Фpaгмeнти от историята на изграждането на правната култура при българите

Проф. д.и.н. Надя Данова [1]

Фpaгмeнти от историята на изграждането на правната култура при българите word
Фpaгмeнти от историята на изграждането на правната култура при българите pdf

Изследването[2] е посветено[3] на специфичен проблем от социалната история: формирането на правната култура[4] в българското общество при прехода към модерната епоха. До този момент caмo някои аспекти  на темата са привличали вниманието на юристи и филолози, които ca проследили отчасти изграждането на българската правна лексика през ХІХ век[5]. В настоящото изследване еволюцията на юридическата терминология ще има своето място, тъй като историята на понятията е интегрална част от социалната история[6], но в него ще бъдат привлечени и допълнителни дaнни. За ХVІІІ век основен извор за нас са различните текстове от религиозно и правно естество, както и първите историографски текстове. За ХІХ век са привлечени периодичният печат, учебници, речници, лична кореспонденция, каталози на лични библиотеки, преводи на държавни актове, документация на градски общини и еснафски организации. В изследването е спазен хронологическият принцип, тъй като задачата ни е да бъде проследен един продължителен процес и този принцип ще ни позволи да регистрираме новите явления в областта на менталните структури и обуславящите ги фактори.

Историческият контекст: социална и културна среда

Нашето внимание ще бъде фокусирано върху период, през който основната част от населените с българи земи са включени в пределите на Османската империя. В края на ХVІІ и през ХVІІІ век в резултат на политическите сътресения на Балканите в пределите на Хабсбургската империя се преселват множество българи от Северозападна България. Многолюдни български колонии се формират и в автономните Дунавски княжества и Южна Русия. Представителите на българската диаспора играят важна роля в стопанските и културни контакти между Балканите и Централна Европа[7], като естествено имат своя съществен дял в трансфера на правни знания.

В навечерието на ХV век земите, населени с българи, са изцяло завладени от османците и включени в оглавяваната от султана централизирана, военизирана държава с всеобхватна роля на мюсюлманското право - шериата и върховна собственост на държавата върху земята. Султанът, който се идентифицира изцяло с държавата, се счита за собственик на земята в империята, както и на всички богатства в нея. Tой е върховен господар на всички поданици, населяващи османската държава. Паралелно с военно-административната система се установява и съдебната система, свързана с институцията на шериатските съдии, кадиите[8]. Османското завладяване има за последица ликвидирането на българската аристокрация и масата от населението принадлежи към категорията “рая”, свързана предимно със селскостопанско производство. Градовете запазват своя статут на пълно подчинение на централната власт, както това е било в предидущия период, като  се наблюдава още по-силен контрол от страна на османската власт и подчинение на съответните феодали и представителите на централната власт в тях[9]. Градът се разделя на махали, организирани на верско-териториална основа, като махалата има определени задължения при разхвърлянето и събирането на държавните данъци и опазването на обществения ред върху своята територия. Съществува и прослойка от български първенци, носещи звания от предосманската военна или административна титулатура: бан, жупан, примикюр, княз, кмет и пр. В началото на ХVІІІ век в изворите се появява терминът “чорбаджия”, свързан с ръководството на българските социални микроструктури[10].

Османската държава, организирана на базата на шериатското право, включва в пределите си многобройно подвластно население, чуждо на мюсюлманската религия, което задължава османските държавници да търсят трайни пътища за регулиране на отношенията между немюсюлманските поданици и установената държавно-правна система, имаща за основа Корана. След унищожаването на самостоятелните балкански държави Цариградската патриаршия добива по-значима роля, тъй като в процеса на изграждането на османската държава, цариградският патриарх освен правата си на върховен глава на всички източноправославни християни постепенно придобива нови функции и правомощия, произтичащи от характера на османската държава[11]. В периода 1416-1438 г. е ликвидирана самостоятелността на Търновската патриаршия и тя е понижена в митрополия, подчинена на Цариградската патриаршия. На патриарха се възлагат функциите на политически представител пред султана на православните, той е посредник между османската власт и православните поданици и е отговорен за тяхната лоялност пред султана[12].

