Константин Габровски

околийски съдия

Поначало всички решения и присъди подлежат на обжалване. Неподлежащите на обжалване решения и присъди са изключения, които требва да са изрично предвидени в процесуалните граждански и наказателни закони. Обратното е за определенията. Те, поначало, не подлежат на обжалване. Могат да се обжалват само тогава, когато това е изрично постановено в закона. Поради това, за всеки един съдебен акт трябва да се определи дали той може да се обжалва и на какво обжалване подлежи. Гражданската и наказателната процедури познават въззивно и касационно обжалване. Всеки съдебен акт на първата инстанция подлежи на въззивно обжалване, а касационно могат да се обжалват само съдебните актове на апелативните инстанции. Това правило, обаче, има толкова много изключения, че почти е невъзможно да бъдат изчерпателно изброени. Те се създават, не само със специалните, но и с общите процесуални закони. И в последното изменение на Закона за гражданското съдопроизводство се предвижда само касационно обжалване за някои решения на първата инстанция. Така че, под формата на изключения, има случаи, при които съдебните актове на първата инстанция подлежат на касационно обжалване. По общо правило, съдебните актове на общинските съдилища подлежат на въззивно обжалване пред околийския съд, съдебните актове на околийския съд – пред областния съд, а тези на областния съд – пред апелативния съд. Съдебните актове на всички съдилища подлежат на обжалване по касационен ред само пред Върховния касационен съд и по този начин се осъществява единството на касационната инстанция. И от тези общи правила има изключения, установени от общите и специални закони. Затова, за всеки конкретен случай трябва да се определи, не само на какво обжалване подлежи съдебният акт, но и пред кой съд. Разнообразие има и относно сроковете, в които могат да се обжалват отделните съдебни актове. И в това отношение, макар да има известни общи правила, съществуват многобройни изключения. Освен това, докато за едни съдебни актове срокът за обжалване започва да тече от произнасянето им, за други той тече от съобщението им на заинтересованите страни.

Явно става, прочее, че по отношение обжалването на един съдебен акт трябва да се разрешат редица въпроси: подлежи ли той на обжалване, по какъв ред може да се обжалва, пред кой съд, в какъв срок и откога започва да тече този срок. Всичко това требва да бъде означено в диспозитива му. Във всяко решение, присъда или определение съдът е длъжен да укаже дали то подлежи на обжалване, по какъв ред и пред кой съд, в какъв срок и откога започва да тече този срок. При разрешаването на всички тези въпросисъдът трябва да има предвид съответни процесуални правни норми. Но, невинаги тези въпроси могат да бъдат разрешени правилно, а те често пъти са от съществено значение за страните. Ето защо, тази дейност на съда требва да подлежи на контрол от по-горната инстанция. Трябва да има процесуална възможност по-горната инстанция да провери дали по-долната инстанция правилно е определила реда и срока за обжалване на съдебния акт, защото възможно е при определянето им да е допусната грешка. Установяването на процесуалните средства, чрез които могат да бъдат поправени направените в тази насока грешки, е предмет на следващото изложение. Страните по процеса се интересуват, не само от диспозитива и мотивите на съдебния акт, но и от реда и срока на обжалването, което съдът му е дал. Често пъти някоя от страните може да не бъде доволна от разрешението, което съдът е дал на въпросите: подлежи ли на обжалване издаденият съдебен акт, на какво обжалване, пред кой съд, в какъв срок и откога започва да тече този срок. Затова налага се да бъдат определени процесуалните възможности, с които разполага недоволната от разрешението на тия въпроси страна, за да защити своите интереси. Предварително, требва да се подчертае, че в това отношение няма никаква разлика между присъда, решение и определение. При тях всички тези въпроси еднакво се поставят и трябва еднообразно да бъдат разрешени. Нито някой законен текст, нито тяхната правна същност, нито специфичните им особености ни дават основание да правим каквато и да е разлика, вследствие на което в следващото изложение под съдебен акт ще разбираме присъда, решение или определение.

