Развитие на наказателнопроцесуалното право [1]

Акад. Стефан Павлов

 Статията на акад. Павлов проследява развитието на българското наказателнопроцесуално право в периода 1944 – 1984 г. и отбелязва най-значимите процесуални и устройствени закони, които регламентират основните институти и органи на наказателното правосъдие. Доброто познаване на историята и развитието на наказателнопроцесуалното право е необходимо не само при тълкуването на процесуалните разпоредби за правилното им приложение, но и при преценката относно необходимостта от законодателни промени, техните цели, ефекти и перспективи.  

 

РАЗВИТИЕ НА НАКАЗАТЕЛНОПРОЦЕСУАЛНОТО ПРАВО (Word)
РАЗВИТИЕ НА НАКАЗАТЕЛНОПРОЦЕСУАЛНОТО ПРАВО (PDF)

 

І. НАКАЗАТЕЛНОПРОЦЕСУАЛНОТО ПРАВО ПРЕЗ ПРЕХОДА

ОТ КАПИТАЛИЗЪМ КЪМ СОЦИАЛИЗЪМ

 

I. Наказателнопроцесуалното право в етапа на утвърждаването на народната власт

 

1. Социалистическото наказателнопроцесуално право в България води началото си от 9. IX. 1944 г., когато в резултат на въоръженото народно въстание и при решаващата помощ на Съветската армия политическата власт премина в ръцете на трудещите се при ръководната роля на работническата класа и нейния комунистически авангард. Своеобразието в развитието на това право в етапа на утвърждаването на народната власт се определя от своеобразието на социалистическата революция в България, което се изразява в това, че диктатурата на пролетариата бе установена и укрепена във форма на народна демокрация не изведнъж, с един замах, а постепенно, в процеса на остра класова борба (без гражданска война)[2].

2. Полицейският апарат на насилие беше разбит още в деветосептемврийските дни и се създаде народната милиция. В областта на наказателния процес това означаваше разбиване на стария и създаване на нов апарат за предварително разследване. Наред с това бе извършено основно прочистване на съдилищата и прокуратурата от фашистки и противонародни елементи. Онези, които бяха извършили престъпления спрямо народа, бяха привлечени и към наказателна отговорност.

Установяването на народната власт даде непосредствено отражение и върху завареното наказателнопроцесуално право - отпаднаха онези негови части, които се съдържаха в изключителните закони, създадени за борба с революционния народ (Закона за защита на държавата, Закона за гражданската мобилизация и др.).

Заварените съдилища с присъщите им стари методи и форми на работа не бяха в състояние да осигурят решаването на историческата задача, поставена непосредствено след победата на революцията: да се разобличат и понесат сурова отговорност всички, които са виновни за въвличането на България в Световната война срещу съюзените народи и за злодеянията, свързани с нея. Тази задача можеше да бъде решена само от нови съдилища, в организацията и дейността на които намира широка проява правосъзнанието на борещия се народ. Това наложи създаването на Народния съд от 1944 г. с Наредбата-закон за съдене от Народен съд виновниците за въвличане България в Световната война срещу съюзените народи и за злодеянията, свързани с нея[3].  В този закон намериха място такива демократични положения, отразяващи правосъзнанието на народа, като участие на народни съдии (съдебни заседатели) в осъществяването на правосъдието, изборност на народните съдии измежду „най-добрите граждани от градове и села“, право на жените да изпълняват съдийски функции, широка публичност на процесите, изразена не само в присъствието на граждани в съдебната зала, но и в разгласяване чрез средствата за масова информация, бързина на производството, осигуряване на обвиняемия право на защита (по-специално право да дава обяснения, право на последна дума и право да има защитник), мотивиране на съдийското убеждение и т. н. (чл. 6, ал. 2, 9, ал. 1-3, 10 от наредбата-закон). За да осигури възможно най-пълното проявление на народното правосъзнание при разглеждането на делата, законът освободи Народния съд от задължението да се съобразява с изискванията на завареното наказателнопроцесуално право, като в чл. 9 постанови, че „съдебното дирене се извършва от съда свободно, по разум и съвест“. Това позволи на Народния съд да осъществява съдебното следствие в пълно съответствие с поверената му революционна задача, да преодолее формализма на завареното наказателнопроцесуално право и пречките, които редица негови норми създаваха за разкриването на обективната истина, както и да осигури в пълен обем възпитателното и превантивното въздействие на процесите при тогавашната конкретна историческа обстановка.

Следователно след установяването на народната власт основните принципи на социалистическата съдебна демокрация намериха ярък израз за първи път в организацията и дейността на Народния съд. В това именно трябва да се търси историческото значение на този съд за развитието на нашето социалистическо наказателнопроцесуално право.

3. Паралелно с Народния съд и след като той приключи работата си, в страната продължиха да действат заварените съдилища, които разглеждаха делата по реда, установен от завареното наказателнопроцесуално право. В това право обаче се влагаше ново класово съдържание. Неговите норми се прилагаха с оглед да се осигури на трудещите се „не форма диетично, а истинско народно правосъдие“, като „законите се тълкуват в смисъл, благоприятен за укрепване на демокрацията, за насърчаване и защита на труда против реакцията, паразитическите и спекулантски елементи“[4]. Тези норми се подчиняваха изцяло на новите задачи на съда и прокуратурата: да се води борба с враговете на народната власт, да се подпомогнат със средствата на наказателната репресия системните усилия на правителството да възстанови разстроеното от войната и хитлеристкия грабеж народно стопанство, да се обуздае частният капитал и да се установи строга трудова дисциплина в държавния апарат и в различните области на стопанската дейност, да се осигури успешното осъществяване на различните антикапиталистически мероприятия на властта, да се защищават правата и законните интереси на гражданите и техните демократични организации, както и да се възпитават гражданите в духа на развиващия се и все повече укрепващ социалистически обществен и държавен строй.

В хода на революцията обаче ставаше все по-ясно, че завареното наказателнопроцесуално право не е в състояние да обслужи напълно новото класово съдържание и новите задачи на наказателния процес. С приемането на Конституцията от 1947 г. това право се оказа и в противоречие с конституционните изисквания относно основните положения, върху които трябва да бъде изградено наказателнопроцесуалното право. В разрез с Конституцията съдиите не се избираха, а се назначаваха и заседаваха без участието на съдебни заседатели; съществуваха три висши съдебни инстанции (Върховен касационен съд, Върховен административен съд и Военно-касационен съд), независими една от друга; околийските съдилища не бяха изградени като основни съдилища в страната; прокуратурата се намираше под ведомството на Министерството на правосъдието; обвинението пред околийските съдилища се поддържаше от милиционерски и други административни органи; „по-маловажните наказателни дела“ се разглеждаха в три инстанции (две по същество и Върховния касационен съд като трета инстанция), а делата за „по-важните и тежки престъпления“ - в две съдебни инстанции (една по същество и втора, касационна инстанция); съществуваха големи различия в производството пред особените и общите съдилища; предварителното следствие се извършваше от съдия-следовател, едновременно орган на съда и на прокуратурата, и т. н.

4. Конституцията от 1947 г. предвиждаше следните положения, които в своята съвкупност образуваха конституционните основи, върху които трябваше да бъде изградено наказателнопроцесуалното право на НРБ: участие на гражданите в осъществяването на правосъдието чрез института на съдебните заседатели (чл. 57); изборност и отзоваване на съдиите, и съдебните заседатели (чл. 58 и 60); независимост на съдиите и съдебните заседатели и подчинението им само на закона (чл. 56, ал. 2); осъществяване на правосъдието само от съдилищата (чл. 82, ал. 5); равенство на гражданите пред съда (чл. 56, ал. 1); върховен съдебен надзор над съдилищата от всички видове и степени, осъществяван от Върховния съд на НРБ (чл. 61); право на подсъдимия на защита (чл. 82, ал. последна); възлагане на главния прокурор върховния надзор за точно изпълнение на законите от различните правителствени органи и длъжностни лица, както и от гражданите (чл. 62); единство и централизация на прокуратурата (чл. 63 и 64); неприкосновеност на личността (чл. 82, ал. 2); неприкосновеност на жилищата (чл. 85); тайна на кореспонденцията (чл. 86); право на гражданите да искат даването под съд на длъжностните лица за престъпления, извършени при изпълнение на службата (чл. 89, ал. 2).

 

II. Създаване на ново наказателнопроцесуално право

 

5. На основата на Конституцията през 1948 г. бе извършено и пълно преустройство на държавния апарат, в това число на съда и прокуратурата - Закон за устройството на народните съдилища (ЗНС) от 26. III. 1948 г.[5]  и Закон за прокуратурата от 29. III. 1948 г.[6]  В съответствие с това бе извършено преустройство и на наказателнопроцесуалното право с оглед да се укрепят още повече връзките на правосъдието с народа, да се засили политическата активност на съдилищата, да се подобри решително тяхната работа и да се повиши ефективността на тяхната служебна роля - да помогнат на новата, социалистическата база да се оформи и укрепи.