При новите условия гръцкият език, който e добил чрез християнизацията важно място на Балканите, сега получава още по-голямо разпространение поради факта, че висшият клир на източноправославната църква се набира предимно от средата на гръцката етническа общност. Независимо от данните за излъчването на представители на висшия православен клир и от останалите балкански народи, езикът на официалното богослужение в митрополитските центрове и езикът на патриаршеската канцелария за всички тях е неизменно гръцкият. На гръцки език се води и документацията на множество митрополитски центрове и манастири в територии, в които преобладава негръцко население[13]. През XVIII в. към тези условия за разпространение на гръцкия език сред негръцкото население на Балканите се прибавя и относително по-ранното навлизане на гръцкото общество по пътя на буржоазното развитие, което допринася за издигането на гръцката търговска буржоазия до водеща позиция на Балканите. На гръцки език се води документацията на някои градски общини и на производствените корпорации – еснафите - през ХVІІІ и началото на ХІХ век независимо от преобладаването на българско население в съответните селища[14]. За известен период от време гръцката книжнина и гръцкият език изиграват ролята на посредник между постиженията на просветена Европа и балканските народи. Широкото разпространение на гръцкия език и ролята му на “lingua franca” и на “учен език” за българите през  XVIII в. се проявяват отчетливо при изграждането на модерната българската култура. Множество образовани българи от първата половина на ХІХ век, които творят на гръцки, тъй като българският език още не е достатъчно обработен[15]. Тази важна функция на гръцкия език се проявява и при изграждането на правната култура  на  българите, поради което опитът ни да проследим изграждането на правната култура при българите неминуемо трябва да включи и анализа на някои текстове на гръцки език.

Източноправославното духовенство получава значителни ръководни права във функционирането на местните институции, организирани на верско-териториална основа. Начело на християнските махали стоят обикновено свещениците и самите махали най-често се назовават на имената на своите свещеници или църкви[16]. Градската махала като териториално-общинна организация по същество повтаря функциите на селската община. В рамките на общината действат правилата на взаимна отговорност за изплащане на наложените данъци и тегоби. Духовенството добива широки правомощия в областта на правния живот на християните, дължащи се на религиозния характер на официалното османско право, неприложимо при немюсюлманите. Правомощията на православната църква по семейно-брачните отношения са определяни и препотвърждавани от османската власт в бератите и ферманите, издавани персонално на митрополитите в българските земи[17]. С течение на времето бератите включват все по-подробна информация относно юрисдикцията на църквата, която се разширява. Освен в областта на семейното право, духовенството има решаваща роля при уреждането на имуществените взаимоотношения, наследства, делби и пр. Информацията, с която разполагаме ни дава основание да смятаме, че при упражняването на тези свои правомощия представителите на православното духовенство се опират на различни правни ръководства, като очевидно практиката налага паралелното ползване на български и гръцки език. За това свидетелстват съхранените до днес ръкописи от ХVІ и ХVІІ в. на българския превод на византийския смесен сборник от църковни канони и граждански закони, които се отнасят до църквата, бита и семейството - Номоканон, както и на правния сборник “Кормчая”[18]. В българските архивохранилища се пазят ръкописи и на гръцки език на  Номоканона от ХVІІ и ХVІІІ в.[19]

Същевременно в някои случаи християните прибягват и до кадийския съд, за което съдим по множество текстове, излезли от църковната институция,  забраняваща на православните християни да се явяват пред кадийския съд, като извършителите на този “голям грях” са застрашени от тежко църковно наказание[20]. Въпреки забраните християните отнасят до шериатските съдилища много от съдебните си спорове, включително и бракоразводните си дела, които на теория са от изключителна компетентност на църковните съдилища[21]. В Софийските кадийски сиджили се споменават имената на българи във връзка с уреждане на техните семейни отношения, бракоразводи, делби, определяне на настойничества и пр., което показва, че част от софийското население е търсела шериатското правораздаване[22]. Регистрираните казуси свидетелстват, че редица представители на православната общност са били до голяма степен запознати с някои страни на правораздаването, за да бъдат в състояние да покажат предпочитанията си към мюсюлманското с цел да заобиколят някои ограничения, налагани от каноните на източноправославната църква[23]. Сведенията за казуси, при които християни уреждат брачните си проблеми пред шериатския съд показват, че ответниците по делата уреждат взаимоотношенията си предварително, според нормите на каноничното или обичайното право и след това регистрират факта на споразумението си пред османския съд[24], което говори за тяхната относителна правна грамотност, придобита в резултат на общуването с мюсюлманите и техните институции. Заслужава също да бъде отбелязано, че в житийната литература кадията представен като справедлив съдия, който проявява състрадателност[25].   