Редът и срокът за обжалване на съдебния акт нямат същото правно значение, каквото имат останалите части на диспозитива му. Строгите процесуални правила, които се прилагат за диспозитива, нямат приложение при определяне реда за обжалване на акта. Правното значение и правните последици от разрешаването на материалния или процесуален въпрос, предмет на съдебния акт, нямат значение и приложение при определяне реда на неговото обжалване. Вярно е, че съдът е длъжен във всеки съдебен акт да определи дали той подлежи на обжалване, по какъв ред, пред кой съд, в какъв срок и откога започва да тече този срок, но разрешаването на всички тези въпроси не съставлява част от истинския диспозитив на съдебния акт. Пропускането да бъдат разрешени всички или част от тях не оказва никакво влияние върху правното значение и правните последици на съдебния акт. Този пропуск може най-много да повлече дисциплинарната отговорност на съдията, но не съставлява дефект на издадения от него съдебен акт. Същото положение имаме, ако съдът неправилно е разрешил някои от въпросите по обжалването на съдебния акт. Тази грешка в нищо не засега същността на издадения съдебен акт. Всички изменения относно обжалването на съдебния акт, които впоследствие бъдат направени от съда, който го издал, или от по-горната инстанция, с нищо не засягат същността му. Разрешението, което съдът е дал на въпросите по обжалването, не може да бъде предмет на самостоятелно обжалване. Тези въпроси са разрешени от закона, който трябва да се знае от всички. Всеки е длъжен да знае дали издаденият съдебен акт може да се обжалва, по какъв ред, пред кой съд, в какъв срок и откога започва да тече този срок. Когато съдът разреши всички тези въпроси, той само припомня на страните онези разпореждания на закона, които в случая имат приложение. Докато диспозитивът на съдебния акт е крайният резултат на съдийския силогизъм и е последица от приложението на абстрактната правна норма към конкретно определени юридически факти, разрешаването на въпросите, свързани с обжалването му е само едно повторение на разпорежданията на закона Поради това. докато диспозитивът е задължителен за страните, по отношение въпросите, свързани с обжалването на съдебния акт, те трябва да имат предвид само разпореждането на закона, но не и постановлението на съда. Страните са длъжни да се съобразяват с издадения съдебен акт, дори когато той е погрешен и несъобразен с разпорежданията на правните норми. Напротив, разрешението на въпросите, свързани с обжалването му, е задължително за тях само когато то е в хармония с нормите на положителното право.

Преди почти две години бившият председател на ВАС Георги Колев успя да прокара в Пленума на Върховния административен съд идеята за учредяването на нова, трета колегия, т.нар. Касационна колегия на ВАС. В нея трябваше да влизат само ограничен брой съдии от ВАС, които да разглеждат единствено касационни (на последна инстанция) дела. В нея вероятно трябваше да влязат няколко петчленни състава, като по този начин съдиите в тази колегия щяха да формира практиката на ВАС по делата. След обществено и професионално недоволство (вж. тук https://www.dnevnik.bg/bulgaria/2015/10/27/2637662_kak_vas_reshi_da_suzdade_tretata_si_kolegiia_stenograma/), идеята бе изоставена.

В началото на миналата седмица (08.07.2019 г.) идеята тихомълком бе успешно реализирана от новия председател на ВАС Георги Чолаков. Със заповед на Чолаков към двете колегии на ВАС са формирани по девет постоянни петчленни състава. Те са образувани при спазване на принципа на старшинството на съдиите измежду състава на Първа и Втора колегия на ВАС.

 Методи Кайдъмов,

член-секретар на Кодификационния съвет на Министерство на правосъдието

Сп. „Общинска автономия“, Г. XII (1939), кн. 5

Анотация: 

В статията „Временно отстранение от длъжност” Методи Кайдъмов разглежда спорните въпроси на отстраняването от длъжност на държавните и общинските чиновници, като изрично изключва от предмета на изследването си случаите на отстраняване на лица от съдебното ведомство поради съществуването на специален ред за това. Авторът изследва същността на института на отстраняване на чиновници от длъжност, видовете отстраняване, постановяване на отстраняването и обжалваемостта на акта на съда, императивността на отстраняването и преценката на съда, който е сезиран с такова искане, последиците от отстраняването, включително за социалния и трудов статус на отстранения чиновник. 