Този опит бе направен със Закона за изменение и допълнение на ЗНС от 14.I.1948 г.[7] и Закона за изменение на ЗНС от 6.X.1948 г.[8] С първия закон наказателнопроцесуалното право бе преустроено на основата на двуинстанционна система по следния начин: касационната инстанция по дела, подсъдни на околийските съдилища, бе премахната, в резултат на което тези дела останаха да се разглеждат от две инстанции по същество (първа и апелативна); премахнат бе апелативният съд (Закон за закриване на апелативните съдилища от 12. XII.1947 г.[9]), вследствие на което делата, подсъдни на областните съдилища като първа инстанция останаха да се разглеждат в една инстанция по същество и втора - касационна инстанция. Не е трудно да се видят съществените недостатъци на това преустройство, а именно: а) създадоха се два вида второинстанционно производство - апелативно и касационно; 6) запази се апелативното производство, което противоречи на всички основни принципи, върху които се изгражда социалистическото наказателнопроцесуално право; в) не се взе пред вид положението, че социалистическият наказателен процес се изгражда като органично единство от институти, а не като механично или произволно съчетаване на стари и нови институти. Със същия закон бе извършено неудачно преустройство и на касационното производство, превърнато в своеобразна смесица от апелативни и касационни институти: а) за разлика от апелативния съд Върховният съд (ВС) нямаше право да допуска и да събира нови доказателствени материали, освен когато първоинстанционната присъда бъде отменена; б) за разлика от апелативния съд Върховният съд можеше да извърши нова оценка на доказателствените материали с оглед да установи нови фактически положения само когато констатира наличие на т. нар. касационни поводи (нарушение на материалните или процесуалните норми). Пред вид на всичко гореизложено не бе изненада това, че преустройството на производството пред втората инстанция, извършено със Закона за изменение и допълнение на ЗНС от 14.I.1948 г., на практика претърпя пълен крах.

С втория закон (от 6.X.1948 г.) бяха направени съществени изменения в предварителното производство и производството пред първата съдебна инстанция, а именно: а) в съгласие с въвеждането на института на съдебните заседатели чл. 25 и 26 ЗНС бяха изменени в смисъл, че околийските и областните съдилища, когато разглеждат делата като първа инстанция, заседават с участието на съдебни заседатели освен в случаите, когато делото е за престъпление, което се преследва по тъжба на пострадалия, или за престъпление от общ характер, за което не се предвижда наказание повече от една година тъмничен затвор; б) компетентността на околийските съдилища бе разширена с тенденция те да се превърнат в основни звена на нашата съдоустройствена система; в) повдигането и поддържането на обвинението пред околийските съдилища бе предоставено на новосъздадената околийска прокуратура; г) предварителното производство бе преустроено по следния начин във връзка с превръщането на следователите в органи само на прокурора: както повдигането на обвинението пред съда, така и прекратяването на наказателното производство до внасянето на делото в съда са от изключителна компетентност на прокурора д) делата за престъпления, извършени от съдии, прокурори, съдебни заседатели и следователи при изпълнение на службата им, се възлагат на Върховния съд като първа инстанция, в какъвто случай той заседава в състав от трима съдии и четирима съдебни заседатели. Предвидени бяха и редица изменения в закона с оглед да се осигури по-голяма бързина на производството. Разглеждани сами за себе си, посочените по-горе изменения създаваха впечатление, че наказателнопроцесуалното право се е придвижило съществено към изискванията на Конституцията. В действителност това не бе така. Предвидените нови институти се съчетаваха с институтите на завареното наказателнопроцесуално право чисто механично, поради което не можеха да функционират нормално и да дадат очакваните полезни процесуални резултати. Да вземем института на съдебните заседатели. При наличието на апелативното производство този институт се оказва под всеобхватния контрол на една „втора първа инстанция“, която заседава без съдебни заседатели и може да пререшава делото с постановяване на нова присъда. На практика това означава, че полезното действие на института се ограничава твърде много, а в редица случаи той се оказва обикновен демократичен декор без реално значение при осъществяването на правосъдието.

Прочее и нашият опит показа, че след победата на социалистическата революция новото наказателнопроцесуално право не може да бъде изградено чрез използване на стари институти в нови съчетания или чрез частично обновяване на завареното наказателнопроцесуално право.

6. Несъмнените успехи на нашия народ в борбата за изграждането на икономическите и културните основи на социализма намериха отражение и в задачите на правосъдието, формулирани в Закона за устройството на съдилищата от 1952 г. Наред със защитата на установения от Конституцията обществен и държавен строй законът посочва вече изрично и поставя на преден план и защитата на социалистическата стопанска система и социалистическата собственост. От друга страна, наред със защитата на правата и законните интереси на гражданите на преден план се поставя и защитата на правата и законните интереси па държавните учреждения, предприятия и другите социалистически организации. Отразена е също и нарасналата роля на правосъдието в борбата за възпитанието на народните маси в духа на социалистическата законност и укрепналите вече правила на социалистическия морал. В съответствие с тези задачи и за да се осигури тяхното осъществяване, трябваше да се извърши по-нататъшно демократизиране и усъвършенстване на устройството на съдилищата, прокуратурата и адвокатурата. Това бе направено със Закона за устройството на съдилищата от 7.XI.1952 г.[10], Закона за прокуратурата от 7.XI.1952 г.[11] и Указа за адвокатурата от 10. VI. 1952 г.[12]

Партията постави задачата да се създаде и Наказателно-процесуален кодекс (НПК), с който да се изгради единна и изцяло обновена наказателнопроцесуална система, основана последователно върху демократичните принципи, закрепени в Конституцията. При изготвянето на проекта бяха използвани широко и постиженията на съветската наказателнопроцесуална наука и практика, както и съветското наказателнопроцесуално законодателство (главно НПК на РСФСР).

В създаденото с кодекса от 1952 г.[13] наказателнопроцесуално право основните начала на социалистическия наказателен процес получиха необходимото за тогавашния етап укрепване и развитие. Разширено бе преди всичко участието на народа в осъществяването на правосъдието. Предвидено бе съдебните заседатели да участват при разглеждането и на онези наказателни дела, подсъдни на народния съд (в миналото „околийски“), които дотогава се разглеждаха от едноличен съд. Съдебните заседатели при народните и особените съдилища получиха право да участват не само при решаването на въпросите за виновността и наказанието в съдебно заседание, но и при решаването на въпроса, налице ли са необходимите фактически и юридически предпоставки за предаването на обвиняемия на съд. Народните съдилища бяха въздигнати в основни звена на нашата съдоустройствена система и с това правосъдието се приближи още повече до народа. С въвеждането на съветската система за предаване на съд съществено развитие получиха и принципите на изборността и независимостта на съдиите и съдебните заседатели. Равенството на гражданите пред органите, които ръководят процеса, бе последователно осъществено посредством създаването на единно наказателнопроцесуално право за разглеждане на всички наказателни дела.

Съществено развитие получи и правото на защита. Дознанието бе издигнато до равнището на предварителното следствие, като се предвиди, че се извършва по правилата на предварителното следствие с предвидените в закона изключения. По този начин гражданите и преди всичко обвиняемият получиха възможност да защищават своите права и законни интереси при извършването на дознанието така, както и на предварителното следствие. Освен това следствените институти получиха нова нормативна уредба, която в по-голяма степен осигури възможност на обвиняемия да се защити. Особено значение в тази насока имаше новата уредба на предявяване на разследването. Правото на защита получи по-нататъшно развитие и в съдебната фаза на процеса. Превръщайки предаването на съд от функция на прокурора във функция на съда и в самостоятелен стадий на съдебното производство, кодексът предостави възможност на обвиняемия да се защити, макар и в определени рамки, и при разглеждането на въпроса, налице ли са необходимите фактически и юридически предпоставки за разглеждане на делото в съдебно заседание. Пряко отношение към правото на защита имат и редица нови положения относно съдебното производство: премахнати бяха фаталните срокове за представяне на доказателства; разшири се приложното поле на необходимата защита (предвидена бе и по дела за престъпления, които се наказват с лишаване от свобода не по-малко от 10 г.); премахнаха се всички случаи, в които задържането на обвиняемия под стража е задължително; значително бе стеснено приложното поле на задочното производство; обвиняемият получи право да ползва услугите на защитник и при задочното производство; преодолени бяха редица съществуващи в миналото отклонения от принципа на състезателността (например обвързващата сила на предложенията на прокурора по доказателствата); правото на обжалване получи широко развитие (предвидена бе възможност присъдата да се обжалва във всички случаи не само относно приложението на закона ‒ материален и процесуален, но и поради непълнота в доказателствения материал, необоснованост на изводите на съда и явна несправедливост на наложеното наказание); значително бе укрепена и забраната за reformatio in pejus посредством премахването на насрещните жалби и протести; въведено бе т. нар. ревизионно начало в производството пред втората инстанция (проверка на присъда по повод на жалбата, а не само в рамките на жалбата, и др.). Във връзка с производството пред втората инстанция по-специално следва да се отбележи и това, че бе предвидена забрана да се установяват нови фактически положения с решението на съда и по този начин бяха преодолени основните недъзи на апелацията.

Кодексът осигури не само по-голяма активност на гражданите в процеса, като разшири тяхното право на защита, но и по-голяма активност на държавните органи в процеса, като разшири техните процесуални правомощия. Наред с укрепването на прокурорския надзор на предварителното производство значително бе разширена оперативната и процесуалната самостоятелност на органите на предварителното разследване. Прокурорът получи нови правомощия ‒ да встъпи в производството, образувано но тъжба на пострадалия, когато това се налага за защита на държавни или обществени интереси, както и да предявява граждански иск в случаите, когато заинтересованата страна не е направила това, ако с престъплението са нанесени вреди на държавно учреждение или предприятие, кооперация или друга обществена организация. В значително по-голяма степен, отколкото в миналото бе подчертана и активната роля на съда за осигуряване обективността, всестранността и пълнотата на доказателствения материал и протичането на цялото производство в съответствие с изискванията на закона.