С оглед на нашата тема би трябвало да се подчертае голямото значение на финансовия имунитет, с който се ползват имотите на църквата и на манастирите. Обширните владения на църквата са освободени от данъци към държавата, а висшият клир има правото да владее свободно значително движимо и недвижимо имущество и да ползва доходите от него. Благодарение на тези привилегии висшият православен клир получава възможността да контролира всички прояви в областта на културния живот и да санкционира нежеланите прояви.  Този контрол  се осигурява и поради факта, че църквите и манастирите остават основните центрове, в които се поддържа книжнина и грамотност. На практика Цариградската патриаршия разполага с целия апарат, чрез който може да упражнява цензура върху печатната продукция на православното си паство[26]. Това обстоятелство изиграва основна задържаща роля по отношение на проникването на модернизационните процеси в духовния живот и e ocoбeнo oceзателно  в областта на правото[27].

На прага на Новото време

През втората половина на XVIII век в резултат на революцията на цените, промяната на търговските пътища и включването на Балканите в европейския капиталистически пазар започва изграждането на буржоазната структура на българското общества. Процесът на формирането на българската буржоазия и на свързаната с нея светска интелигенция протича бавно поради съществуващите в Османската империя условия, които определят и продължителното съжителство на елементи от отмиращата и зараждащата се епоха. Османската обществено-икономическа и политическа система и липсата на гаранции за собствеността водят до отсъствието на значимо капиталистическо натрупване и на практика местната индустрия остава в ембрионален стадии почти до края на XVIII век, a ръководна роля в модернизационните процеси играе търговската буржоазия[28]. Естествено последица от този факт е че именно търговското право е областта от юриспруденцията, което привлича най-рано вниманието на образованите българи.

Свързването на местното занаятчийско и селскостопанско производство с търговския обмен има за резултат формирането на занаятчийско и търговска прослойка от заможни и влиятелни хора, които започват да играят представителна роля пред османската политическа власт и пред фиска[29]. От тяхната среда именно началните десетилетия на ХІХ век започва да се излъчват лицата, които заедно с представителите на духовенството ще изпълняват ограничените в рамките на микроструктурата правораздавателни функции. Постепенно ролята на общините се променя, като към техните данъкосъбирателни и административни функции се добавят различни социални, просветни и културни задачи, които позволяват да се говори за ограничено местно самоуправление. Правото на съд и арбитраж, което принадлежи на свещениците, започва да се споделя от местните първенци, обозначавани в изворите като “чорбаджиите” или “старейшините” - по-възрастни и заможни хора. Бирникът е наричан още “бирчия”, “капзимал” или “кабакчия”. В градовете има двама кметове, обозначавани в различните райони с различни имена като “чорбаджии”, “коджабашии”, “мухтари”, “властници”, “кнезове” и пр. Танзиматските реформи дават тласък на процеса на укрепването на общините и еснафските организации, които през 30-40 г. се утвърждават като представители на българското население пред османската власт[30]. На покореното население се утвърждава правото да има свои представители (пълномощници, векили) пред османските власти в околийските центрове. Те изпълняват посреднически функции между общините и османската власт. В границите на тази относителна автономия упражняващите правораздавателните функции лица продължават да се опират на традиционните правни текстове. За тези практики съдим по съхраняваните в българските архивохранилища ръкописи на гръцки и български език на  Номоканона. За задоволяване на потребносттите на практическата дейност на местните правораздаватели служи и  ръководството “Шестокнижие” на гръцки език на солунския юрист от ХІV в. Константинос Арменопулос. За разпространението на това ръководство съдим по съхраняваните и до днес в българските книгохранилища многобройни екземпляри от неговите печатни издания от ХVІІІ и ХІХ век[31].  Голяма част от тези екземпляри произхождат от библиотеките на духовни лица, които очевидно са използвали този средновековен правен наръчник в своята практическа дейност.

