна култура и правно чувство у гражданите на държавите членки, включително у българските граждани. 

           Тази отговорност у нас все още не се осъзнава, поради което се допуска самият процес по приемане на правни норми да води до засягане чувството на справедливост, и то независимо от това какво в крайна сметка е правилото по своята същност. 

           В този смисъл законодателят трябва да отреди повече място на обмислянето, обсъждането, разгръщането на целеполагането преди предлагането на конкретни позитивни разрешения. Защото осъзнаването на правното действие на позитивното право започва още от първия момент на законодателния процес.

Лесно можем да забележим, че консервативният, зле подготвен и припрян законодател не е създал позитивно право, което в пълнота да отговаря на новите процеси в обществото. Действа се след събитията, вместо те да се предвиждат и регулират своевременно.

           В монографията на проф. Сталев се поставя и друг въпрос – след като съдията е подчинен на закона, може ли да правоприлага съобразно естеството на нещата? И ако да – кога, как и при какви условия? На тези въпроси ще се спра и аз.

           Преди всичко искам да акцентирам, че днес системата на позитивното право е по-сложна от когато и да е било. Днес съществуват поне три правопорядъка, които понякога регулират едни и същи хипотези. Първият е вътрешното право със своя йерархия на източниците, вторият – автономният правен ред на правото на ЕС със своя йерархия на източници и принципи на приложение и взаимоотношение с вътрешното право, а третият – международното право. Тези правопорядъци са в скрита конкуренция за водеща роля и териториален и предметен обхват. Това вътрешно нормативно напрежение се усеща във всяка една правна система и във всеки акт на правоприлагане по дело с международен или европейски елемент.

Галя Вълкова**, Анета Атанасова***, Елена Михайлова****, Светла Стайкова*****

Правото на детето на съвместно живеене с неговите родители е изрично прогласено в чл. 9, ал. 1 от Конвенцията на ООН за правата на детето (КПД).[1]Сред предвидените изключения е раздялата на родителите, предполагаща вземане на решение при кого от тях да се определи местоживеенето на детето. Същевременно в ал. 3 на същия текст се подчертава, че държавите – страни по Конвенцията, дължат да зачетат правото на детето, което е отделено от единия или от двамата си родители, да поддържа лични отношения и пряк контакт с двамата си родители редовно, освен ако това противоречи на висшите интереси на детето.

На свой ред чл. 8 от Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи (ЕКПЧ) откроява правото на семеен живот като фундаментално човешко право, чиято защита държавата дължи да осигури.

Това нормативно признаване на връзката дете – родител има своята естествена психологическа основа и нейното засягане може да доведе до необратими последици за психологическото добруване както на детето, така и на неговите родители. Една от възможните форми на подобно засягане е отчуждаването на детето от неотглеждащия го родител.[2]

Настоящото изложение има за цел да разграничи формите на отчуждение и да обсъди възможни конструктивни подходи за възстановяване на връзката. Авторите се обединяват около тезата, че най-добрият интерес на детето е водещ и охраняването му може да бъде постигнато, като се изследват в дълбочина спецификата на отчуждението и отражението му в психичния свят на детето. С отчитането на тези специфики впоследствие, чрез активна подкрепа – психологическа, социална, психиатрична или чрез съдебна намеса (като краен вариант), следва да се предприемат онези мерки, които градивно да доведат до намиране на работещо решение в краткосрочен и в дългосрочен план.

Анотация:

Основната методическа идея, защитена в статията на проф. Цеко Торбов „Рационализъм и емпиризъм в правото” във връзка с отношението между рационализма и емпиризма в правото, проведена в духа на критическата философия на правото, способства за дефиниране на основния принцип или закон на правото. Изведено е, че научното определяне на правната система е възможно само от наука за правото, която е съчетание от рационални и емпирически елементи. Авторът изтъква, че юридическият рационализъм само дотолкова е прав, доколкото твърди рационалния характер на познанието на правния закон, а правният позитивизъм – само доколкото подържа емпирическия характер на познанието на социалните факти. На основата на модалната разновидност на източниците на юридическото познание в статията се излагат аргументи, че систематиката на правната наука зависи, от една страна, от установените един път завинаги ръководни принципи на правото, а от друга – от безкрайно изменящите се условия на емпирията. По отношение на окончателното разрешение на проблема за правилното определяне на основния принцип или закон на правото основната методическа мисъл на изследването отбелязва вътрешната връзка с мисълта, че правният закон е един рационален принцип, който изразява закона за личното равенство или справедливостта като върховно изискване на разума.