В изложението се споделя напълно характеристиката, която проф. П. Стайнов дава на отстранението от длъжност като на една предпазна мярка. Тази характеристика е пълна и точна, но само доколкото чрез нея се цели да се обезпечи ходът на едно наказателно или дисциплинарно преследване и да се избегнат възможностите длъжностното лице да повлияе, да затрудни или прикрие следите от престъплението или дисциплинарното нарушение, или да направи по-трудно събирането на доказателствата, ако то бъде оставено да изпълнява своята длъжност. Не се подлага на съмнение, че отстранението от длъжност стеснява много чувствително и твърде болезнено правата на засегнатия служител и го злепоставя не само морално пред неговия началник, но го изпречва пред най-реални опасности. Но характерът на отстранението като предпазна мярка следва още и от това, че то цели да предпази престижа, авторитета и достойнство на публичните служби от всякакво подозрение и съмнение от страна на гражданството, в съзнанието на което публичните служби трябва да стоят на една ненакърнима обществена, служебна и нравствена висота. След като такава е същността на отстранението, администрацията, а след това и съдът, когато  я прилагат, следва предварително да си поставят и решат въпроса: застрашава ли се с нещо правилното движение на наказателното или на дисциплинарното преследване, респ. излага ли се съществено престижът и авторитетът на службата, ако не бъде постановено отстранението от длъжност на подозрения служител?

Въпреки че е писана в други обществени и социални условия и при отменено  законодателство, тезите на автора имат актуално значение от гледна точка на същността на временно отстраняване от длъжност и съдържанието на съдебната преценка при неговото постановяване. 

Ключови думи: Временно отстраняване от длъжност; държавни служители; обжалване на отстраняването; видове отстраняване от длъжност; последици от отстраняването от длъжност.

Мирослава Тодорова*

По въпроса за компетентността на съда да извършва предварителна преценка за съставомерността на твърденията, изложени от частния тъжител в тъжбата, се оказва, че съществува противоречива регионална съдебна практика. Преди измененията на НПК със ЗИДНПК (ДВ, бр. 63 от 4.08.2017 г., в сила от 5.11.2017 г.) противоречията се фокусираха върху правомощието на съдията-докладчик да квалифицира твърденията в тъжбата с разпореждането, с което й дава ход. След отмяната на разпоредбата на чл. 250, ал. 1, т. 2 НПК относно правомощието на съдията-докладчик да прекрати наказателното производство, когато деянието, описано в обвинителния акт или в тъжбата, не съставлява престъпление, противоречията обхванаха и разбирането за последиците от тази отмяна. Поради обстоятелството, че актовете по съществото на този вид дела със споменатия ЗИДНПК изцяло са изключени от предмета на касационното обжалване, преодоляването на противоречията по тълкувателен път от Върховния касационен съд е обективно затруднено (изключение правят единствено определенията на въззивния окръжен съд, постановени за първи път във въззивното производство, с които се прекратява, спира или прегражда пътят на наказателното производство (чл. 346, т. 4 НПК). Това налага активност на съдиите от районните и окръжни съдилища за провеждане на смислен професионален дебат относно точното приложение на закона, така че да бъде осигурено ефективно правосъдие чрез ясно извеждане на съдържанието на правото на достъп до съд за престъпления, които се преследват по тъжба на пострадалия.

*Съдия в Софийски градски съд

Станислав Костов**

В последните години българските съдилища са изправени пред предизвикателството да разглеждат искове за обезщетяване на вреди, причинени от нарушение на правото на Европейския съюз (ЕС)[1]. Подобни нарушения, извършвани от различни български държавни органи, не са изолирани, а напротив – наблюдава се тенденция за тяхното постепенно увеличаване[2]. По силата на постоянната практика на Съда на Европейския съюз, държавата членка носи отговорност, независимо от органа, който е извършил нарушението, дори той да е независим по силата на националната конституция[3]. Затова задължението за спазване на правото на ЕС тежи върху всички нейни органи – законодателен, изпълнителни, съдебни, прокуратура и др.