Друга институция, в рамките на която през ХІХ век започна да се осъществява известно самоуправление, са еснафските организации. Освен икономическите си функции, които са свързани с производството (регулация и контрол на пазара, разпределянето и събирането на данъци, извършването на задължителните държавни доставки) с времето християнските еснафи придобиват важни обществени, административни и дори политически функции. Строгият контрол от страна на държавата в дейността на различните професионални организации отличава османските от европейските професионални организации[32]. Документацията, с което разполагаме дава възможност да се твърди, че в средата на ХVІІІ век абаджийските, кожухарските и пр. еснафските организации Видин, Свищов, Плевен, Враца, Русе и Пазарджик се ангажират и с различни социални функции като поддръжка на църкви, строежи на мостове и пр.[33] В резултат на мобилизирането на българската колония в Цариград, на  натискa от страна на занаятчийските еснафи и най-вече поради съдействието на влиятелния османски чиновник Стефан Богориди българите получават през 1849 г. правото да  построят български храм в Цариград. През 1849 г. там възниква и българска община, която постепенно добива облика на представителство пред държавните институции[34].

Специфичните черти на прехода на българското общество към модерната епоха слагат своя отпечатък върху процеса на формирането на българската интелигенция, включително и на тази, свързана с правораздаването, и определят нейния облик. Недостатъчната икономическа сила на буржоазията има за последица ограничените й възможности да субсидира светската интелигенция. До късно българската интелигенция се набира от средата на духовенството, което има за своя последица трудното оттласкване от традиционните ценности. Това удължаване на процеса на преминаване към светска интелигенция оказва влияние върху издигнатите от нейнитe представители идеи, a cъщо и върху социалнотo и политическотo й поведение. Слабите в стопанско отношение буржоазни слоеве до късно нямат възможността да създадат необходимите учебни заведения, които да подготвят висококвалифицирани специалисти с ясно диференцирани дейности в областта на интелектуалните занимания. Осезателно е отсъствието на условия за специализация в определена област на науката и културата.

Спецификата на процеса на прехода към модерната епоха определя и характера на професионалната структура на интелигенцията. Първите българи, получили университетско образование в европейски университети, са медици[35]. При условията на чуждо политическо и верско владичество българите са лишени от институции, които да стимулират и поддържат дейността на образовани хора в областта на правните науки. Докато при други общества, тръгнали по пътя на буржоазното развитие най-рано се формират интелектуалците, свързани с нуждите на буржоазията в областта на юриспруденцията, сред българската интелигенция до късно преобладават учителите[36]. На практика до средата на ХІХ век, до Кримската война, броят на българите с юридическа школовка е крайно ограничен.

Правната тема у ранните книжовници

Но да се обърнем към достигналите до нас текстове от ХVІІІ и ХІХ век, които ни позволяват да съдим за нивото на правната грамотност и правните практики. В дамаскинарния сборник на Никола Петков, съставен през втората половина на ХVІІІ век са поместени различни нравоучителни текстове. В един от тях се дават напътствия на  кметовете и чорбаджиите “добро и разумно уреждайте”. Изхождайки от съществуващите практики, книжовникът настоява  да “пазите що е у законен наш закон”. Той поставя пред упражняващите правораздаването свои сънародници изискването “със мали и големи иднакво да сте”[37], т. е. по всяка вероятност членовете на общността не са били напълно равнопоставени пред правораздавателите.