Ключови думи: Рационализъм , емпиризъм, философия на правото, естествено право, правен позитивизъм

Деяна Марчева**

Ключови думи: публично право, авторитет, власт, върховенство на правото, авторитет на правото

 Съвременната публичноправна наука в България заобикаля теоретизирането на властта в перспективата на правото. Понятието „власт“ се разглежда само и единствено като елемент на държавата[1], като „държавна власт“ и се свързва с принципите на суверенитета и разделението на властите[2]. Дали обаче всичко, което се отнася до властта в правото, може да се изчерпи с държавната или публичната власт, разглеждани основно в смисловия план на „принудата“? Защо у нас липсва юридическото понятие за власт –  „авторитет“[3]? Защо не стигаме до идеята „авторитет на правото“[4], а го смятаме едва ли не за безсилно, ако не е снабдено с държавната власт-принуда?

Настоящата статия има амбицията да постави началото на обосноваването на необходимостта от разработване на публичноправно понятие за авторитет у нас. Въвеждането на такова понятие в никакъв случай не е самоцелно, нито е опит да се привнесе ненужна чуждица на българска територия. Моето дълбоко убеждение е, че липсата на разбиране за власт-авторитет и за авторитета на правото е фундаментален пропуск на публичноправния дискурс, който води до неразбиране на същността на основния принцип на върховенство на правото или „правова държава“, според терминологията на чл. 4 ал. 1 от Конституцията на Република България. Понятието за „авторитет“ отключва съществени измерения на публичноправната перспектива към властта и дава възможност да се обоснове една власт, която е самопроизводна от самото юридическо и се генерира около идеите за справедливост и ред (като отсъствие на произвол). Нещо повече, без идея за авторитет на правото е невъзможен и самият конституционализъм. 

Аргументация в тази насока, която в крайна сметка обосновава необходимостта от публичноправно понятие за „авторитет“, ще разгърна в следната линия на анализ. Първоначално ще направя кратък обзор на понятието за власт в съвременната правна наука у нас и ще демонстрирам дефицитите на юридическото разбиране на властта. След това ще потърся историческо обяснение защо понятието „авторитет“ не намира място в българския публичноправен език, като поставя фокуса върху наследството от тоталитарната държава и право (1944-1989), което оставя своите трайни следи и в съвременната ни демократична държава при действието на Конституцията на Република България от 1991 година. На следващо място ще потърся опора в римскоправните източници, където са публичноправните корени на понятието „авторитет“ (от лат. auctoritas) и където „власт“ се обозначава по три различни начина – imperium, potestasи аuctoritas. От римско време правото е най-тясно свързано именно с auctoritas. На тази база ще изведа онези аспекти на понятието за „авторитет“, без които е невъзможна концепцията за правовата държава, като в това отношение основно разчитам на теоретичните постижения на Джоузеф Раз в „Авторитетът на правото: есета за правото и морала“ (1979)[5]. Надявам се по този път с предложеното понятие за „авторитет“ да се запълни една празнота в българския публичноправен дискурс и да се отворят нови възможности за осмисляне и решаване на проблемите с прилагане на „върховенството на правото“ в България[6].

