Симеон Стоев
Анотация: В две последователни публикации представяме дискусията, разгърната в сп. „Правна мисъл“ 1977 – 1978 г., за съдържанието и границите на вътрешното убеждение на прокурора. Нейното значение и тогава, и сега е съществено, защото, както посочва Симеон Стоев, докато за съдийското вътрешно убеждение е натрупан значителен опит в теоретическото му осмисляне, за вътрешното убеждение на прокурора, за неговата независимост в дейността му като субект в наказателния процес в рамките на една централизирана система, липсват цялостни изследвания върху юридическите, психологическите и етическите муаспекти. В първата статия ,,Проблеми на вътрешното убеждение на прокурора“ Симеон Стоев аргументира тезата, че началото на вътрешното убеждение на прокурора не се ограничава от общото правило за подчинението на всички прокурори на по-горния по степен прокурор. Признава, че централистичната структура и организация на прокуратурата в много отношения слага отпечатък върху процесуалния режим за изява на прокурорското вътрешно убеждение, но подчертава, че строгата субординация на функциите на структурните звена в системата на прокуратурата понякога създава грешна представа за несъвместимост на началото на вътрешно убеждение, на подчинението на прокурора „само на закона“ с изискването на пряко служебно подчинение и йерархическа дисциплина. Отбелязва, че процесуалният суверенитет обаче се регулира от НПК, а не от устройствените правила за институционална субординация, като правомощието да се отменят процесуални решения, да се нарежда да се извършат едни или други процесуални действия от горестоящия прокурор, не противоречи на началото на вътрешното убеждение, доколкоторазпоредените процесуални решения са авторизирани, те не са решения на прокурора, комуто е наредено да ги извърши, а на наредителя и това изрично следва да бъде отбелязано. Авторът аргументира същественото уточнение, че в сферата на оценката на доказателствата в наказателнопроцесуални правоотношения, в които прокурорът, а не прокуратурата, е субект, вмешателството да се приемат оценки и изводи, противни на личното убеждение на прокурора, са не само морално, а и процесуално недопустими. По-долният по степен прокурор няма право да взема като свои процесуални решения, които са му продиктувани от друг прокурор, ако те не са резултат на неговото суверенно право на лично убеждение. Статията разглежда съществените аспекти на вътрешното убеждение като метод, способ и принцип в оценка на доказателствата, като критерий за оценка и резултат на оценка. Спира се и на нюансите при определяне на самата природа на вътрешното убеждение в процесуален, гносеологически (познавателен), психологически и етичен смисъл. Обосновава, че процесуалните действия на прокурора (резолюции, постановления, протести) могат да се отменят, изменят или оттеглят от по-горния прокурор (и в това се изразява една от характеристиките на единството и централизма на прокурорския надзор), но горестоящият няма право да застави по-долния по степен прокурор да приеме като свои процесуални решения или оценки въпреки и против личното си вътрешно убеждение. В заключение подчертава, че след като вътрешното убеждение като принцип в процесуалната дейност се отнася не до прокуратурата, а до конкретния прокурор, очевидно цялата вътрешна организация в прокуратурата следва да се усъвършенства с оглед възможно най-пълноценна изява на личното убеждение на прокурора, който пряко и непосредствено ангажира личната си отговорност по конкретните преписки и дела.
* Сп. Правна мисъл, кн. 4, 1977 г.