През 1762 г. Паисий Хилендарски (1722-1773) завършва  “История славянобългарска”[38], която заема централно място сред продукцията, предназначена да служи на изграждането на националната идентичност при българите и изиграла основополагаща роля в българската култура. Тя се преписва многократно, а през 1844 г. се отпечатва, като се радва на изключителна популярност през целия ХІХ век и се използва в училищата. Съдържайки всички елементи на “националния наратив”, предназначен да “работи” за изграждането на “въобразената общност” –  нацията[39], тази история поставя специални акценти върху определен кръг въпроси от историята. Българската държавност е без съмнение ценност за Паисий Хилендарски, но той се интересува от този проблем доколкото говори за териториалното могъщество на българската държава. И все пак, макар и с известна неточност по отношение на фактологията, авторът въвежда темата за правото. Според Паисий: “българите направили свой крал свети Тривелия, човек отличен, великодушен, честит. (Той) заповядал да свикат българския народ и им обявил такъв закон: ако някой от тях се намери и бъде изобличен в някое зло, да бъде наказан със смърт. Първите български крале не знаели царски закони, но тоя крал пръв установил граждански закони и прав съд за българския народ, което те в началото не знаели”. Според Паисий Тривелия имал заслугите към българите, че “им създал и ги научил на царски и граждански съд и им уредил военния ред”. Паисий допуска грешки, като свързва първото българско законодателство с името на българския хан Тервел, (701-718), когото той титулува произволно “крал”. На практика първите закони датират от времето на хан Крум (803-814). В историята на Паисий присъства многократно понятието “мир”, с който приключват многобройните войни на българите през средновековието. Паисий е първият автор, който нарича османското владичество “иго” и “робство” и въвежда това понятие трайно в българската историческа книжнина. Паисий въвежда и термина “гръцко робство”, като по този начин създава стереотипа за “двойното робство на българите” - духовно и политическо, което е причината за тяхното изоставане по отношение на другите народи. Разказвайки историята на българите след османското нашествие, Паисий настоява, че “В днешно време (българите) нямат никаква правда, нито съд”.

В началото на XIX в. е завършена “История во кратце о болгарском народе словенском”[40] на йеросхимонах Спиридон, която до голяма степен обогатява националния наратив с много мними и реални победи и владетели, както и с множество травматичните елементи. В историята на Спиридон присъства понятието “Закон”, но главно с религиозно съдържание, като се говори за “християнски закони”. Спиридон разказва за превземането на Цариград от кръстоносците през 1204 г. и за въведените от тях “обичаи и закони”, като нещо чуждо за православните.  Терминът “законно” се използва, за да се характеризира извършеното според изискванията на религията погребение, а под “беззаконие” се разбира натискът от страна на кръстоносците върху монасите в Света гора.   

Новите условия за добиване на правна култура

Въпреки забавените темпове на развитие, формирането на градска среда със своите изисквания и вкусове естествено води до мутация в съзнанието на елита, до постепенното оттласкване от средновековния манталитет и формирането на нова ценностна система. Постепенно се развиват  надеждни и устойчиви средства за комуникации, пощенските служби и транспортните средства. Последици от интеграционата роля на европейския капитализъм ca формирането на общности от български търговци във Виена и Лайпциг и постъпването на редица българи в учебните заведения и университетите на Франция, Германия и Русия. С техните среди са свързани и получилите образованието си в европейските университети студенти, които работят за привнасянето на европейските модели в българската култура. Автономният режим в Дунавските княжества и географската близост с Централна Европа спомагат да формирнето на условия благоприятстващи модернизационните процеси и при българите, получили образованието си или отседнали на румънска територия. През началните десетилетия на XIX век в духовния живот на българите се умножават проявленията на принципите на голямото идейно движение Просвещението, което естествено слага своя отпечатък върху върху процеса на формирането на българската правна култура. Основен елемент във вижданията на носителите на идеологията на Просвещението в българското общество е новото възприемане на неправославния свят. Западният свят, считан доскоро за свят на еретиците се превръща постепенно в съзнанието на образованите българи в Просветена Европа, от която трябва да се учим. Въпреки острата реакция на Цариградската патриаршия и висшето духовенство срещу идеите на Просвещението и срещу връзките със западния свят редица представители на българската интелигeнция се насочват към европейския културен модел и общоевропейските ценности. Анализът на произведенията на образованите представители на епохата позволяват да твърдим, че те възприемат някои от принципите на Просвещението в опита cи да  дадат отговор на проблемите на развитието на обществото. Ключовите думи “еманципация и автономност” се възприемат от някои от  представителите на българската интелигенция и те изразяват идеята, че човешките същества трябва да вземат в свои ръце своята съдба и да се ръководят от закони и норми, избрани от тях самите. Другият принцип лаицизмът – ясното разграничение между светската и духовната власт - има за своя последица разграничението между греха и престъплението, между правото и теологията, гарантира частната сфера на индивида, индивидуалната свобода, осигурява свободата на съвестта, толерантността и пълна свобода за изява на идеите. Тези принципи намират свой най-ярък израз в избора, който представителите на българската  интелигенция правят по основния въпрос - избора на цивилизационнен модел и  те са непоколебими, че трябва да се следва примерът на Просветена Европа[41]. Впрочем и започналата в османската държава реформена акция и най-вече прокламираният на 3 ноември 1839 г. Гюлхански хатишериф, постановяващ като своя първа задача гаранциите на живота, честта и имота на султановите поданици, са до голяма степен инспиpирани от западните модели.