В англоезичната публичноправна литература, в англосаксонската правна система и в правото на ЕС[7]терминът „authority” е утвърден с поне три публичноправни смислови значения от „власт“ през „авторитет“ до „орган“[8]. Поливалентността на „власт-авторитет-орган“, чиято пресечна точка е именно „авторитет“, ни изправя пред въпроса за преосмисляне на понятията в българския публичноправен дискурс. На прима виста е ясно, че в юридически смисъл „властта“ не може да се редуцира до фактическо отношение или до физическите характеристики на силата и принудата. Самото право възниква, защото в полиса или държавата е необходима регулация от друг порядък, различен от обичаите, религията, морала, която се основава на идеята за справедливост, без която общото благо е немислимо. В този смисъл може да се каже, че правото възниква и за да легитимира упражняването на сила и принуда в държавата. С други думи, за да оцелеят като социално-политическа общност, хората доброволно приемат да се подчиняват не на по-силния във всеки отделен случай, а на общите правила, защото те са разумни, добри и справедливи, а следователно и авторитетни. Оттам се придава изцяло ново измерение на властта, измерението на авторитета, авторитета на правото. 

Георги Атанасов*

В памет на Йорданка Вандова, Кристиан Таков, Динко Кънчев и другите истински правозащитници, които не са между нас.

Статията “За "гражданската конфискация“, “незаконно придобитото имущество“ и вулгаризацията на правото” е публикувана за пръв път в сп. "Адвокатски преглед", бр. 5/2019 г. “Съдебно право“ публикува статията със съгласието на автора и сп. “Адвокатски преглед“.

* Адвокат от София.

Към тълкуването на чл. 48 от Наредбата-закон за административното правосъдие. Критика на схващането, застъпвано от Върховния административен съд* 

Бончо М. Бончев,
редовен доцент**

Анотация: „Статията разглежда произхода на института на мълчаливия административен отказ в българското административно право. Стъпвайки на френския първоизточник на института, авторът поддържа тезата, че мълчаливият административен отказ е законова фикция за отказ, установена с цел да се създаде процесуален път за съдебна защита срещу административните бездействия. Жалбата против мълчаливия административен отказ се приема за безсрочна. Авторът разглежда двете конкурентни теории за мълчанието на администрацията – формалната и фикционната и обосновава правилността на фикционната теория за мълчаливия отказ на администрацията.“

 Ключови думи: отказ, изричен отказ, мълчалив отказ, бездействие, администрация, административен акт, съдебна защита, административно правосъдие, срок за обжалване, формална теория, фикционна теория

* Публикувано в сп. „Общинска автономия“, г. XI (1938), № 8. Правописът е осъвременен. Статията се предава с минимално осъвременяване на изказа. Бел. ред. д-р Васил Петров.

** Бончо Матеев Бончев е роден в гр. Балчик на 06.12.1906 г. Син е на Матей Бончев-Бръшлян – известен преди 1944 г. журналист, съратник на издателя на в-к „Зора“ и деец на Демократическата партия Данаил Крапчев, а по-късно самият той главен редактор на същия вестник (1940-1944). Бончо Бончев сам става член на Младежката организация „Млада България“ към Демократическата партия. Но амбициите на Б. Бончев го отвеждат отвъд журналистиката и политиката – в правото. Завършва държавни и правни науки в Юридическия факултет на Софийския университет (1930 г.). Специализирал в гр. Йена (Германия – 1936 г.). Доброволен асистент в ЮФ на СУ (1936 г.). Редовен доцент в СУ по административно право (1940 г.), където чете курсове по административно право, обща и специална част (1940-1944 г.).

След завръщането си от специализацията в гр. Йена постъпва на работа в Министерството на вътрешните работи и народното здраве първо като юрисконсулт, впоследствие като главен юрисконсулт и като главен секретар на министерството. От този период е ползотворната му научна дейност, както и дейността му по анализиране, консултиране и защитаване пред съда на министерството на вътрешните работи и народното здраве по прилагането на новото законодателство след 1934 г. Има редица публикации в научните списания, в които прави прегледи на актуални проблемни въпроси от областта на административното право и процес, полицейското и данъчното право. Постоянен сътрудник и автор на публикации в почти всеки брой на списание „Общинска автономия“, както и автор на редица общотеоретични статии в списание „Юридически архив“. В тези публикации Бончев засяга и дава оригинални становища по същността и практическото приложение на институтите на мълчаливия отказ и срока за неговото обжалване, неправомерното административно изпълнение, административния акт-предписание, държавната полиция, мерите като недвижими имоти и възможността за делбата им, полицейските наказателни заповеди, йерархическия и административния надзор над общините, мълчаливата отмяна и отмяната от Върховния административен съд на общи (нормативни) административни актове, конкуренцията между общи административни актове, населеното място като институт на общинското и административното право, общината като страна в процеса, общинските вземания и способите за погасяването им, висшите правителствени актове, и др.