Всичко това означаваше и значително развитие на процесуалните гаранции за разкриването на обективната истина относно обстоятелствата по делото. В тази връзка по-специално ще отбележим и това, че НПК от 1952 г. систематизира, уточни и усъвършенства институтите на наказателнопроцесуалното доказателствено право. В съгласие и с принципа на оценката на доказателствения материал по вътрешно убеждение бяха премахнати всички остатъци от формалните доказателства, осигури се в еднаква степен достоверността на свидетелските показания независимо от това, дали са дадени пред органите на предварителното производство или пред съда, премахна се категорията на т. нар. подозрителни свидетели и т. н.

Развитието на процесуалните гаранции за разкриването на обективната истина, както и развитието на другите основни принципи на социалистическия наказателен процес намериха ярък израз и в създаване на единно второинстанционно производство от съветски тип, освободено не само от недъзите на апелацията, но и от формализма на завареното касационно производство. Наказателно-процесуалният кодекс от 1952 г. уреди и производство за преглед на присъдите по реда на надзора, непознато дотогава на нашето наказателнопроцесуално законодателство. С това се създаде възможност и влезлите в сила съдебни актове да се проверяват по предвидения в закона ред и да се поставят в съответствие с изискванията на обективната истина и закона.

 

III. Априлският пленум на ЦК на БКП от 1956 г. и развитието на наказателнопроцесуалното право

 

7. Шестият конгрес на партията констатира, че основите на социализма в България са изградени, и прие втория петгодишен план, борбата за изпълнение на който изискваше по-нататъшно укрепване на социалистическата законност и усъвършенстване методите на работа. Този въпрос се постави с особена тежест на Априлския пленум на ЦК на БКП от 1956 г., който констатира нарушения на законността и в сферата на наказателния процес в резултат на допуснатите в миналото отклонения от ленинските норми и принципи в партийната и държавната дейност. Пленумът подчерта необходимостта от най-строго спазване на социалистическата законност, като се укрепва и засилва прокурорският надзор при прилагането и изпълнението на законите.

Непосредствена последица от решенията на Априлския пленум бе гласуването на Закона за изменение на НПК от 9. XI. 1956 г.[14] С този закон бяха включени в нашето наказателнопроцесуално право няколко положения от извънредна важност за неговото по-нататъшно демократизиране и усъвършенстване. Правото на защита и процесуалните гаранции за неговото осъществяване получиха ново развитие. Обвиняемият получи право да се явява със защитник и при предявяване на предварителното разследване (дознание и предварително следствие) и с това адвокатската защита бе въведена и на предварителното производство за първи път в историята на нашия наказателен процес. Идеята, че дознанието трябва да бъде издигнато до равнището на предварителното следствие, получи ново признание и утвърждаване. Наказателните санкции за посегателство върху неприкосновеността на личността в наказателния процес се засилиха значително. Става дума за използване в каквато и да е форма на принуда над разпитваните лица и на първо място над обвиняемия. Важно развитие получиха и процесуалните гаранции за разкриването на обективната истина с положението, че самопризнанието на обвиняемия не дава основание за съкращаване на предварителното разследване и съдебното следствие.

Разбира се, значението на Априлския пленум на ЦК на БКП от 1956 г. за развитието на нашето наказателнопроцесуално право не се изчерпва с посочените по-горе положения. Тепърва предстоеше това право да се развива и усъвършенства в духа на решенията на пленума.

Значението на Априлския пленум за развитието на наказателнопроцесуалното право не може да се обхване в неговата пълнота, ако не се вземе пред вид и тласъкът, който бе даден за пълно преодоляване на някои неправилни схващания в наказателнопроцесуалната теория и практика, които водеха до нарушения на социалистическата законност и спъваха усъвършенстването на процеса. Става дума за неправилното разбиране на същността на истината, която търсим в наказателния процес, и отраженията на това схващане при решаването на други два основни въпроса на социалистическия наказателен процес – за тежестта на доказването и доказателствената сила на самопризнанието. Според това разбиране истината в наказателния процес е недостижима било защото обективната реалност е въобще непознаваема, било че въобще не съществува, било че се търси при условия, които пречат за нейното разкриване (само по предвидения в закона ред и с предвидените в закона средства). Пред вид на това по необходимост трябва да се задоволим с нещо по-малко от истина – с извод, който е само вероятен (обикновена или „максимална вероятност“). Достигането до такива изводи е достатъчно, за да се осъществят практическите цели, които стоят пред правосъдието. Макар и с известни уговорки, теорията, която свежда истината в наказателния процес до „максимална вероятност“, бе поддържана и от А. Я. Вишински[15], от която се повлияха някои български юристи. Следва да се признае пълната несъвместимост на изложеното по-горе разбиране с марксизма-ленинизма и със същността на социалистическия наказателен процес. Доколкото се основава на философски доводи, то противоречи изцяло на ленинската теория на отражението, а доколкото се основава на спецификата на наказателния процес, не държи сметка за характера и задачите на този процес в социалистическото общество. Изводите, които са само вероятно верни, макар и вероятността да е „максимална“, всякога могат да се окажат в противоречие с обективната действителност. Да считаме, че тези изводи са достатъчни за осъществяване практическите цели на правосъдието, означава да приемем, че социалистическият наказателен процес може да осъществи задачата си по укрепване на социалистическата законност и възпитаването на новия човек в духа на нравствения кодекс на комунизма даже когато присъдата не отговаря на обективната истина, с други думи, когато е осъден невиновен, оправдан е виновен или е наложено по-тежко или по-леко наказание от това, което виновният заслужава.

Теорията, която подменя обективната истина с вероятността (макар и т. нар. „максимална вероятност“), е в съответствие с буржоазния философски идеализъм за недостижимостта на обективната истина и със задачите на буржоазния наказателен процес, обусловени изцяло от експлоататорския и потиснически характер на буржоазната държава. С тази „теория“ буржоазната юриспруденция прикрива своя класов характер и оправдава т. нар. „съдебни грешки“, създава условия за постановяване на присъди в разрез с истината, когато това се налага от интересите на буржоазната държава, и в същото време легализира тези присъди. Пренесена в социалистическия наказателен процес, теорията, която подменя истината с вероятността, се оказва нетърпима преграда за правилното функциониране на социалистическото правосъдие и за претворяване в живо дело политиката на партията и държавата по укрепването на законността. Подмяната на обективната истина с вероятността не намира опора и в организацията на социалистическия наказателен процес, наказателнопроцесуалното право на който не само не създава пречки за разкриването на обективната истина, а, тъкмо напротив ‒ ориентирано е изцяло към постигането на тази цел, съдейства всестранно за разобличаване на виновния и оправдаване на невиновния.

От това, че осъдителната присъда може да се основава и на вероятната виновност на подсъдимия, се правеше извод, че е допустимо постановяване на осъдителна присъда само въз основа на едно самопризнание, непроверено по надлежния ред чрез събиране и проверка на всички доказателствени материали по делото. Това е така, защото самопризнанието създава висока степен на вероятност за виновност, особено ако не е опорочено. От друга страна, гледището, че самопризнанието има такава доказателствена сила, че може да направи излишна по-нататъшната съдебна проверка на другите материали по делото или обсъждането и на другите доказателствени материали, означава постановяване на осъдителна присъда въз основа на вероятна виновност, защото: а) самопризнанието отговаря на обективната истина в повечето случаи, но не винаги; б) самопризнанието може да бъде опорочено (изтръгнато с измама, обещания или принудителни мерки). Пред вид на това от гледна точка на принципа на обективната истина осъдителната присъда може да се постанови само когато се докаже, че самопризнанието е достоверно и в конкретния случай. Това означава да се извърши съдебното следствие докрай, в пълен обем, с оглед да се провери, потвърждава ли се самопризнанието и няма ли място за съмнение в неговата достоверност. Само когато и в светлината на другите данни по делото достоверността на самопризнанието не възбужда съмнение, то може да бъде поставено в основата на осъдителната присъда наред с другите данни.

Най-сетне от положението, че подсъдимият може да бъде осъден и въз основа на вероятност („максимална вероятност“) за виновност, се правеше изводът, че когато в хода на процеса се създаде такава вероятност, осъждането може да се предотврати само при положение, че подсъдимият обори обвинението. По този начин в определен етап на производството се идва до прехвърляне на доказателствената тежест върху подсъдимия.

Давайки указание във връзка с решенията на Априлския пленум да се преодолеят в теорията и практиката изложените по-горе погрешни разбирания, довели до тежки нарушения на социалистическата законност, партията разкри широк простор за по-нататъшно демократизиране и усъвършенстване на нашето наказателнопроцесуално право на научни основи.