Най-ранните данни, с които разполагаме за подготовка на българи в областта на правото, са свързани с началните  десетилетия на ХІХ век. Учебните заведения на Балканите, в които българските младежи имат възможност да се школуват в областта на правото са Княжеските академии в Букурещ и Яш. През ХVІІІ в. в Академията “Свети Сава” в Букурещ не съществува катедра по право, нито специален юридически курс, но все пак се отделя специално внимание на каноническото право. През второто десетилетие на ХІХ в. в програмата на това учебно заведение правото се предвижда като отделна дисциплина, преподаването на която е поверено на преподавателя по латински, а през 1816 г. е открита специална катедра по право. В преподаването се използват трудовете на немския философ Фр. Хр. Баумайстер, привърженик на школата на естественото право. По същото време се открива юридическа катедра и в Академията в Яш[42].

За нaс e интeрecнo кои ca българите, учили в тези учебни заведения и играли по-късно роля в обществения и политическия живот. В Академия в Букурещ учи Никола Сава Пиколо (1792-1865), който по-късно следва медицина в Париж, Болоня и Пиза. Превежда “Емил” на Ж.-Ж. Русо на гръцки и се проявява като горещ почитател на Кондорсе, на когото посвещава свое произведение[43]. През 1831 г. участва заедно с други представители на българската емиграция в Букурещ в съставянето на проект за създаването на  българско автономно княжество в Добруджа. В Букурещ учи и Атанас Богориди (1786-1826), който следва по-късно медицина във Виена и Вюрцбург[44]. Пиколо и Богориди стават близки сътрудници на идеолога на Гръцкото просвещение Адамандиос Кораис. В Академията в Букурещ учат и достигналите висши постове в османската администрация Стефан Богориди (1775-1859) и Василаки Великов (1790-1857)[45]. Там учат още Райно Попович, Петър Берон, Христо Мустаков, Васил Николов, Алекси Константинов, Георги, Атанас Георгиев,  Парашкева Иванов, Теодор Кирякидис, Васил Ненович, Иван Попов, Сава Маринов. В Княжеската академия в Яш учат чeтирима българи[46].

Възможности за получаване на подготовка в областта на правото предоставя и откритият през 1837 г. Атински университет. Преподаването в нeгo е поверенo на фopмиpaни във фpeнcки и немски университети преподаватели[47]. Тук получават образованието си тpима български младежи.

Друго учебно заведение, в което учат български младежи и в което те потенциално са могли да получат знания в областта на правото е школата на остров Андрос, организирана прeз 1836 г. от дееца на Гръцкото просвещение Теофилос Каирис[48]. Училият във Франция Каирис създава в училището богата библиотека, в каталога на която четем заглавията на  Гроциус, Пуфендоф, Бекария, Бентам, Кондорсе, на Френския граждански кодекс и пр.[49] В училищната библиотека има множество трудове на представителите на школата на естественото право. Освен богата литература, свързана с правния живот на свободната гръцка държава като трудовете на Николаос Сариполос, в библиотеката има и издания по каноническо право, както и търговската енциклопедия “Печелившия Хермес”, коятo е давала много практически правни знания на търговците. Сред учащите на Каирис има 12 българи, които по-късно вземат много активно участие в решаването на обществено-политическите въпроси на българското общество като Иван Добровски, Иларион Макариополски, Стоян Чомаков и др.[50]

Български младежи получават подготовка в областта на правото в основаното през 1844 г. Богословско училище на остров Халки. В програмата на училището е предвидено за трети клас изучаването на канонично и църковно право[51].  В това училище учат 10 българи, като Марко Балабанов, Симеон Варненски, Антим І и др., които по-късно играят роля в българския обществен и политически живот[52].