Автор е на две забележителни и дълго време единствени по рода си монографии от областта на административното право – обща и специална част: „Закон и правилник. Общият административен акт в системата на българското, немското и френското публично право“ (С., печ. Д. Провадалиев, 1939, 299 с.) и „Административно право. Особена част. Полицейско право“ (С., печ. Д. Провадалиев, 1942, 256 с.).

В първата монография за пръв път се анализират доктриналните и юриспруденциалните схващания и постановки във френското, немското и българското право относно същността, пороците и възможността за защита срещу закона и правилниците и наредбите, издавани от изпълнителната власт. Монографията остава единствена по рода си в нашето право почти седем десетилетия.

Втората монография е първият труд по особена част в нашето административно право. В него доц. Бончев по блестящ начин съчетава доктриналните постановки на немското (пруско) полицейско право – източник на редица положения в Наредбата-закон за държавната полиция от 1937 г., постановките на френското административно право – източник на нашия административен процес, пречупени през особеностите на българските специални закони и подзаконови нормативни актове в областта на полицията.

Животът и творческият път на доц. Бончев е прекъснат трагично. Скоро след преврата на 09.09.1944 г. той е арестуван и изчезва. За разлика от многото други опити да бъдат узаконени убийствата без съд и присъда след преврата, името му не е дописано сред обвиняемите и осъдените „задочно“ от Народния съд. За него е издаден надлежен акт за безследно изчезване, определящ за дата на последна вест за него 24.09.1944 г.

Н. Н. Икономов**

Анотация: Авторът разглежда въпроса дали Върховният касационен съд трябда да излага мотиви по фактите, освен по правото в касационните решения. Авторът констатира, че често касационните жалби съдържат оплаквания за извращение на доказателствата или необсъждане на доводи и доказателства. Когато се произнася по такива оплаквания, ВКС не формира практика, която спомага да еднообразното тълкуване на закона и за създаване на съдебна практика. Ето защо с допълнение на Закона за гражданското съдопроизводство от 1934 г. е предвидено, че в в съобразителната част на решението ВКС излага само своите съществени правни съображения за уважаване или неуважаване на касационните оплаквания. Авторът приветства допълнението, според което ВКС не е длъжен да излага мотиви за фактическите си констатации в касационното решение, което позволява да не се отклонява от своята конституционна задача.

Ключови думи: Върховен касационен съд, касационни решения, мотиви, мотивиране, фактически констатации, правни съображения, касационни жалби, точно и еднакво приложение на закона. 

Какво трябва да съдържат мотивите на едно касационно решение, се определя от чл. 531 ЗГС: 1) кратко изложение на обстоятелствата на делото и на касационните поводи и 2) изложение на съображенията на съда.

А какво трябва да съдържат тия съображения, е казано в новата алинея от 1934 г., а именно: в съобразителната част на решението Касационниятсъд излага само своите съществени правни съображения за уважаване или неуважаване на касационните оплаквания.

* Публикувано във „Съдийски вестник“, г. XXII (1941), № 10.

**Подпредседател на Софийския апелативен съд до 1933 г. Съдия от Върховния касационен съд (1933-1946). След пенсионирането си през 1946 г. адвокат. Дългогодишен сътрудник и член на редколегията на сп. „Съдийски вестник“.