Доктрината Francovich

Нито Договорът за ЕС (ДЕС)[4], нито Договорът за функциониране на ЕС (ДФЕС)[5]предвиждат възможност за обезщетяване на вредите, причинени от държавата с извършеното от нея нарушение на правото на ЕС. Такава възможност за обезвреда обаче е изведена в практиката на Съда на ЕС. В решението си по делото Francovich Съдът прогласява, че извъндоговорната отговорност на държавата е присъщ за системата на Договора принцип[6]. В конкретния случай Съдът разглежда преюдициално запитване относно обезщетяване на вреди, причинени с нетранспонирането на директива. В последващата си практика Съдът допуска държавата да дължи обезщетение, независимо от вида на органа,  който е причинил вредата, при това без да има значение дали вредата е причинена с действие или бездействие[7]. Тази последователна и постепенно обогатяваща се съдебна практика намира своя логичен завършек в решението по делото Köbler, в което Съдът изрично допуска възможността подлежащите на обезщетяване вреди да бъдат причинени от национална юрисдикция, която правораздава като последна инстанция[8].

Във всеки случай, независимо кой орган с какво противоправно поведение е причинил вредата, за да бъде ангажирана отговорността на държавата, следва да са налице няколко предпоставки, а именно наличие на нарушена норма от правото на ЕС, която предоставя права на частноправните субекти, нарушението да е достатъчно съществено и да е налице пряка причинно-следствена връзка между нарушението и причинените вреди[9].

*Статията е публикувана за първи път в сп. Адвокатски преглед, 10/2013

**Адвокат в Софийската адвокатска колегия, член на Управителния съвет на Фондация "Български адвокати за правата на човека", доцент по Право на Европейския съюз във Философския факултет на СУ "Св. Климент Охридски"

[1]Вж. например Решение № 948/29.06.2010 г. по гр. д. № 2610/2009 г. на Пловдивски окръжен съд, изменено с Решение № 817/06.12.2010 г. по гр. д. № 916/2010 г. на Пловдивския апелативен съд, IIгр. с-в; Решение № 457/28.03.2012 г. по адм. д. 1298/2009 г. Административен съд – Бургас, VIIс-в, частично отменено с Решение № 7120/27.05.2013 г. по адм. д. 8712/2012 г. по описа на ВАС; Решение № 107/11.06.2012 г. по адм. д. 451/2011 г. на Административен съд – Хасково, изменено с Решение № 7776/06.06.2012 г. по адм. д. 8814/2012 по описа на ВАС; гр.д. 1782/2013 г. по описа на Софийски градски съд.

[2]Вж. Интернет страницата на Европейската комисия относно процедурите за установяване на нарушения, извършени от Република България по месеци и по години - http://ec.europa.eu/eu_law/infringements/infringements_decisions_bg.htm

[3]Вж. решение от 5.05.1970 г., Commission / Belgium, дело 77/69,Rec., p. 237;решение от 9.12.2003 г., Commission / Italy, дело С-129/00, Rec., p. I-14637.

[4]ОВ, С 83 от 30.03.2010 г. (консолидиран текст).

[5]ОВ, С 83 от 30.03.2010 г. (консолидиран текст).

[6]Вж. решение от 19.11.1991 г., Francovich и Bonifaci, С-6/90 и С-9/90, Rec., p. I-5357.

[7]Вж. решение от 5.03.1996 г., Brasserie du Pêcheur SA / Bundesrepublik Deutschland и The Queen / Secretary of State for Transport, ex parte: Factortame Ltd and others,С-46/93 и С-48/93, Rec., p. I-1029.

[8]Вж. решение от 30.09.2003 г., Köbler,С-224/01, Rec., p. I-10239.

[9]Вж. Brasserie du Pêcheur и Factortame, цитирано по-горе, т. 51.

Станислав Костов[2]

1. Въведение

Съгласно принципа ubiius,ibiremedium,наличието на предоставени от правните норми субективни права поражда необходимостта от установяване на ефективни средства за тяхната защита. Доколкото първичното общностно право не съдържа изрична уредба, нито предоставя компетентност на Съда на Европейските общности (СЕО) да правораздава в областта на извъндоговорната отговорност на държавите-членки, „(…) във вътрешния правен ред на всяка държава-член трябва да се определят компетентните юрисдикции и процесуалните правила за упражняване на исковете, предназначени да осигурят защита на правата, които гражданите черпят от директния ефект на общностното право.”[3]

Отговорността на държавата за вреди, причинени на частноправни субекти от нарушение на общностното право, може да възникне от действията на всеки орган, независимо от неговите правомощия с оглед на принципа на разделение на властите, прогласен от националната конституция.[4]Следователно, съгласно общностното право, държавата носи отговорност и за вредите, причинени от съдебни решения, постановени в нарушение на общностното право. 