Първите информации за българи, получили специално юридическо образование датират от второто десетилетие на ХІХ век. Част от българите, получили юридическа школовка са синове на преселници в чужбина като Васил Михайлов, роден пред 1804 г. в Сливен, който учи право в Париж през 1822-1826 г. След сключването на Одринския мир от 1829 г. семейството му се преселва във Влахия и той упражнява там функциите на секретар при един от заможните земевладелци и представител на българската емиграция в Румъния при решаването на различни имотни въпроси[53].

Със специално юридическо образование е Koнcтaнтин Палаузов (1816-?), който завършва право в Новорусийския университет в Одеса[54]. Сред българите, получили правна школовка е роденият през 1818 г. в Одеса Спиридон Палаузов (1818-1872), син на преселници от Габрово, който завършва през 1840 г. висшия юридически отдел на Ришельовския лицей в Одеса[55]. Друг българин, който получава юридическо образование е Hикoлaй Палаузов (1819-1899) който  завършва през 1842 г. висшия юридически отдел на Ришельовския лицей в Одеса[56]. С юридическо образование е и Стефан Дуньов (1816-1889) от Винга - Банат, син на преселници от Чипровци. Следва право в Будапеща (1840-1843), защитава докторат по право и финансии и открива адвокатска кантора в Арад[57]. Paботи в Италия, a научното му творчество в областта на правото и икономиката остава чуждо за българското общество поради принадлежността му към католицизма.

Специално юридическо образование получава и Теохар Пиколо (неизв. -1848). След като завършва през 1844 г. право в Париж той е назначен за секретар в османското посолство във френската столица. Ползва се с покровителството на видния османски държавник-реформатор Мустафа Решид паша, който през 1844-1845 г. е дипломатически представител в Париж и по-късно велик везир. Като основни виждания на Пиколо се очертават просвещаването на българското общество и лоялността към османската власт. През 1845-1846 г. той се установява в Истанбул, където заема постове в османската администрация. Съвременниците му го възприемат като застъпник на сънародниците си  пред османската власт и участник в българското движение за независимост от Цариградската патриаршия[58].

От 1838 до 1843 г. “правдата или законното знание” учи в Париж и Гаврил Кръстевич (1817-1898). Преди заминаването си упражнява професията на учител и превежда на български от френски “Алманаха на добрия Ричард” на Бенджамин Франклин, внушаващ принципите на модерната етика на капитализма[59].  След завършване на образованието си се установява в Цариград като секретар на своя покровител Стефан Богориди и негов заместник-управител на остров Самос. От 1851 г. е турски съдебен служител - прокурор във Върховния имперски съд[60]. През 1845 г. Кръстевич публикува в статия, озаглавена “Просвещение или невежество. Що от двете?” представляваща един проникнат от идеите на Френското просвещение проект за модернизация на българските училища, в която настоява: “Доказано е по Европа, че по-много от ония, които са съдени от съдилищата за злодейства и други законопрестъпления, не знаят ни да четат, ни да пишат... Не произхождат ли оттам всичките ни нещастия?”[61]. Споделя оптимистичната идея на Френското просвещение за възможността на човека да се усъвършенства. Убеден е, че знанието е способно да придвижи нравствеността на човека към доброто, към отговорност към ближния, към хармонизиране на отношенията в обществото.

 Друг българин, който получава специално образование е xaджи Иванчо Пeнчович (1822-1894), кoйто завършва право в Париж през 1844 г.[62]  Юридическо образование получава и Димитър Мустаков, син на преселници във Влахия от края на ХVІІІ в.[63] В Атински университет завършва право през 1846 г. Сотир Петров, а през 1851 г. там учи право и Никола Васияди[64]. До Кримската война завършва Юридическия факултет на Киевския университет и роденият в Букурещ Григор Мустаков, който се завръща в Букурещ, за да заема различни административни служби[65].