Съдебна практика относно правомощието на органите на досъдебното производство да разследват главния прокурор и фактическите възможности то да бъде упражнено – мотиви на влязла в сила присъда на Софийския районен съд от 2001 г. по н.о.х.д.№ 2335/2001 г. (НК, 1 състав, съдия Мирослава Тодорова) по обвинение по чл. 289 НК срещу гражданин, призовавал следовател да разследва главния прокурор във връзка със самоубийството на прокурор от ВКП

             В решението по делото “Колеви срещу България” от 5 ноември 2009 г.Европейският съд по правата на човека (ЕСПЧ) констатира институционалногарантираната невъзможност за търсене на наказателна отговорност от главния прокурор в България. Делото е образувано по жалба на Николай Колев, зам.-главен прокурор в периода 1994 г. – 1997 г., а след това прокурор във ВКП,застрелян от неустановен нападател на 28 декември 2002 г. вечерта пред дома си в гр. София. След смъртта му съпругата, синът и дещеря му изразяват желание да се продължи хода на делото по жалбата и представят допълнителни оплаквания във връзка с неуспешното разследване на убийството. 

             В решението ЕСПЧ припомня (&194), че  върху всяко разследване или неговите резултати трябва да има достатъчен елемент на обществен надзор, за да бъде осигурена отчетност на практика, да бъде запазено общественото доверие в придържането на властите към върховенството на закона и да бъде предотвратена появата на тайни споразумения или търпимост на незаконни действия. Освен това, бързият отговор на властите при разследването на употребата на смъртоносна сила е от съществено значение (вж. McKerr с/у Обединеното кралство, № 28883/95, § 114, ЕСПЧ 2001 III и Ramsahai и други, § 321).

               В конкретния случай Съдът приема като правдоподобно твърдението на жалбоподателите, че с оглед на централизираната структура на българската прокуратура, основана на принципа на субординацията, нейното изключително правомощие да повдига обвинения и процедурните и институционални правила, позволяващи пълен контрол от страна на главния прокурор над всяко разследване в страната, в обстоятелствата съществували по времето, когато Никола Филчев е главен прокурор, е било практически невъзможно да бъде проведено независимо разследване на уличаващите го обстоятелства, дори и след приемане на конституционната поправка, позволяваща на теория повдигането на обвинения срещу него (&209).

               Поради това, наред с другите нарушения по чл. 5 ЕКПЧОС, ЕСПЧ приема, че е било извършено нарушение и на член 2 от Конвенцията, състоящо се в това, че разследването на убийството на г-н Колев е било неефективно и му е липсвала необходимата независимост;

               В решението по делото “Колеви” (&138-152) синтезирано се описват относимите аспекти на правните системи на няколко държави-членки по отношение на съществуващите гаранции за осигуряване на ефективно и независимо разследване на случаи, при които има подозрения срещу висши прокурори (докладът е изготвен въз основа на преглед на правните системи на Хърватия, Кипър, Естония, Франция, Германия, Гърция, Ирландия, Италия, Малта, Русия, Испания, Швеция, Швейцария, Бивша югославска република Македония и Обединеното кралство).

               От ноември 2009 г. досега дебатите за това какви законодателни промени са необходими, за да се гарантира при необходимост провеждането на ефективно и независимо разследване срещу главния прокурор в България, не са стихвали, но десет години по-късно не са довели до изпълнение на осъдителното решение по делото “Колеви”. Дискусията навлезе в нов етап след представените на 14.06.2019 г. от министъра на правосъдието предложения за промени в Наказателно-процесуалния кодекс относно процедура за временно отстраняване и предсрочно прекратяване на правомощията на т.нар. трима големи в съдебната власт – председателите на Върховния касационен съд (ВКС), Върховния административен съд (ВАС) и главния прокурор (ГП). Професионалните възражения срещу унифицирането на статуса на председателите на върховните съдилища с този на главния прокурор се оснавават освен на същностните различия между организацията на съда и функционалната независимост на съдиите от председателите на съдилищата, за разлика от организационната и функционална зависимост на всички прокурори от главния прокурор, така и на аргументи, извеждани от конкретните констатации за фактическото положение на зависимост в прокуратурата по вертикала и нормативната му основа  в решението на ЕСПЧ по делото “Колеви”. 