 

II. НАКАЗАТЕЛНОПРОЦЕСУАЛНОТО ПРАВО В УСЛОВИЯТА НА ИЗГРАЖДАНЕ

НА ЗРЯЛО СОЦИАЛИСТИЧЕСКО ОБЩЕСТВО

 

I. Развитие на наказателнопроцесуалното право до приемането на новата Конституция

 

8. Седмият конгрес на БКП констатира, че социалистическото преустройство на селското стопанство в България е завършено, експлоататорските класи са ликвидирани, морално-политическото единство на гражданите е значително повишено, комунистическата съзнателност и политическата организираност на трудещите се са получили голямо развитие. При тези условия и в духа на Априлския пленум стана необходимо да се пристъпи към по-нататъшно разгръщане и усъвършенстване на социалистическата демокрация. В сферата на наказателния процес тази необходимост намери израз преди всичко в неговите задачи ‒ да се постави на още по-преден план неговата възпитателна и превантивна роля с оглед да се ограничи и в перспектива напълно да се изкорени престъпността в България. В съгласие с това бе гласуван Закон за изменение на НПК от 10.XI.1961 г.[16], с който наказателнопроцесуалното право бе обогатено с редица нови положения, които разшириха участието на обществеността и гражданите в наказателния процес. Въведен бе институтът на обществените обвинители и обществените защитници и с това общественото начало обхвана и трите основни функции в процеса; разшири се приложното поле на необходимата защита – обхвана и случаите, когато обвиняемият страда от физически или психически недостатъци, които му пречат да се защищава сам; разширено бе правото на защита и на страните по гражданския иск (гражданския ищец и гражданския ответник), като им се осигури възможност да отстояват своите права и законни интереси и при предявяване на предварителното разследване; разшириха се възможностите на защитата по гражданския иск и с положението, че съдът е длъжен да се произнесе по гражданския иск, когато е признал, че деянието не е престъпно, не може да се вмени във вина на подсъдимия или не се наказва; укрепи се правото на гражданския ищец да бъде своевременно обезпечен предявеният от него иск; обективността и независимостта на съда бяха гарантирани в по-голяма степен с надлежни изменения в материята относно отводите на съдиите и съдебните заседатели; намалени бяха различията между дознанието и предварителното следствие; възприета бе съветската система за предаване на съд; подобри се институтът на изменение на обвинението с оглед да се осигури в по-голяма степен разкриването на обективната истина и правото на гражданите на защита и т. н.

При новите условия значително бе разширено и извънпроцесното участие на обществеността в борбата срещу престъпленията и другите противообществени прояви в две насоки: а) във връзка с процеса на стесняване сферата на действие на държавната принуда и разширяване сферата на действие на моралния фактор в борбата срещу престъпленията и другите закононарушения по пътя на частично прехвърляне функции на съда и на прокурорско-следствените органи върху социалистическата общественост бяха създадени такива органи на обществената самодейност като другарските съдилища и доброволните отряди за поддържане на обществения ред; б) широко развитие получиха формите на извънпроцесно съдействие на обществеността за решаване задачите на наказателния процес (мерки за запазване следите от престъплението, за разпознаване на престъпника, за неговото задържане и т. н.).

Осмият конгрес на партията подчерта, че главна насока в развитието на нашия обществен и държавен строй ще бъде неговата все по-голяма демократизация. Деветият конгрес на партията преутвърди тази постановка и отново изтъкна, че укрепването на социалистическата законност изисква непрекъснато да се подобрява работата на съда, прокуратурата и органите на МВР. Изтъкна се също необходимостта от обновяване и усъвършенстване на правната надстройка, част от която е и наказателнопроцесуалното право, за да се постави тя в пълно съответствие е изискванията, които произтичат от развитието на социалистическата икономика.

Във връзка с това бе поставена и задачата да се изработи проект за нов НПК, с който да се осъществи ново цялостно обновяване и усъвършенстване на нашето наказателнопроцесуално право върху основата па принципите на социалистическата демокрация. Поставянето на тази задача бе напълно оправдано. Наказателнопроцесуалният кодекс от 1952 г. бе чувствително надхвърлен от демократичното развитие на страната. Поставянето му в съответствие с изискванията па това развитие налагаше да бъдат обновени и усъвършенствани такъв широк кръг наказателнопроцесуални институти, че задачата можеше да бъде решена само със създаването на нов НПК. Междувременно влязоха в сила новият Наказателен кодекс (НК) (1968 г.)[17] и Законът за изпълнение на наказанията (1969 г.)[18], за ефективното прилагане на които се налагаше създаването на редица нови наказателнопроцесуални институти. НПК от 1952 г. бе изостанал чувствително и от развитието на социалистическата наказателнопроцесуална наука и практика. При изработването на проекта работната група се ръководеше от директивните указания на Деветия конгрес на БКП и последвалите го решения (главно решенията на Юлския пленум) за основните направления, в които трябва да се извършат обновяването и усъвършенстването на нашия обществен и държавен строй: по-нататъшно демократизиране и усъвършенстване на държавния апарат; засилване на общественото начало в работата на държавните органи; все по-голямо съчетаване на обществените и личните интереси; повишаване ролята на прокуратурата в борбата с отрицателните явления в нашето общество и освобождаването й от несвойствени задачи; засилване ролята на ВС и освобождаването му от несвойствени задачи; засилване на превантивната и възпитателната роля на съда, прокуратурата и органите на Министерството на вътрешните работи (МВР) в борбата за укрепването на социалистическата законност; още по-ефикасна защита на правата и законните интереси на гражданите; организиране на държавната дейност на последователни научни основи и т. н.

Проектът бе изготвен, внесен в Народното събрание и разгледан от Законодателната комисия, но по-нататъшното му движение бе спряно с оглед да се изчака изработването и приемането на новата Конституция на страната.

 

II. Разширяване и усъвършенстване на конституционните основи на наказателнопроцесуалното право

 

9. Десетият конгрес на партията прие Програмата на БКП, съгласно която непосредствената историческа задача на партията е изграждането на развито социалистическо общество. Във връзка със задачите на партията в областта на социалното управление, държавното строителство и по-нататъшното развитие на социалистическата демокрация бяха издигнати до равнището на програмни положения указанията, че главна насока в развитието на социалистическата държава е постоянното разгръщане и усъвършенстване на демокрацията, активното участие на трудещите се в управлението на държавата, на стопанското и културното строителство, подобряване работата на държавния апарат и засилване на народния контрол над нейната дейност. В програмата намериха място и положения, които пряко засягат развитието на наказателнопроцесуалното право. В нея се казва, че в условията на изграждането на развито социалистическо общество ще продължи борбата за пълно спазване на социалистическата законност, систематично ще се усъвършенстват организацията и дейността на съдебните и прокурорските органи, все повече ще се разширяват правните гаранции за защита на правата и законните интереси на гражданите, строгото наказание все по-добре ще се съчетава с възпитателното въздействие върху нарушителите и с превантивната работа.

В съгласие с Програмата на партията Конституцията на НРБ, приета през 1971 г. с референдум, значително усъвършенства и разшири конституционните основи на наказателнопроцесуалното право.

10. Преди всичко Конституцията формулира задачите на съдилищата и прокуратурата в условията на изграждането на развито социалистическо общество върху основата на принципа за съчетаване защитата на държавните и обществените интереси със защитата на правата и законните интереси на гражданите. Издигането на тези задачи до равнището на конституционни изисквания не само подчерта тяхната голяма важност за по-нататъшното развитие и усъвършенстване на социалистическите обществени отношения, но и осигури правилното формулиране на всички конституционни изисквания относно организацията и дейността на съда и прокуратурата, както и изграждането на такова наказателнопроцесуално право, което би могло в пълен обем да обслужи задачите на борбата с престъпленията и другите нарушения на социалистическата законност.

В съответствие със задачите на съдилищата и прокуратурата в условията на изграждането на развито социалистическо общество Конституцията усъвършенства конституционните основи на наказателнопроцесуалното право, като съществено подобри формулировката на основните начала на социалистическото правосъдие, предвидени в старата Конституция. Във връзка с института на съдебните заседатели в конституционно положение бе въздигнато и правилото, че при разглеждането на делата съдебните заседатели имат еднакви права със съдиите. С включването на това положение в конституционните основи на наказателнопроцесуалното право по-нататъшно укрепване получи и началото на колегиалността. Укрепено бе и началото на изборността, като чл. 128 на Конституцията го формулира по начин, който изключва каквито и да е изключения от него. В старата Конституция началото на независимостта на съда и подчинението му само на закона бе формулирано по следния начин: „Съдиите са независими. При издаване на постановленията си те се подчиняват само на закона.” Не е трудно да се види, че тази формулировка не изразява с необходимата прецизност същността на това демократично начало. Не само съдиите, но и съдебните заседатели са независими и се подчиняват само на закона. Освен това съдилищата никога не издават постановления, а само решения, присъди и определения. Следва да се отбележи и това, че съдиите и съдебните заседатели са независими не само при постановяването на решенията си, но и при упражняване на всички други правомощия в процеса. Преодолявайки посочените недостатъци на старата формулировка, новата Конституция постанови: „При осъществяване на своите функции съдиите и съдебните заседатели са независими и се подчиняват само на закона.“ Началото на независимостта на съдиите и съдебните заседатели получи своето по-нататъшно конституционно укрепване и като се издигна в конституционна норма положението, че правосъдието се осъществява само от установените съдилища (чл. 125, ал. 1, пр. 1, чл. 126 и 131). Израз на положението, че правосъдието се осъществява само от установените съдилища, е и разпоредбата на чл. 136, ал. 4, по силата на която наказания за престъпления могат да се налагат само от установените съдилища. Следва особено да се подчертае, че наред с независимостта на съдиите и съдебните заседатели конституционно признание и закрепване получи и независимостта на прокурорите и подчинението им само на закона при изпълнение на поверената им длъжност (чл. 135, ал. 1). Конституционно укрепване получи и началото на равенството на гражданите пред държавните органи, които осъществяват наказателното производство. Това начало е формулирано в Конституцията с оглед на съдилищата, но то очевидно е адресирано до всички държавни органи, които осъществяват процесуално ръководство в един или друг стадий на наказателния процес ‒ прокурор, органи на предварителното разследване, съд (чл. 130).

