А тогава, при събиране на суров материал за български Основен закон, в смисъл на подходящи и предпочитани текстове, техният събирач, оценител и преводач, е използувал широко само сръбския Устав от 1869 и отчасти само румънската Конституция от 1866. В доклад до своето началство (№ 979 от 8 юни 1878), руският комисар княз Дондуков—Корсаков ясно изразява своите предпочитания и те се налагат на управляващия съдебния отдел при неговата канцелария, Лукиянов, а чрез него на другите подчинени сътрудници. От тоя доклад узнаваме, че на българските народни представители, които ще се свикат в Търново на Учредителното Велико Събрание, ще бъде предложен „в донякъде изменен вид органическият Статут на сръбското княжество“. Казва се и защо. Защото „сръбската Конституция повече от други съответствува на нравите и нуждите на българския народ, а в същото време може да предостави на българския княз значителни „прерогативи на властта“. Тогава как да си обясним, че докато в сръбския Устав има отделна глава (VII-ма) с надслов „За съдилищата“, уреждаща тая материя в 11 члена (108—118), българският проект не съдържа такава глава? 

Опитът е показъл, че много рядко изследване в областта на историята, и по-специално в историята на правото, има шансове за успех, ако първо не бъде основано и на някои нови материали, невключени до този момент в научния оборот. Нашият български опит с широко наблюдаваното при него въртене в кръга на един и същи, отдавна известни и предъвквани до втръсване данни, добре потвърждава това. На второ място, на успех може да разчита само онова историческо изследване, в което проблемите се поставят поначало по-другояче: в по друга връзка, с оглед отчитане на по-други зависимости или просто като на тях се поглежда под по-друг зрителен ъгъл. И отново нашият собствен опит добре потвърждава това. Един поглед върху резултатите, до които се е стигнало, дава възможност да се види, че поне в повечето нови изследвания ние сме пред същите дотогавашни научни резултати. И казаното не важи само за най-главните, за основните изводи, а и за второстепенното и даже за подробностите. Тъкмо, за да се подчертаят специално тези два момента в дадения случай, те биват изнесени на преден план и главно с оглед на тях се изгражда работата. За какво по-конкретно става въпрос?

Ако всичко това е така, трябва да приемем, че ищецът по иска за платено без основание не може да се ограничи да докаже само плащането. От друга страна обаче, не може да се иска от него да доказва, че не съществува никое от многобройните възможни основания. Достатъчно е той да докаже на кое конкретно основание е извършил плащането и да докаже, че то е съществувало. 

Наказанието глоба, разгледано в системата на наказанията по действащия Наказателен кодекс и съгл.чл. 36 от НК може да се определи като средно по степен на тежест наказание, доколкото най – тежкото е доживотния затвор, а най – лекото е общественото порицание. Самото наказание, в низходяща скала на чл. 36, ал.1 от НК е след наказанията предвиждащи лишаване от свобода – доживотен затвор, лишаване от свобода, както и след по – леките пробация и конфискация на имущество. 

Съборите на българските правници са една оригинална форма за организиране и сплотяване на различните съсловия юристи в страната в името на по-доброто и ефективно правораздаване, на развитие на законодателството и утвърждаването на правовия ред, за защита на професионалните интереси на съдиите, прокурорите и помощния персонал в съдилищата.

Свикани в различно време, всеки от тях се отличава по начина на организиране, участниците в него и задачите, които решава.

В началото на ХХ век в страната са налице редица вътрешни фактори и условия, които благоприятстват и стимулират процеса на обединяване на правниците. 

Тълкуването на Четвъртата поправка се е променяло през годините, като защитата на правото е била ограничавана от по-консервативни състави и разширявана от разбиранията на по-либерални състави на Върховния съд, като например от състава по времето Ърл Уорън (1953–1969). Именно под неговото председателство са осъществени едни от най-дълбоките реформи в съдебната система на САЩ. След като Уорън напуска поста си, той оставя след себе си началото на нови тенденции в множество направления.

Статията на адв. Светослав Желев, „Правото на обезщетение за неимуществени вреди на „отглежданотo, но неосиновено дете“ в светлината на съдебната практика“ (разширен вариант на публикацията в сп. Търговско право. бр. 4/2015 г.) е първата работа в българската правна доктрина, която, за да разкрие действителния смисъл на задължителен тълкувателен акт на върховната съдебна инстанция, използва метода на историческото тълкуване чрез преглед на подготвителните работи на тълкувателния акт.  Авторът е проучил архивираните тълкувателни дела и след анализ на материалите в тях е достигнал до обосновани изводи относно израза „взето за отглеждане, но неосиновено дете“, употребен в ППВС № 5/1969 г. Статията обсъжда в критичен план и други въпроси на кръга на лицата, които имат правото на обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на свой близък човек. Статията е актуална и с оглед на висящото тълкувателно дело № 2/2016 г., ОСГТК, по което ВКС има да прецени дали да разшири кръга на лицата, които имат право на такова обезщетение, очертан в  ППВС № 2/1984 г.

Когато говорим за правни норми, ние говорим всъщност за оня установен от държавата ред, който обу­славя не само правно организираното съжителство на хората в едно общество, но и правилното отправление на държав­ните функции. Поради това именно не всички норми като установен от държавата ред са равни и еднакви по своята правна природа. Така, на първо място, ние сме длъжни да различаваме норми за държавата и норми в дър­жавата. Към първите се отнасят основните закони, чийто адресат е самата държава, респективно органите, които я представляват. Към вторите, напротив, ние отнасяме за­коните, които стават такива по силата и разпорежданията (преки или косвени) на основния закон и чийто адресат вече са самите граждани в държавата.

В настоящия текст ще разгледаме правото на бърз съдебен процес съгласно Конституцията на Съединените американски щати през призмата на решението на Върховния съд по делото Betterman срещу Montana.  В обхвата на делото попада тълкуване на Шестата поправка, която урежда правото на бързо и публично съдебно производство. Делото поставя важни въпроси за тълкуването на правото на бърз съдебен процес и защитата на конституционните права и свободи.