                Припомняме друг случай, който, за разлика от неразкритото убийство на прокурор Николай Колев, достига до съда, защото може да бъде полезен за точното дефиниране на пречките за наказателно разследване на високопоставени прокурори, както и на опасността те да се превърнат в трайна институционална култура. Публикуваните мотиви осветляват не само институционалната невъзможност прии съществуващия модел на прокуратурата да се проведе обективно разследване срещу главния прокурор, но и опасността да се стигне до наказателна репресия като институционално отмъщение срещу гражданите, които настояват за такова разследване. 

Окончателният съдебен акт трябва да разреши правния спор, предизвикал упражняването на правото на жалба против издадения административен акт. Когато обаче в основата на спора стои не просто неблагоприятен административен акт, а ценност, която не притежава отчетливи гранични стойности, съдебното решение се превръща в измерител за извървения път към датата на постановяването му и e  основа за последващи дебати. Такъв е и случаят с производството, образувано по жалба на г-н Манюел Вакенхайм против заповед на кмета на община Морсан-сюр-Орж, с която е забранено провеждането на представление с хвърляне на джуджета в местната дискотека[1].

Решението на Държавния съвет на Френската република, което подкрепя тази забрана, бележи средата на един правен спор, който привлече интереса на френските академични среди[2], а впоследствие намери място в научната литература[3]отвъд границите на Франция. 

 Няколко предварителни бележки от фактическа и правна страна могат да подпомогнат разбирането на значимото място, което това кратко решение получава в контекста на изследванията върху достойнството като фундамент на неотменимостта на човешките права. 

 За пълнота на фактическите обстоятелства около спора и развитието му, необходимо е (1) да се обърнем към действията, предхождащи разглеждането на спора от Държавния съвет, а впоследствие и (2) към опита на жалбоподателя да потърси закрила на правата си по наднационален ред. 

 Настоящите уводни бележки не си поставят за цел да маркират правно-философските измерения на понятието достойнство, нито да разгледат мястото на човешкото достойнство в правовите общества. Това е тема, която се нуждае от самостоятелно правно изследване.

 Тези кратки бележки предлагат поглед към практиката на Държавния съвет на Френската република и отправят покана за провеждането на дебат за човешкото достойнство в рамките на националната ни правна традиция[4].

 I. Обстоятелства, предхождащи производството пред Държавния съвет

През 1991 г. Манюел Вакенхайм, страдащ от нанизъм, започва участието си в развлекателни събития, организирани от дружеството Fun Productions. Представленията се провеждат в дискотеки, а облечен в подходящо защитно облекло, г-н Вакенхайм позволява на гостите на заведението да го подхвърлят като снаряд. Безопасността му се гарантира с подходящо облекло и обезопасяване на мястото на падане чрез въздушни матраци.

 На 25 октомври 1991 г. дружеството Fun Productions организира провеждането на представление по хвърляне на джуджета с участието на г-н Вакенхайм в община Морсaн-сюр-Орж. В деня на представлението кметът на общината издава заповед, с която забранява провеждането на събитието по съображения, свързани с обществения ред. 

 Дружеството – организатор на събитието, както и г-н Вакенхайм подават жалба пред Административен съд Версай на 30 октомври 1991 г. С решение от 25 февруари 1992 г. първостепенният административен съд отменя заповедта на кмета и осъжда общината да заплати сумата от 10 000 франка на жалбоподателите. 

 В хода на производството пред първоинстанционния съд, на 27 ноември 1991 г., Министерство на вътрешните работи на Френската република изпраща окръжно писмо до кметовете с указание, че хвърлянето на джуджета представлява забранена практика, която е в разрез с установената защита на лицата съобразно чл. 3 от Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи. 

 Решението на Административен съд Версай е обжалвано от кмета на община Морсан-сюр-Орж пред Държавния съвет на Френската република. Тук представяме превод на решението на Държавния съвет от 27 октомври 1995 г., което за първи път полага в рамките на понятието “обществен ред” и човешкото достойнство.

 II. В търсене на наднационална закрила срещу решението на Държавния съвет 

 След окончателния съдебен акт на върховната национална юрисдикция следват: 1.жалба до Комисията по правата на човека по ЕКПЧ, както и 2.жалба до Комисията по правата на човека към ООН. 