Конституцията укрепи значително и правото на защита, пряк израз на основната тенденция в развитието на нашето общество за все по-ефективна защита на правата и законните интереси на гражданите. Новото в тази насока е преди всичко общото положение, по силата на което при осъществяване на правосъдието гражданите имат право на защита (чл. 138, ал. 1). По този начин конституционното право на защита бе разширено по отношение на всички граждани, правата и законните интереси на които се засягат при осъществяването на правосъдието. В сферата на наказателния процес това по-специално означава, че Конституцията формулира право на защита не само в полза на обвиняемия, но и в полза на пострадалия, встъпил в процеса в едно или друго процесуално качество (частен тъжител, частен обвинител, граждански ищец). По този начин пострадалият от престъплението наред е обвиняемия получи конституционно гарантирана процесуална възможност да участва активно в процеса и да защищава своите права и законни интереси. Наред с общия принцип за осигуряване на гражданите право на защита при осъществяване на социалистическото правосъдие Конституцията закрепи изрично и правото на обвиняемия на защита, с което включи в приложното поле на това право и предварителното производство, за разлика от старата Конституция, която говореше само за „право на защита на подсъдимия“.

11. Конституцията разшири и усъвършенства конституционните основи на наказателнопроцесуалното право и като разшири кръга на основните процесуални начала, въздигнати в конституционни положения. В този кръг се включиха началото на обективната истина и началото на публичността.

Началото на обективната истина бе закрепено в чл. 137, ал. 1. Конституцията изисква в производството по делата да се осигури разкриването именно на обективната истина, а не някоя друга „истина“ (максимална вероятност, емпирична достоверност и т. н.). Като използва понятието обективна истина, Конституцията недвусмислено отхвърля и всички други означения на същата по същество категория („материална истина“, „достоверност" и др,). По този начин Конституцията съвършено ясно и категорично: а) прегражда пътя на всички опити да се пренасят в областта на процесуалната теория и практика понятията за „истината“, срещани в буржоазната философия и юриспруденция, и б) насочва към научното понятие за истината, използвано в марксистко-ленинската теория. Конституцията ни разкрива и характерните черти на обективната истина, която трябва да бъде установена в процеса. В най-общи линии предметът на обективната истина и целта, с оглед на която се търси, могат да се извлекат от задачите на правосъдието, посочени в чл. 125, ал. 1 и 2. Необходимо е да се изясни обективната истина досежно онези конкретни обстоятелства, с оглед на които трябва да се приложи законът в производството по делото, така че да се осъществят задачите по чл. 125. Следователно обективната истина има за предмет конкретни обстоятелства и се търси с цел да се осъществи определена конкретна практическа задача, свързана с укрепването на социалистическата законност. Колкото до реда, по който се търси обективната истина в процеса, меродавен е чл. 131 от Конституцията, в който се посочва, че производството за разглеждане на делата се урежда със закон. Оттук следва, че разкриването на обективната истина се извършва и трябва да се извършва само по реда, установен със закон, а не с друг нормативен акт.

Конституцията говори за разкриването на обективната истина в „производството по делата“, а не само в съдебното производство или само по съдебните дела. С оглед на наказателния процес това означава, че изискването да се разкрие обективната истина стои не само пред съда, но и пред органите на предварителното производство. По този начин се преодоляват всички и всякакви остатъци от погрешните схващания, че обективната истина се установява в съдебното производство, вследствие на което гражданите могат да бъдат предадени на съд и когато по преценка на прокурора тяхната виновност е само вероятна.

Конституцията изрично посочва, че трябва „да се осигури“ разкриването на обективната истина. Това означава, че трябва да се създаде такова производство за разглеждане на делата, което дава необходимите гаранции, че истината ще бъде разкрита. Нито една норма, която регулира производството по наказателни дела, не може да противоречи на това изискване по каквито и да е съображения. Ако такава норма бъде създадена, тя ще бъде в противоречие с изискванията на Конституцията и трябва да бъде отменена. Изискването да се осигури разкриването на обективната истина означава също изискване за висока квалификация (професионална и политическа) на държавните органи, на които сс възлага разглеждането на делата, както и такава конкретна организация на дадено производство, която ще осигури правилното изясняване на обстоятелствата по делото и правилното прилагане на закона. Това изискване насочва и към задължение на длъжностните лица в процеса да предприемат служебно всички необходими процесуални действия за разкриването на обективната истина.

На равнището на конституционно изискване бе издигнато и началото на публичността на съдебните заседания. С това Конституцията осигури в по-голяма степен не само народния контрол върху работата на съдилищата, но и участието на народа в осъществяването на правосъдието, разкриването на обективната истина, независимостта на съдиите и съдебните заседатели, възпитателното и превантивното въздействие на процеса и т. н.

Във връзка с разширяването и усъвършенстването на конституционните основи на наказателнопроцесуалното право следва да се посочат и разпоредбите на чл. 48, ал. 2, и 50 от Конституцията. С първата времето, за което гражданите могат да бъдат задържани без разрешение на съда или прокурора, се намали от 48 на 24 часа, а с втората е предвидено право на защита на гражданина срещу незаконното вмешателство в личния му и семеен живот и посегателство върху неговата чест и добро име.

 

III. Цялостно обновяване на наказателнопроцесуалното право

 

12. Поставен в съответствие с изискванията на разширените и усъвършенствани конституционни основи на наказателнопроцесуалното право, проектът за нов НПК бе приет от Народното събрание на 15.XI.1974 г. и съгласно § 5 от предходните и заключителни разпоредби влезе в сила на 1.III.1975 г.[19]

Обновено изцяло за втори път, нашето наказателнопроцесуално право бе издигнато на значително по-високо научно и правно-техническо равнище. Наред с широкото развитие и усъвършенстване на процесуалните институти, предвидени в отменения НПК, бяха създадени и редица нови процесуални институти, за да се изгради наказателнопроцесуално право в цялата негова пълнота, да се осигури прилагането на новите институти на наказателното право и по този начин да се осигури в пълен обем успешното осъществяване на партийната и държавната политика в борбата срещу престъпленията и другите отрицателни явления в етапа на изграждането на зряло социалистическо общество.

Наказателнопроцесуалният кодекс от 1974 г. за първи път в нашето законодателство формулира с пределна яснота както непосредствената, така и основната задача на наказателнопроцесуалното право: а) да определи реда, по които се осъществява производството по наказателни дела, така, че да осигури разкриването на престъпленията, разобличаването на виновните и правилното прилагане на закона и с това б) да осигури защитата от престъпни посегателства на установения от Конституцията обществен и държавен строй, живота, свободата, честта, правата и законните интереси на гражданите, както и правата и законните интереси на социалистическите организации, да съдейства за предотвратяването на престъпленията и другите закононарушения, за възпитаването на гражданите в социалистически дух и за укрепване на социалистическата законност. Определено бе и действието на наказателнопроцесуалното право по предмет, време, място и лица.

Наказателнопроцесуалният кодекс формулира изрично в нарочна глава и всички основни начала, върху които според законодателя трябва да се изгражда цялото наказателнопроцесуално право. Тези начала произтичат от Конституцията и от същността на социалистическия наказателен процес. Те ни дават необходимата основна канава, върху която трябва да се изгради цялото наказателнопроцесуално право в съответствие със задачата, която стои пред него. Те са неразривно свързани с нашия обществен и държавен строй и се опират на него. Нито един буржоазен наказателнопроцесуален кодекс не съдържа и не може да съдържа тези начала в онази пълнота, в която са закрепени в нашия НПК, и с онова научно и практическо съдържание, което се влага в тях.

Следва да се отбележи и новият подход при формулирането на основните начала. Изхождайки от правилното разбиране, че основните съдоустройствени начала имат основно значение и за организацията на процеса и в този смисъл са основни начала и на процеса, законодателят не пренесе механично в НПК формулировките на съдоустройствените начала, закрепени в Конституцията. Очевиден е стремежът тези начала да се отразят така, че да се подчертае и разкрие тяхното значение за организацията на процеса (да се дадат в техния процесуален аспект). Именно затова кодексът говори за участие на обществеността „в наказателното производство“, а не само за участие на обществеността в работата на съда, за независимост на съда и прокурора „при осъществяването на своите функции“, а не само за независимост на тези органи и т. н.

Творческият подход на законодателя намира израз и в това, че той се стреми да формулира съответните начала така, че да обхване всичките им основни проявни форми в наказателния процес.

Ще посочим накратко новото, което бе внесено в наказателнопроцесуалното право по линията на всяко едно от неговите основни начала

13. Изяснявайки същността на общественото начало, НПК посочи следните негови основни черти, които пресичат възможността да бъде разбирано и като възможност за намеса на обществеността в работата на съответните органи: а) обществеността може да участва в наказателния процес само в случаите и по реда, предвидени в кодекса; б) обществеността осъществява наказателнопроцесуална дейност само чрез съответни представители, избрани по установения ред да участват в наказателното производство в определено процесуално качество и с определен в закона кръг от процесуални права; в) представителите на обществеността в наказателния процес действат от позициите на цялата общественост и в защита интересите на цялата общественост, а не само от позициите на онази част от обществеността, която ги е посочила; г) при изпълнение на своята процесуална функция те не са обвързани от становища, взети вън от наказателния процес, и действат само въз основа на своето убеждение, основано на данните по делото и закона; д) представителят на обществеността в наказателния процес може да участва в процеса само лично, а не и чрез упълномощен от него представител.

