Сп. „Съдийски вестник“, г. XXII, бр. 1 от 01.IX.1940 г.
Константин Габровски,
околийски съдия
Поначало всички решения и присъди подлежат на обжалване. Неподлежащите на обжалване решения и присъди са изключения, които требва да са изрично предвидени в процесуалните граждански и наказателни закони. Обратното е за определенията. Те, поначало, не подлежат на обжалване. Могат да се обжалват само тогава, когато това е изрично постановено в закона. Поради това, за всеки един съдебен акт трябва да се определи дали той може да се обжалва и на какво обжалване подлежи. Гражданската и наказателната процедури познават въззивно и касационно обжалване. Всеки съдебен акт на първата инстанция подлежи на въззивно обжалване, а касационно могат да се обжалват само съдебните актове на апелативните инстанции. Това правило, обаче, има толкова много изключения, че почти е невъзможно да бъдат изчерпателно изброени. Те се създават, не само със специалните, но и с общите процесуални закони. И в последното изменение на Закона за гражданското съдопроизводство се предвижда само касационно обжалване за някои решения на първата инстанция. Така че, под формата на изключения, има случаи, при които съдебните актове на първата инстанция подлежат на касационно обжалване. По общо правило, съдебните актове на общинските съдилища подлежат на въззивно обжалване пред околийския съд, съдебните актове на околийския съд – пред областния съд, а тези на областния съд – пред апелативния съд. Съдебните актове на всички съдилища подлежат на обжалване по касационен ред само пред Върховния касационен съд и по този начин се осъществява единството на касационната инстанция. И от тези общи правила има изключения, установени от общите и специални закони. Затова, за всеки конкретен случай трябва да се определи, не само на какво обжалване подлежи съдебният акт, но и пред кой съд. Разнообразие има и относно сроковете, в които могат да се обжалват отделните съдебни актове. И в това отношение, макар да има известни общи правила, съществуват многобройни изключения. Освен това, докато за едни съдебни актове срокът за обжалване започва да тече от произнасянето им, за други той тече от съобщението им на заинтересованите страни.
Явно става, прочее, че по отношение обжалването на един съдебен акт трябва да се разрешат редица въпроси: подлежи ли той на обжалване, по какъв ред може да се обжалва, пред кой съд, в какъв срок и откога започва да тече този срок. Всичко това требва да бъде означено в диспозитива му. Във всяко решение, присъда или определение съдът е длъжен да укаже дали то подлежи на обжалване, по какъв ред и пред кой съд, в какъв срок и откога започва да тече този срок. При разрешаването на всички тези въпросисъдът трябва да има предвид съответни процесуални правни норми. Но, невинаги тези въпроси могат да бъдат разрешени правилно, а те често пъти са от съществено значение за страните. Ето защо, тази дейност на съда требва да подлежи на контрол от по-горната инстанция. Трябва да има процесуална възможност по-горната инстанция да провери дали по-долната инстанция правилно е определила реда и срока за обжалване на съдебния акт, защото възможно е при определянето им да е допусната грешка. Установяването на процесуалните средства, чрез които могат да бъдат поправени направените в тази насока грешки, е предмет на следващото изложение. Страните по процеса се интересуват, не само от диспозитива и мотивите на съдебния акт, но и от реда и срока на обжалването, което съдът му е дал. Често пъти някоя от страните може да не бъде доволна от разрешението, което съдът е дал на въпросите: подлежи ли на обжалване издаденият съдебен акт, на какво обжалване, пред кой съд, в какъв срок и откога започва да тече този срок. Затова налага се да бъдат определени процесуалните възможности, с които разполага недоволната от разрешението на тия въпроси страна, за да защити своите интереси. Предварително, требва да се подчертае, че в това отношение няма никаква разлика между присъда, решение и определение. При тях всички тези въпроси еднакво се поставят и трябва еднообразно да бъдат разрешени. Нито някой законен текст, нито тяхната правна същност, нито специфичните им особености ни дават основание да правим каквато и да е разлика, вследствие на което в следващото изложение под съдебен акт ще разбираме присъда, решение или определение.
Редът и срокът за обжалване на съдебния акт нямат същото правно значение, каквото имат останалите части на диспозитива му. Строгите процесуални правила, които се прилагат за диспозитива, нямат приложение при определяне реда за обжалване на акта. Правното значение и правните последици от разрешаването на материалния или процесуален въпрос, предмет на съдебния акт, нямат значение и приложение при определяне реда на неговото обжалване. Вярно е, че съдът е длъжен във всеки съдебен акт да определи дали той подлежи на обжалване, по какъв ред, пред кой съд, в какъв срок и откога започва да тече този срок, но разрешаването на всички тези въпроси не съставлява част от истинския диспозитив на съдебния акт. Пропускането да бъдат разрешени всички или част от тях не оказва никакво влияние върху правното значение и правните последици на съдебния акт. Този пропуск може най-много да повлече дисциплинарната отговорност на съдията, но не съставлява дефект на издадения от него съдебен акт. Същото положение имаме, ако съдът неправилно е разрешил някои от въпросите по обжалването на съдебния акт. Тази грешка в нищо не засега същността на издадения съдебен акт. Всички изменения относно обжалването на съдебния акт, които впоследствие бъдат направени от съда, който го издал, или от по-горната инстанция, с нищо не засягат същността му. Разрешението, което съдът е дал на въпросите по обжалването, не може да бъде предмет на самостоятелно обжалване. Тези въпроси са разрешени от закона, който трябва да се знае от всички. Всеки е длъжен да знае дали издаденият съдебен акт може да се обжалва, по какъв ред, пред кой съд, в какъв срок и откога започва да тече този срок. Когато съдът разреши всички тези въпроси, той само припомня на страните онези разпореждания на закона, които в случая имат приложение. Докато диспозитивът на съдебния акт е крайният резултат на съдийския силогизъм и е последица от приложението на абстрактната правна норма към конкретно определени юридически факти, разрешаването на въпросите, свързани с обжалването му е само едно повторение на разпорежданията на закона Поради това. докато диспозитивът е задължителен за страните, по отношение въпросите, свързани с обжалването на съдебния акт, те трябва да имат предвид само разпореждането на закона, но не и постановлението на съда. Страните са длъжни да се съобразяват с издадения съдебен акт, дори когато той е погрешен и несъобразен с разпорежданията на правните норми. Напротив, разрешението на въпросите, свързани с обжалването му, е задължително за тях само когато то е в хармония с нормите на положителното право.