 2.1. Развитие на производството пред Комисията по правата на човека към Съвета на Европа 

 По жалба от 25 януари 1996 г. на г-н Вакенхайм е образувано дело № 29961/96 по описа на Комисията по правата на човека. 

 Жалбоподателят обосновава жалбата си пред Комисията по правата на човека с твърдяно засягане на чл. 5 ЕКПЧ (относно правото на свобода и сигурност), чл. 8 ЕКПЧ (относно правото на зачитане на личния и на семейния живот) и чл. 14 ЕКПЧ (относно забраната на дискриминацията).

 С определение от 16 октомври 1996 г. Комисията по правата на човека прекратява производството по делото поради недопустимост на жалбата. 

 По оплакването за нарушаване на чл. 5 ЕКПЧ от страна на Френската република Комисията по правата на човека намира, че фактите, представени в жалбата на г-н Вакенхайм, не предполагат лишаване от право на свобода или сигурност. По тази причина това искане е отхвърлено като несъвместимо с разпоредбите на ЕКПЧ.

 Твърдението за нарушаване на чл. 8 ЕКПЧ също е обявено за недопустимо, т.к. жалбоподателят не е навеждал подобни оплаквания пред националните юрисдикции. Заявяването на подобно възражение за първи път в производството пред Комисията по правата на човека е недопустимо заради неспазване на условието за изчерпване  на  всички  вътрешноправни  средства за  защита.

 Последното оплакване на жалбоподателя е за дискриминация при упражняване на правото на труд.  Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи не гарантира самостоятелно право на защита от дискриминация, каквото например е гарантирано от чл. 26 от Международния пакт за граждански и политически права. Комисията по правата на човека, в рамките на своята трайна практика, заявява, че за да разгледа оплакване за нарушение на чл. 14 ЕКПЧ трябва да е налице нарушение на друго право, гарантирано от Конвенцията – чл. 14 не е насочен срещу дискриминацията по принцип, а само срещу дискриминацията във връзка с правата и свободите, гарантирани от Конвенцията. 

 Доколкото не се установява засягане на право, гарантирано от ЕКПЧ, в производството по дело № 29961/96 Комисията оставя без разглеждане и това оплакване.

 Накратко, Комисията приема, че оплакванията на жалбоподателя са или материално несъвместими с Конвенцията, или недопустими, защото не са повдигнати пред националните юрисдикции.

2.2. Развитие на производството пред Комисията по правата на човека към ООН

 През 1999 г. Манюел Вакенхайм продължава своята битка с правителството на Френската република пред Комисията по правата на човека към ООН, като навежда оплаквания за нарушаване на правата му по Международния пакт за гражданските и политическите права.

 Съгласно чл. 2, пар. 1 от Международния пакт за гражданските и политическите права всяка държава (“МПГПП”) – страна по пакта, се задължава да зачита и гарантира на всички лица, намиращи се на нейна територия и под нейна юрисдикция, признатите им от този пакт права, без разлика на раса, цвят на кожата, пол, език, религия, политически или други убеждения, национален или социален произход, имотно състояние, рождение или всякакви други признаци. 

Господин Вакенхайм твърди, че забраната да работи представлява съществено нарушение на правата му на лична свобода и сигурност, правото на равно третиране пред съдилищата и трибуналите, като чрез действията си Френската република е осъществила незаконно вмешателство в личния му живот и незаконно накърняване на неговата чест и добро име. Хората, страдащи от нанизъм, посочва той, не могат да си намерят работа във Френската република. Лишаването му от възможността да получава възнаграждение за доброволно предоставен труд е нарушаване на правото му на човешко достойнство, защото в обхвата на човешкото достойнство е и правото на труд. 

Съгласно чл. 26 МПГПП всички лица са равни пред закона и имат право, без всякаква дискриминация, на еднаква законна закрила. В това отношение законът трябва да забранява всякаква дискриминация и да осигурява на всички лица еднаква и ефикасна закрила против всякаква дискриминация, основаваща се на раса, цвят на кожата, пол, език, религия, политически или други убеждения, национален или социален произход, имотно състояние, рождение или всякакви други признаци.

