Тълкуването на Четвъртата поправка се е променяло през годините, като защитата на правото е била ограничавана от по-консервативни състави и разширявана от разбиранията на по-либерални състави на Върховния съд, като например от състава по времето Ърл Уорън (1953–1969). Именно под неговото председателство са осъществени едни от най-дълбоките реформи в съдебната система на САЩ. След като Уорън напуска поста си, той оставя след себе си началото на нови тенденции в множество направления.

Статията на адв. Светослав Желев, „Правото на обезщетение за неимуществени вреди на „отглежданотo, но неосиновено дете“ в светлината на съдебната практика“ (разширен вариант на публикацията в сп. Търговско право. бр. 4/2015 г.) е първата работа в българската правна доктрина, която, за да разкрие действителния смисъл на задължителен тълкувателен акт на върховната съдебна инстанция, използва метода на историческото тълкуване чрез преглед на подготвителните работи на тълкувателния акт.  Авторът е проучил архивираните тълкувателни дела и след анализ на материалите в тях е достигнал до обосновани изводи относно израза „взето за отглеждане, но неосиновено дете“, употребен в ППВС № 5/1969 г. Статията обсъжда в критичен план и други въпроси на кръга на лицата, които имат правото на обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на свой близък човек. Статията е актуална и с оглед на висящото тълкувателно дело № 2/2016 г., ОСГТК, по което ВКС има да прецени дали да разшири кръга на лицата, които имат право на такова обезщетение, очертан в  ППВС № 2/1984 г.

Когато говорим за правни норми, ние говорим всъщност за оня установен от държавата ред, който обу­славя не само правно организираното съжителство на хората в едно общество, но и правилното отправление на държав­ните функции. Поради това именно не всички норми като установен от държавата ред са равни и еднакви по своята правна природа. Така, на първо място, ние сме длъжни да различаваме норми за държавата и норми в дър­жавата. Към първите се отнасят основните закони, чийто адресат е самата държава, респективно органите, които я представляват. Към вторите, напротив, ние отнасяме за­коните, които стават такива по силата и разпорежданията (преки или косвени) на основния закон и чийто адресат вече са самите граждани в държавата.

В настоящия текст ще разгледаме правото на бърз съдебен процес съгласно Конституцията на Съединените американски щати през призмата на решението на Върховния съд по делото Betterman срещу Montana.  В обхвата на делото попада тълкуване на Шестата поправка, която урежда правото на бързо и публично съдебно производство. Делото поставя важни въпроси за тълкуването на правото на бърз съдебен процес и защитата на конституционните права и свободи.

В сборника  са събрани 194 тълкувателни решения на Президиума на Народното събрание и подробно мотивирани откази да се издадат такива тълкувателни решения.

Сборникът е актуален и днес, дотолкова, доколкото част от тълкувателните решения са издадени по и сега действащи норми на законодателството – по Закона за задълженията и договорите, по Закона за собствеността и др. Същевременно тези тълкувателни решения, някои от които отменят тълкувателни решения на Върховния съд, не са известни на сегашните юристи.

Публикуваме статията на Кръстьо Кръстев “По някои въпроси за причинната връзка в наказателното право” (сп. “Социалистическо право”, 1961 г.), в която, рецензирайки монографията на Панайот Гиндев „За някои категории на диалектическия материализъм и тяхното приложение в наказателното право”, авторът обсъжда основните елементи на  понятието за причинната връзка и случайността в наказателното право. Статията е актуална и днес въпреки дистанцията на времето и идеологическите условности на епохата. Авторът обоснована тезата, че причинната връзка, «с която борави наказателното право, е обективно съществуваща връзка между общественоопасно човешко поведение и предизвиканите от него реални промени в обективния мир, връзка от рода на тия, с които борави естествознанието, техниката, медицината и др. Тя не е специална юридическа категория, за да изисква като критерий специална юридическа практика». Кръстьо Кръстев е дългогодишен съдия, който е посветил целия си професионален път на разглеждане на наказателни дела. Статията е информативна и за полезната традиция българските съдии  да  участват в научни дискусии и да полемизират с научни аргументи основните институти на наказателното право в утвърждаване на разбирането, че разностранните интереси на съдията са необходимо условие за качеството на правосъдието и за неговия положителен социален ефект.

Законът за административното правосъдие е в сила от 1 септември 1912 г., обаче поради войната 1912-1913 г. Върховният административен съд бе учреден и почна да действа от 1 ноември 1913 г. Макар и твърде къса, дейността на този институт не закъснява да упражни благоденствен ефект за отдавна многожеланото установяване на законност в администрацията и изобщо в проявленията на функциите на изпълнителната власт. Резултатите са налице. Днес никой вече не отрича абсолютното без­пристрастие и високата компетентност на Върховния административен съд; никой не се съмнява, че у него ще намери всички възможни га­ранции за едно истинско правосъдие.

Производствата по спорна съдебна администрация нямат изрична уредба в Гражданския процесуален кодекс. Те имат сходства както с исковия процес, така и с безспорната съдебна администрация (охранителните производства), но имат и своите особености и отклонения. Въпреки това липсват специални процесуални правила относно тези производства, които да отчитат специалните им характеристики.