Въпреки общата формулировка на прогласения в чл. 7 на Конституцията на Република България[5]принцип на отговорността на държавата за причинени от нейните органи вреди, чл. 2 от Закона за отговорността на държавата за вреди, причинени на граждани (ЗОДВПГ)[6]предвижда сравнително ограничени хипотези на възникване на отговорност от актове на съдилищата. Те са свързани преди всичко със засягане на неприкосновеността на личността. От членството на страната в Европейския съюз възниква задължение за съобразяването на националното право с acquiscommunautaire.„Достиженията на общностното право” познават и правни институти, които, макар и невключени в класическите за континенталната система източници на правото, заслужават вниманието на законодателя. Един от тях е извъндоговорната отговорност на държавите-членки за вреди, причинени от нарушение на общностното право – принцип, който е„(…) присъщ на системата на договора(за създаване на Европейската общност – бел. моя – Ст. К.).”[7]

Задачата на тази статия е да изследва обхвата на отговорността на държавата за вреди, причинени от актове на съдилищата, така както е установена в практиката на СЕО,както и необходимостта от изменение на българското законодателство в тази област. Проблемите които ще бъдат разгледани по-долу, не са били обект на вниманието на съвременната българска правна литература в областта на извъндоговорната отговорност на държавата.[8]

В изложението ще бъдат проследени последователно развитието на института на отговорността на държавите-членки за вреди, причинени на частноправни субекти, фактическият състав и обхватът на отговорността, компетентните да се произнесат по исковете съдилища и необходимите изменения на българската правна уредба.

Целият текст е достъпен тук.

[1]Статията е публикувана за пръв път в сп. Търговско право, кн. 2/2006

[2]Адвокат в Софийската адвокатска колегия, член на Управителния съвет на Фондация "Български адвокати за правата на човека", доцент по Право на Европейския съюз във Философския факултет на СУ "Св. Климент Охридски".

Авторът е развил и актуализирал своите  становища в книгата си  “Извъндоговорната отговорност на ЕС и държавите членки”, 2017, Сиби.

[3]Van Schijndel(Jeroen van Schijndel et Johannes Nicolaas Cornelis van Veen c. Stichting Pensioenfonds voor Fysiotherapeuten), решение от 14 декември 1995 г, съединени дела С-430/93 и С-431/93, Rec. 1995, p. I-04705, т. 17. Всички решения на СЕО в статията са използвани от интернет страницата на съда (неофициален източник, официалните текстове на съдебните решения се публикуват в годишни сборници, които не ми бяха достъпни по време на работата по статията) (http://www.curia.eu.int) и са цитирани и преведени от мен по тяхната френска версия. Поради особеностите на работата на съда, тази версия би следвало да е най-близо до неговата воля. Надеждата ми е, че преводът на български език няма да отнеме от точността на оригиналния текст.  

[4]Brasserie du Pêcheur иFactortame(Brasserie du Pêcheur SA c.Bundesrepublik Deutschland et The Queen contre Secretary of State for Transport, ex parte: Factortame Ltd et autres), решение от 5 март 1996 г., съединени дела С-46/93 и С-48/93, Rec. 1996, p. I-01029, т. 32-33.

[5]Обн., ДВ, бр. 56 от 13.07.1991 г., посл. изм. идоп., бр. 27 от 31.03.2006 г.  

[6]Обн., ДВ, бр. 60 от 05.08.1988 г.., в сила от 01.01.1989 г., посл. изм. и доп., бр. 30 от 11.04.2006 г., в сила от 12.07.2006 г. С последното изменение на закона е променено и неговото заглавие – Закон за отговорността на държавата и общините за вреди. Тъй като изменението все още не е влязло в сила, използвам в статията действащата формулировка на заглавието.

[7]Francovich(AndreaFrancovichetDanilaBonifacietautresc. Républiqueitalienne), решение от 19 ноември 1991 г., съединени дела С-6/90 и С-9/90, Rec. 1991, p. I-05357, т. 35. 