При изследването дали забраната за хвърляне на джуджета предсталява неравно третиране (дискриминация) по смисъла на чл. 26 МПГПП, Комитетът препраща към установения стандарт в рамките на неговата практика. Не всяко различие в третирането представлява дискриминация, която е забранена по смисъла на чл. 26 МПГПП. Само различие в третирането, което не е обосновано от обективни и разумни основания, представлява дискриминация.

 Съобразно оплакването на г-н Вакенхайм съществува различие в третирането между две групи хора – тези, които страдат от нанизъм и всички останали, които не са засегнати от това заболяване. Забраната, така както се прилага във Френската република, обхваща единствено лицата, страдащи от нанизъм. За всички останали не съществуват подобни пречки.

 При изследването на валидността на забраната Комисията приема, че съществува обективно основание за разграничение на лицата, които попадат под приетата от държавата забрана. Обективният критерий се състои в това, че хората страдащи от нанизъм са единствените лица, които могат да бъдат подхвърляни. Ето защо Комисията смята, че различието в третирането на двете групи лица е обосновано.

 III. Юриспруденция на Държавния съвет в защита на човешкото достойнство

 Опитът на г-н Вакенхайм да доведе до промяна на практиката на Държавния съвет чрез наднационалните механизми за защита на правата на човека остава без последствие. Оплакванията на г-н Вакенхайм срещу забраната за провеждане на представлението, в което той взема участие, срещат критика – както от правните среди, така и от сдруженията на хората, страдащи от нанизъм.

  Процесуалният представител на правителството в производството пред Държавния съвет - г-н Патрик Фридман, посочва, че провеждането на представления с подхвърляне на джуджета е стъпка назад към мрачните времена на Средновековието. Причината се корени в това, че подобна практика, участието в която е доброволно, принизява човешката личност до обект – до снаряд, който трябва да бъде захвърлен. 

 На оплакванията на г-н Вакенхайм, че това представление необосновано се квалифицира като годно да засегне човешкото достойнство, г-н Фридман противопоставя разбирането, че в същността на този спектакъл и начина на неговото провеждане се крие идеята за съществуването на хора “втора ръка”. 

 Представленията се провеждат в дискотеки и участник в тях може да бъде всеки посетител на заведението. Целта на хвърлящия не е просто да премести тежест на възможно най-далечно разстояние, а да се разпореди с местоположението на човешко същество, превърнато с подходяща екипировка в снаряд. Това уподобяване на човешко същество, засегнато от нанизъм, на снаряд съдържа в себе си разбирането, че в света може да съществуват хора “втора ръка”, с които останалите могат да се отнасят по съответен на категорията им начин. 

 Решението на Държавния съвет по казуса на г-н Вакенхайм се превръща в отправна точка в защитата на човешкото достойнство във френското административно право. 

 Компетентността на кметовете на общините да забранят провеждането на събитие, което противоречи на обществения ред поради засягане на човешкото достойнство, се потвърждава и през 2014 г. С няколко определения Държавният съвет потвърждава забрана за провеждане на представление на френския комик Дьодоне М’бала М’бала, многократно осъждан за реч на омразата и подбуждане на расова омраза[5].

 Въз основа на така формираната съдебна практика, през 2015 г. административният съд в Ница приема, че кметът на град Грас е бездействал незаконосъобразно, когато след сигнал от заинтересовани лица не е издал заповед, с която да забрани на сладкарница да излага на своята витрина шоколадови фигурки, заемащи гротескни пози[6]. Определението не забранява производството или продажбата на подобни шоколадови фигурки, а единствено излагането на витрината им. 

  Публикуването на български език на първото решение на Държавния съвет, с което се признава, че човешкото достойнство е част от обществения ред, е стъпка към продължаването на дебата по темата за човешкото достойнство в правната ни литература. Вярвам, че то може да послужи като подходяща илюстрация на многопластовите измерения на достойнството.