Развивайки общественото начало, кодексът създаде разгърната регламентация на институтите на общественото обвинение и обществената защита, само маркирани в отменения НПК. С това се даде съответен отговор на всички въпроси, които възникваха в миналото на практика при функционирането на института, и се създадоха условия за неговото използване с по-голям процесуален ефект. С необходимата яснота и прецизност се даде отговор на въпросите, на кои обществени организации е предоставено право да посочват обществени обвинители и обществени защитници; в кой стадий на процеса могат да се посочват обществени обвинители или обществени защитници; кой орган на обществените организации трябва да реши въпросите, следва ли организацията да участва в процеса с представител и с какъв ‒ обществен обвинител или обществен защитник; може ли една и съща организация да вземе решение за участие в процеса и с обществен обвинител, и с обществен защитник; по какъв ред се допускат до участие в процеса обществените обвинители и обществените защитници; какво е процесуалното положение на обществените обвинители и обществените защитници и т. н. Особено значение за успешното функциониране на института като форма на участие на обществеността в наказателния процес има становището на кодекса, че всички въпроси от компетентност на обществената организация се вземат от общото събрание на цялата организация или на съответното нейно поделение, както и становището, че обществените обвинители и обществените защитници се ползват с права на страни в съдебното производство с изключение само на правото да обжалват присъдата.

Във връзка с развитието на общественото начало кодексът създаде и необходимите процесуални институти за прилагането на общественото поръчителство за поправяне и превъзпитание на виновния (условно освобождаване от наказателна отговорност с предаване на обществено поръчителство). По-специално ще споменем регламентирането на производството за възобновяване на наказателни дела, завършили с предаване на обществено поръчителство.

Общественото начало е неотделимо от изборността на съдиите и представителите на обществеността, както и обратното: без изборност няма обществено начало в рамките на наказателното производство. Предвид на това кодексът въздигна в основно начало и изборността в съответствие с изискванията на социалистическата демокрация. В разпоредбата относно изборността намери израз и положението, че наказателните дела се разглеждат всякога от съдебен състав, а не еднолично. Това е т. нар. колегиално начало, без което също не може да се говори за обществено начало. Участието на съдебни заседатели в състава на съда винаги означава разглеждането на наказателните дела от колегиален орган, а началото на колегиалността осигурява последователното провеждане на общественото начало в работата на всички съдилища, които действат като първа инстанция.

Кодексът значително укрепи и началото на независимостта на държавния орган, който ръководи производството, и подчинението му само на закона. Приложното поле нз този принцип бе разпростряно и спрямо прокурора. Нещо повече, редица разпоредби на НПК дават основание да се поддържа, че според законодателя трябва да се считат независими и подчинени само на закона при осъществяване на своите процесуални функции и органите на предварителното разследване. Прокурорът не може да бъде независим, ако органите, чрез които извършва разследването, не са независими, както и обратното: независимостта на прокурора осигурява независимостта на органите на разследването. Вмешателството в работата на прокурора не може да не бъде вмешателство и в работата на органите на предварителното разследване, както и вмешателството в работата на тези органи не може да не означава вмешателство и в работата на прокурора, който единствен може да ги ръководи и контролира. Независимостта на органите на предварителното разследване при изпълнение на техните процесуални функции бе значително укрепена чрез прецизно очертаване правомощията на прокурора при осъществяването на надзор и ръководство върху тези органи и чрез укрепване на тяхната оперативна и процесуална самостоятелност.

Не можем да говорим за независимост на съдилищата, ако техните правомощия могат да се осъществяват и от други органи. Именно затова Конституцията, а в съгласие с нея и НПК закрепиха и началото, по силата на което правосъдието по наказателни дела се осъществява само от установените съдилища. Същото начало намери отражение в НПК и при разработката на материята относно органите на предварителното производство. И тези органи упражняват в наказателния процес правомощия, които не могат да се осъществяват от никакви други органи.

По-нататъшно укрепване получи и началото на равенството на гражданите в наказателното производство, като бе формулирано не само с оглед на съдебното производство, но и с оглед на предварителното производство.

14. Наказателнопроцесуалното право получи особено голямо развитие на основата на началото, по силата на което на гражданите трябва да се осигури право на защита. Това право бе формулирано не само с оглед на обвиняемия, но и на другите граждани ‒ субекти на процеса, и не само с оглед на „осъществяване на правосъдието“, но и на предварителното производство.

Наказателнопроцесуалният кодекс възприе с изрична разпоредба правилното разбиране, че личната защита и защитата с помощта на защитник съществуват паралелно и могат да се упражняват във всички случаи в пълен обем. Личната защита не може в никаква степен да подмени или ограничи дейността на защитника в рамките на предоставените му процесуални права, както и обратното –  дейността на защитника не може да подмени или внесе каквито и да е ограничения във възможността обвиняемият да упражнява предоставените му процесуални права.

Наказателнопроцесуалният кодекс запълни големите празнини, които съществуваха в отменения кодекс, и относно кръга на процесуалните права, с които разполагат гражданите – субекти на процеса, за да защитят своите права и законни интереси. Очертани бяха преди всичко общите за всички субекти процесуални права, а именно: да се запознаят с делото и да правят необходимите извлечения, да представят доказателства, да участват в наказателното производство, да правят искания, бележки и възражения, да обжалват решенията на съда и органите на предварителното производство, които накърняват техните права и законни интереси, и да имат защитник (повереник). Тези права се притежават от всички субекти, независимо от някои различия по обем и съдържание, обусловени от различното процесуално качество на техните носители (обвиняем, частен обвинител, частен тъжител, граждански ищец и граждански ответник). Прецизирани бяха и процесуалните права, които са специфични за отделните субекти: правата на обвиняемия да научи в какво се обвинява и въз основа на какви доказателства, да дава обяснения по обвинението, да се изказва последен, да получи последна дума; правото на частния тъжител да оттегли тъжбата си; правото на гражданския ищец да се обезпечи искът му и правото му да го оттегли. Регламентирайки отделните стадии на наказателния процес, кодексът предвиди посочените по-горе процесуални права съобразно със специфичните задачи и условия на всеки стадий.

Правото на защита получи по-нататъшно развитие и при уредбата на процесуалното положение на защитника и неговите взаимоотношения с обвиняемия. Разширен бе кръгът на лицата, които могат да бъдат защитници, като в него се включиха съпругът, низходящите и възходящите роднини, макар и да нямат адвокатска правоспособност. Разширен бе и кръгът на случаите, в които се предвижда необходима защита. Съответният орган е задължен да назначи защитник и когато обвиняемият не владее български език или интересите на обвиняемите са противоречиви и един от тях има защитник, освен ако обвиняемият заяви, че не желае да има защитник (т. нар. условно необходима защита). Относно процесуалното положение на защитника кодексът възприе разбирането, че той е представител на обвиняемия в смисъл, че; а) участвува в наказателното производство по волята на обвиняемия или поне със съгласието на обвиняемия и б) за да отстоява правата и законните интереси на обвиняемия, т. е. да изяснява само фактическите и правните положения, които са в полза на обвиняемия. В същото време се осигури и необходимата самостоятелност на защитника в сферата на защитата. При изясняване на фактическите и правните положения в полза на обвиняемия защитникът се ръководи от своето вътрешно убеждение, основано на данните по делото и на закона. Освен това защитникът се разглежда като самостоятелна страна в процеса със свой собствен кръг процесуални права за осъществяване на възложената му защита. Ролята на защитника бе разширена и като се предвиди възможност да встъпи в наказателния процес от момента на предявяване на обвинението на предварителното разследване.

Широко развитие получиха и процесуалните гаранции за осигуряване реална възможност на гражданите да упражняват предоставените им процесуални нрава. Развити бяха такива основни гаранции за правото на защита, като презумпцията за невиновност и неприкосновеността на гражданите в процеса. Във връзка с презумпцията за невиновност кодексът изрично формулира положенията, че тежестта на доказването не може да се прехвърля върху обвиняемия и не може да се издаде осъдителна присъда, ако обвинението не бъде доказано по несъмнен начин. Кодексът предвиди и нова основна процесуална гаранция за осигуряване правото на защита, съгласно която съдът и органите на предварителното производство са длъжни да разясняват на обвиняемия и другите граждани, които участват в наказателното производство, техните процесуални права и им осигуряват възможност да ги упражняват. Развитие получиха и процесуалните гаранции, специфични за отделните стадии на наказателния процес. Създадена бе нарочна процедура, за да се осигури предявяването на обвинението на предварителното производство по начин, който позволява на обвиняемия своевременно и с необходимата пълнота да научи в какво го обвиняват и да организира своята защита; подобрена бе и регламентацията на института на предявяване на разследването с оглед да се създадат по-благоприятни условия за осъществяване на защитата; обвиняемият получи възможност при известни условия да участва в разпоредителното заседание за предаване на съд; регламентиран бе в духа на изискванията на правото на защита и институтът на изменение на обвинението; накърняването на правото на защита бе въздигнато в самостоятелно основание за отмяна на присъдата, като някои от случаите на безусловно отменяване на присъдата бяха свързани с накърняване правото на защита, и т. н.