[8]Вж.Гоцев, Васил. Отговорност на държавата за вреди, причинени на граждани.София: Софи-Р, 2002; Зартов, Явор. „За противоречията между Закона за отговорността на държавата за вреди, причинени на граждани, и Конституцията.” Съвременно право,кн. 1 (2003): 27-43; Крумов, Цветан. „Отговорност на държавата за вреди от прилагането на противоправни нормативни актове.” Съвременно право,кн. 5 (2002): 44-57; Лазаров, Кино. „За едно неотложно изменение на Закона за отговорността на държавата за вреди, причинени на граждани, и Конституцията.” Правна мисъл,кн. 3 (1992): 63-65; Лазаров, Кино. “Някои въпроси на имуществената отговорност за вреди от незаконосъобразна административна дейност”, в Правни изследвания в памет на професор Иван Апостолов, София: Улпиан,  2001;Марков, Методи. „За пасивната легитимация при отговорността за вреди по закона за отговорността на държавата за вреди, причинени на граждани.” Търговско право, кн. 3 (2005): 25-38.;Орсов, Златимир. „За отговорността на държавата за вреди от прилагането на противоправни нормативни актове.” Търговско право, кн. 6 (2003): 27-39; Славова, Мария. „Отговорност на държавата за административна дейност.” Правна мисъл,кн. 2 (2003): 17-24; Терзийски, Стоян и Андрей Терзийски. Отговорност на държавата за вреди, причинени на граждани. Теория и практика.София: Сиела, 2002.

Поздравленията до общото годишно събрание на Съюза на българските съдии (СБС) разкриват отношението и мнението на представителите на различните професионални и обществени организации към съдийския съюз и неговите членове.

С приветствие към второто общо годишно събрание (6-7 май 1921 г.) се обръщат Борис Вазов (Софийски адвокатски съвет), проф. Владимир Моллов (председател на УС на Съюз на българските адвокати) и д-р Петър Зъбов (Софийско юридическо дружество). Те открояват ролята и значението на съюза за „запазване независимостта на българското правосъдие”, ползата от неговото съществуване и дейност за цялото общество. В тази връзка Б. Вазов справедливо отбелязва, че тези, които ръководят съдбините на държавата и законодателствуват „често пъти не са дорасли да разберат високото назначение на съдията и на правосъдните учреждения”. Представителите на адвокатската гилдия декларират своята готовност да застанат рамо до рамо със съдиите в защита на „достойнството на българското правосъдие” и „чувството на законност, което загива”. Проф. Моллов уверява делегатите в съпричастността на СБА към делата на съдийския съюз, в предаността му „на идеята за едно общо сътрудничество”, основано на „общите цели, които имат двата съюза”. Според него адвокатската общност счита подобно сътрудничество не само за възможно, но и за наложително. Д-р Зъбов също изразява подкрепата на членовете на Юридическото дружество на целите и борбата на съюза за независима съдебна власт.[1] 

д-р Цветан Крумов**

            Анотация: „Статията, писана през 2002 г., разглежда в последователен ред хипотезите на отговорността на държавата за вреди от прилагането на противоконституционни закони; на закони, противоречащи на международното право, и на противозаконни нормативни административни актове.Авторът посочва различните правни последици на решенията на Конституционния съд и на Върховния административен съд по отношение на издадените увреждащи правни актове. Авторът посочва, че съществуват две основни ограничения пред възможността да се търси обезщетение за вреди от прилагането на противоправни нормативни актове. Първото е свързано с наличието на специални процедури за констатиране на противоправността на нормативния акт ‒ от КС, ВАС и т.н., които в значителна степен забавят обезвредата. Второто ограничение е свързано със ЗОДВПГ, който е твърде казуистичен и съвсем не обхваща всички хипотези на актове на държавни органи, от които е възможно гражданите да претърпят вреди.“

             Ключови думи: отговорност за вреди, държавата, закони, противоконституционни закони, международно право, нормативни административни актове, конститутивно действие, установително действие

_______________________________________________________________

*Публикувана за първи път в сп. „Съвременно право“, 2002, № 5. Тук статията се препечатва без промени.

**Цветан Крумов е магистър по право (СУ, 2002), доктор по право (ИПН БАН, 2018).Асистент в секцията по международноправни науки към ИДП БАН. Адвокат в Софийската адвокатска колегия.