15. Наказателнопроцесуалното право получи с новия НПК голямо развитие и на основата на официалното начало. Наред с положенията, задължаващи държавните органи, които ръководят производството, да извършат предвидените в закона действия, за да осигурят осъществяването на правото на защита, предвидени бяха и редица други положения с оглед да се издигне на необходимото равнище активността на тези органи за разкриването на обективната истина и правилното прилагане на закона. Особено характерии в това отношение са новите положения, които се отнасят до прокурора. Кодексът издигна ролята на прокурора в наказателния процес не само като утвърди прокурорския надзор за законност през всички етапи на процеса, но и като значително разшири правомощията му в сферата на борбата срещу престъпленията, които се преследват по тъжба на пострадалия. В тази сфера прокурорът получи ново правомощие: при определени условия да образува служебно наказателно производство за престъпление, което се преследва по тъжба на пострадалия. Повишената роля на прокурора в защита на правата и законните интереси на гражданите намери израз и в това, че му бе предоставена възможност да предяви граждански иск в наказателния процес не само в полза на учреждение, предприятие и организация, но и в полза на граждани, които поради непълнолетие, психически или физически недостатъци не могат да бранят своите права и законни интереси. Повишена бе и ролята на прокурора при обосноваването на гражданския иск, предявен от учреждение, предприятие или организация, като се посочи изрично, че прокурорът може да поддържа този иск наред и независимо от учреждението, предприятието или организацията, както и да прави допълнителни искания. Активността на прокурора в наказателния процес бе укрепена значително и с ясното и прецизно формулиране на всички негови правомощия при упражняването на надзор и ръководство над разследването. Активността на прокурора в наказателния процес бе значително повишена и с укрепването на неговата независимост и подчинението му само на закона не само чрез изричното прокламиране на този принцип, но и чрез редица други мерки, като например разширяването на основанията, поради които може да бъде отведен.

16. Нашето наказателнопроцесуално право бе развито и усъвършенствано и с много нови положения, които осигуряват разкриването на обективната истина. Ще споменем преди всичко изричните указания на кодекса, че присъдата не може да почива на предположения и че обвинението и присъдата не могат да почиват само на едно самопризнание. С тези гаранции за разкриването на обективната истина, която се търси в процеса, се изключва възможността от рецидиви на теорията, която свежда обективната истина до „максимална вероятност“ („емпирична достоверност“). Кодексът определи и специфичните черти на обективната истина, която се търси в наказателния процес, относно предмета (обстоятелствата, които трябва да бъдат изяснени), задачата, с оглед на която се търси (да се осъществят определени практически задачи в борбата с престъпността), и средствата, чрез които я търсим (само по реда и със средствата, предвидени в кодекса). Във връзка с изискванията на началото на обективната истина широко бе обновено и допълнено наказателнопроцесуалното доказателствено право. Внесена бе яснота относно същността на доказателствата в наказателния процес с оглед да се разграничат ясно от доказателствените средства и да се пресече възможността от възраждането на идеалистическите схващания за доказателствата като факти, които са представени, за да се мотивира в определена насока вътрешното убеждение на съответния орган, или са мотивирали убеждението му независимо от това дали, обективно взето, са свързани с обстоятелствата по делото и могат да допринесат за тяхното изясняване. Значително развитие получи и процесуалният режим на всички доказателствени средства. Кодексът предвиди и надлежно регламентира два нови вида доказателствени средства, непознати на отменения НПК: обясненията на заподозрения и веществените доказателствени средства. Доказателствата бяха ясно разграничени и от способите за събиране и проверка на доказателствата. И в тази област кодексът не само усъвършенства и обогати нормативната уредба на съществуващи и в миналото институти, но създаде и два нови способа за събиране и проверка на доказателствата: следствения експеримент и разпознаването на лица и предмети.

Новият кодекс внедри широко в наказателнопроцесуалното право и изискванията за обективност, всестранност и пълнота на доказателствения материал, които пряко произтичат от началото на обективната истина. Кодексът разглежда тези изисквания като гаранции, че вътрешното убеждение на органа, който ръководи процеса, ще отговаря на обективната истина, и с това преодоля неправилното разбиране, че те са тъждествени с изискванията, които въобще поставя началото на обективната истина. Обективното, всестранно и пълно изследване трябва да е довело до правилни изводи относно обстоятелствата по делото, за да се твърди, че наказателният процес е протекъл и приключил в съответствие с обективната истина. Кодексът разграничи последователно началото на обективната истина и от изискването за обоснованост на процесуалните решения, като преодоля всички неточни и неправилни тълкувания в теорията и практиката на понятието необоснованост.

17. Новият НПК обогати нашето наказателнопроцесуално право и с положения относно оценката на доказателствения материал по вътрешно убеждение. Изрично бе посочено, че доказателствата и средствата за тяхното установяване не могат да имат предварително определена сила. С това бе изключено използването в наказателния процес на т. нар. формални доказателства, несъвместими и с началото на обективната истина. Предвидени бяха и положения, които преодоляват неправилните разбирания относно същността на вътрешното убеждение като процесуална категория и осигуряват в по-голяма стенен съответствието му с обективната реалност. Такива са положенията, че прокурорът съставя обвинителния акт, когато намери, че обвинението е доказано по несъмнен начин, а съдът при постановяването на присъдата не може да се основава на предположения. С други думи съществуването на съмнение, голямо или малко, изключва вътрешното убеждение за виновността на обвиняемия. По този начин се преодоляват по решителен начин не само в теорията, но и в законодателството неправилните разбирания, че вътрешното убеждение е налице и когато от субективна страна съмнението не е преодоляно, стига само да не е голямо, т. е. да е налице максимална вероятност. С не по-малко яснота и категоричност са преодолени и неправилните схващания относно обективната страна на вътрешното убеждение с указанията, че решенията се вземат въз основа на обективно, всестранно и пълно изследване на обстоятелствата по делото и във всички случаи трябва да съдържат мотиви.

18. Кодексът закрепи и другите основни начала на социалистическото наказателнопроцесуално право и го доразви в духа на техните изисквания. По линията на публичността кодексът предвиди, че се разглежда в публично заседание и предложението за преглед по реда на надзора и че заседанието може да протече при закрити врати и с оглед да се предотврати разгласяването на факти от интимния живот на гражданите, стига с това да не се накърняват интересите на социалистическото правосъдие. Предвидено бе също, че в случаите, когато делото се разглежда при закрити врати, може да присъства и по едно лице, посочено от всеки подсъдим.

Като изхожда от значението на непосредствеността и истинността, за да се осигури разкриването на обективната истина, публичността на съдебното заседание, правото на защита и т. н., както и от нуждата да се осигури по-голяма бързина на производството, без да се накърняват неговите демократични основи, кодексът ограничи значително случаите, в които се допускат отклонения от тези начала: премахната бе възможността съдебният оглед да се извърши само от един член на състава; приложното поле на задочното производство бе стеснено още повече – само до някои извънредни случаи; преодоляна бе уговорката, че в определени случаи съдът, на който делото е върнато за ново разглеждане като първа инстанция, може да не извърши цялостно съдебно следствие; ограничено бе приложното поле на делегацията при събирането и проверката на доказателствата, като се разшири възможността органът, който разглежда делото, да извърши отделни следствени действия в района на друг орган; внесени бяха и някои нови моменти в условията, при които могат да се четат в съдебно заседание обясненията на обвиняемия и свидетелските показания, дадени на предварителното разследване или пред друг състав на съда.

Кодексът възприе становището, че състезателността е основно начало на социалистическия наказателен процес и не само изрично го закрепи между основните начала, но и съобрази с неговите изисквания структурата на цялото съдебно производство. Посочено бе с изрични разпоредби кога възникват страните в съдебното производство (с предаване обвиняемия на съд) и кои са те (прокурорът, подсъдимият и защитникът, частният тъжител и частният обвинител, гражданският ищец и гражданският ответник, общественият обвинител и общественият защитник). Основните процесуални функции бяха и персонално разграничени в стадиите на съдебното производство с едно единствено изключение: когато на съдебното следствие се установят основания за прилагане на закон за по-тежко наказуемо престъпление без съществено изменение в обстоятелствената част на обвинението. В този случай съдът запази правомощието си да повдига обвинение за по-тежко престъпление и да продължи разглеждането на делото.

Разбира се, всичко изложено по-горе не изчерпва новото, което характеризира наказателнопроцесуалното право, създадено с НПК от 1974 г. Но изложеното е достатъчно, за да се види, че цялостното обновяване на наказателнопроцесуалното право върху основата на новата Конституция представлява голяма крачка напред в усъвършенстването и демократизирането на този клон от нашата правна система.

Върху основата на Конституцията бе обновена и усъвършенствана и организацията на съдилищата със Закона за устройството на съдилищата от 19.III.1976 г.[20] С оглед на наказателнопроцесуалното право интерес представляват следните нови положения, предвидени в закона: а) очертана беше задачата на правосъдието, както и завършена системата от основни начала, върху които почива организацията на съдилищата; б) преутвърдена бе сигналната функция на съдилищата; в) районният съд бе още повече утвърден като основен първоинстанционен съд; г) началото на независимостта на съдиите бе укрепено с въвеждането на т. нар. съдийски имунитет.

19. Единадесетият конгрес на БКП отчете, че в периода на шестата петилетка са продължили с ускорени темпове изграждането и укрепването на материално-техническата база на социализма, заедно с което са продължили и измененията в социалната структура на нашето общество (нараснали са числеността и ролята на работническата класа и социалистическата интелигенция, а социалната природа на селяните-кооператори е продължила да се изменя в посока на доближаване до работническата класа). На тази основа бяха приети директивите на седмата петилетка, главната социално-политическа задача на която не би могла да се осъществи без по-нататъшно укрепване на социалистическата законност. А това налагаше съдебните и прокурорските органи да усъвършенстват още повече своята работа и повишат нейното качество и ефективност, като не допускат никакъв либерализъм спрямо онези, които рушат трудовата, плановата, договорната и финансовата дисциплина, както и спрямо онези, които посягат на социалистическата собственост. 

Борбата за повишаване качеството и ефективността на съдебната и прокурорската дейност в периода на седмата петилетка намери израз преди всичко в по-нататъшното преустройство и усъвършенстване на тази дейност върху основата на новото наказателнопроцесуално право. Иначе казано, това бе борба за издигане качеството на наказателнопроцесуалната практика до равнището на нашето изцяло обновено наказателнопроцесуално право. В този процес важна роля изигра Върховният съд, който с редица решения и постановления неотклонно насочваше съдилищата към правилно тълкуване и прилагане на новите наказателнопроцесуални положения и институти, намерили място в кодекса и по този начин осигуряваше издигането на наказателнопроцесуалната дейност до равнището на задачите, поставени от партийната и държавната наказателна политика.

Освен това развитието на международните връзки на страната наложи наказателнопроцесуалното право да се допълни с разпоредби относно предаването въз основа на международен договор на лица, осъдени на лишаване от свобода, за изтърпяване на наказанието в държавата, на която са граждани (гл. XXII, раздел III (нов) от 1980 г.[21].

Дванадесетият конгрес на партията отчете успешното приключване на седмата петилетка за социално-икономическото развитие, преминала под стратегическия девиз за висока ефективност и високо качество във всички отрасли и дейности. В областта на държавното строителство и социалното управление конгресът подчерта с нова сила, че главното се състои в задълбочаването и разгръщането на социалистическата демокрация. Във връзка с развитието на наказателнопроцесуалното право в духа на социалистическата демокрация непосредствено значение имат указанията на конгреса да се изпълват с по-богато и действено съдържание създадените и потвърдени от живота форми на социалистически демократизъм; да се прилага още по-широко държавно-общественото и обществено-държавното начало, като се засили непримиримостта на социалистическата общественост към престъпленията и другите отрицателни явления в нашето общество; да се разширяват по-нататък политическите, икономическите, социалните и правните гаранции за реализиране на правата и свободите на трудещите се, като последователно се провежда принципът за единство на права и задължения, на свобода и отговорност; да се осигури по-нататъшно развитие и усъвършенстване на социалистическия правов ред и на дейността на съдебните и прокурорските органи, като се засилва непримиримостта им към престъпленията и се активизира тяхната превантивна дейност за опазване на законността и на социалистическата собственост. С оглед на наказателнопроцесуалното право и неговото прилагане тези указания означават: да се използват още по-широко възможностите, които осигурява НПК (1974 г.), за издигане научното и професионалното равнище на съдебната и прокурорско-следствената практика, като процесуалните форми се изпълват с още по-богато и действено съдържание в съответствие с високите качествени изисквания на съвременния етап на изграждането на зряло социалистическо общество; да се издига професионалната и идейно- политическата подготовка на кадрите в съда, прокуратурата и следствения апарат; да се издигне ролята на общественото начало в борбата с престъпността на нова висота, като се активизират съществуващите сега наказателнопроцесуални институти за участие на обществеността в наказателния процес; да се укрепва и усъвършенства по-нататък взаимодействието между органите на наказателното производство и органите на обществеността в борбата срещу престъпленията и другите отрицателни явления в нашето общество; да се разширяват и укрепват наказателнопроцесуалните гаранции за реалното осъществяване на процесуалните права на гражданите, встъпили в наказателния процес, и въобще за защита на техните права и свободи в рамките на наказателнопроцесуалната дейност.

Развитието и усъвършенстването на социалистическия правов ред и дейността на органите на наказателното производство се свързват и с промени в наказателнопроцесуалното право. В тази връзка следва да отбележим, че Законът за изменение и допълнение на НПК от 9.IV.1982 г.[22]: а) разшири компетентността на основните съдилища (районните) и с това доближи още повече правосъдието до народа; б) разшири правомощията на прокурора в сферата на борбата е престъпленията, които се преследват по тъжба на пострадалия, като уеднакви основанията за служебно образуване на производство за престъпления, които по начало се преследват по тъжба на пострадалия, и за встъпване в производство, образувано по тъжба на пострадалия; в) предостави правомощие на прокурора да прилага института на общественото поръчителство за поправяне и превъзпитание на виновния; г) разшири правомощията на органите на предварителното производство за предотвратяване на престъпленията; д) отстрани отклоненията в чл. 285, ал. 2 НКП от началото на състезателността, като предвиди, че когато на съдебното следствие се установят основания за прилагане на закон за по-тежко наказуемо престъпление без съществено изменение на обстоятелствената част на обвинението, новото обвинение се повдига от прокурора.

Няма съмнение, че и в бъдеще тази обективна закономерност ще определя развитието на наказателнопроцесуалното право на НРБ. Все по-активното участие на гражданите в управлението на държавата, на стопанското и културното строителство, както и изострянето на чувството им на непримиримост към престъпленията и въобще към нарушенията на социалистическите закони неизбежно ще доведат и до все по-голямо разгръщане на общественото начало в сферата на наказателния процес в следните насоки: а) все повече ще се усъвършенстват наказателнопроцесуалните институти за въвличане на обществеността в наказателния процес; б) ще се създадат нови институти за въвличане на обществеността в работата на органите на наказателното производство, като общественото поръчителство за неотклонение на обвиняемия, условното осъждане с предаване на обществено поръчителство и т. н.; в) ще се разширяват правомощията на представителите на обществеността в наказателния процес с оглед на тяхното по-пълно въвличане в наказателнопроцесуалната дейност, свързана с проверката на законността и обосноваността на взетите решения; г) ще се разширява приложното поле на различните институти за въвличане на обществеността в наказателния процес; д) ще се развиват съществуващите и ще се създават нови форми на извънпроцесно участие на обществеността в борбата срещу престъпленията и другите закононарушения в тясно сътрудничество с органите на наказателното производство. Ролята на общественото начало в наказателния процес ще расте и с по-нататъшното укрепване и развитие на такива основни начала на социалистическата съдебна демокрация като изборността на съдиите и съдебните заседатели, независимостта на ръководните органи в процеса и тяхното подчинение само на закона, равенството на гражданите пред тези органи.

В хода на своето развитие наказателнопроцесуалното право на НРБ ще се обогатява и с нови положения, които ще укрепват и засилват ефективността на процесуалните гаранции за защита на правата и законните интереси на гражданите. Това се отнася преди всичко до процесуалните гаранции, които осигуряват правото на гражданите на защита. Все по-пълното разгръщане на тези процесуални гаранции не само не противоречи на държавните и обществените интереси, но произтича и се налага от тях. Развитието на правото на защита ще се осъществява в две посоки: а) ще се разширява приложното поле на това право така, че да обхване с необходимата пълнота всички стадии на наказателния процес; б) ще се разширяват процесуалните права на гражданите и процесуалните гаранции за тяхното реално осъществяване в процеса.

Ще се развиват и усъвършенстват и наказателнопроцесуалните норми, които се отнасят до правомощията на следствените, прокурорските и съдебните органи с оглед да се повиши тяхната активност в процеса за разкриването на обективната истина и правилното прилагане на закона. В същото време ще се осъществява и процес на все по-пълно съгласуване на тези правомощия с изискванията на общественото начало и правото на защита.

Развитието и усъвършенстването на наказателнопроцесуалното право ще означава и все по-пълно разгръщане на процесуалните гаранции за разкриването на обективната истина по всяко дело. Без да е осигурено разкриването на обективната истина, не е възможна нито защитата на държавните интереси, нито защитата на правата и законните интереси на гражданите.

Особено развитие ще получи възпитателното и превантивното въздействие на наказателния процес. Във връзка с това ще се усъвършенстват старите и създадат нови наказателнопроцесуални норми, които ще осигурят все по-доброто съчетаване на строгите наказания за нарушаването на законите с възпитателното въздействие и с превантивната работа за предотвратяване на престъпленията и другите закононарушения.

 

[1] Публикувано. в „Развитие на социалистическото право в България“, С., Наука и изкуство, 1984

[2] Т. Живков, Избрани съчинения. Т. IV, с. 180.

[3] ДВ, бр. 219 от 1944 г.

[4] В. Коларов, Избрани произведения. С., 1977, с. 310.

[5] ДВ, бр. 70 от 1948 г.

[6] ДВ, бр. 70 от 1948 г.

[7] ДВ, бр. 9 от 1948 г.

[8] ДВ, бр. 234 от 1948 г.

[9] ДВ, бр. 287 от 1947 г.

[10] ДВ, бр. 92 от 1952 г.

[11] ДВ, бр. 92 от 1952 г.

[12] ДВ, бр. 49 от 1952 г.

[13] ДВ, бр. 11 от 1952 г.

[14] ДВ, бр. 90 от 1956 г.

[15] А. Я. Вышинский, Проблема оценки доказательств в советском уголовном процессе. ‒ „Проблемы уголовной политики“. Вып. IV. М., 1937, с. 20.

[16] ДВ, бр. 90 от 1961 г.

[17] ДВ, бр. 26 от 1968 г.

[18] ДВ, бр. 30 от 1969 г.

[19] ДВ, бр. 89 от 1974 г.

[20] ДВ, бр. 23 от 1986 г.

[21] ДВ, бр. 52 от 1980 г.

[22] ДВ, бр. 28 от 1982 г.

 

 

[1] Публикувано. в „Развитие на социалистическото право в България“, С., Наука и изкуство, 1984