 Косвена информация за подготовката на българите в областта на правото можем за почерпим от данните за тогавашните библиотечни фондове. На практика познанията в областта на юриспруденцията са се получавали паралелно с познанията в областта на търговията, като изданията, свързани с тези области на познанието произхождат от развитите в стопанско отношение български селища[66]. Така в читалището на Свищов, свързано с имената на дейците на българския културен живот Емануил Васкидович, Неофит Бозвели и Петко Славейков, се съхраняват два екземпляра от гръцкото издание от 1770 г. на “Тълкуване на законодателството на Екатерина ІІ”[67]. Пак там са запазени и екземпляри от многотомния труд под заглавие “Печелившия Хермес или Търговска енциклопедия” (1815-1817) на Николаос Пападопулос[68]. В свищовската библиотека се съдържат също гръцките издания на трудовете на Чезаре Бекария “За престъпленията и наказанията”, “Общественият договор” на Русо, “Беседите на Фокион върху отношението на морала и политиката” на Мабли[69]. Екземпляри от “Печелившия Хермес или Търговска енциклопедия” на Николаос Пападопулос  се съдържат и в библиотеката на Пловдивското елинско училище, в което учат и много българи[70], така също и в библиотеката на училището в гр. Габрово[71]. Тази книга дава в достъпен вид основни принципи на правото в страните, с които се търгува. В библиотеките в България са запазени и няколко екземпляра на гръцкия превод на френския търговски кодекс, издаден през 1817 г. във Виена[72]. Екземплярите произхождат от библиотеките в развитите търговски селища Свищов и Арбанаси[73]. Запазени се и няколко екземпляра от законодателните актове на влашкия княз Йоанис Карадзас от 1818 г.[74]

Гласът на книжовниците

В следващите редове ще бъде регистрирано присъствието на правната тематика в текстовете на образованите  българи от началните десетилетия на ХІХ век. Особено място се полага на Софроний Врачански (1739-1813), който учи в Котел и Атон. Работи като свещеник и учител, а по-късно заема епископския престол във Враца[75]. От 1803 г. емигрира във Влахия, където се отдава на книжовна и политическа дейност. Софроний е привърженик на политическия модел на “просветения деспотизъм” и в текстовете му личи убеждението, че справедливият и просветен монарх може да бъде стожер на законността. Френските и немските крале са просветени и справедливи и те са покровители на знанието и науките[76]. Прави впечатление, че понятията “закон” и “престъпление” присъстват в трудовете на Софроний с двойствена натоваренoст. В неговия “Неделник” (1806)[77], представляващ сборник от църковни слова,  “законът” и “престъплението” са мислени изцяло в религиозен план, докато в съчиненията му с историческо съдържание двете понятия имат светски смисъл.

Личността на Софроний Врачански представлява интерес с оглед на нашата тема, тъй като благодарение на неговата автобиография ние можем да надникнем в брачните и бракоразводните практики при българите през ХVІІІ в. Според неговите собствени думи “станах судия, ала повече за пари, ала не за мене, ами да угодя на архиререя. Ала Бог святии воздаде ми праведно по делом мои”[78]. През 1792-1794 г. е свещеник в Карнобатските села, където именно   извършва една венчавка, чиято невалидност сам обявява непосредствено  след това под натиска на местен властелин[79].

Софроний Врачански е интересен и с политическа си дейност, свързана с Руско-турската война от 1806-1812 г. По това време той се очертава като ръководител на българския политически кръг в Букурещ[80]. През 1811 г. представя от името на българската емиграция отвъд Дунав “Записка” на генерал Кутузов, в която излага идея за предоставяне на териториална, културно-просветна и съдебна автономия на българите във Влахия под руска протекция[81].

През 1824 г. излиза от печат първата българска учебна книга за всеобща употреба енциклопедичният “Рибен буквар”[82]. Неговият автор Петър Берон (1795-871) учи в Бейската академия в Букурещ, а по-късно следва философия в Хайделберг и медицина  в Мюнхен. Букварът има задачата освен грамотност да внесе и основните необходими понятия. Сред тях четем: „закони“,“судилище”, “судници”, “граждани”, “общество”, “беззаконие”, “чин” за “съсловие”, “началник“, „господар“, „отечество“, „княз“. Насочвайки вниманието към това какви трябва да бъдат “судниците” – съдиите, Берон разказва, че в антична Тива статуите на съдиите били без ръце,  за да не приемат дарове, и освен това те не виждат лицето на човека, когото съдят[83]. 

От това десетилетие датират и ранните трудове на получилия образованието си в гръцката школа в Айвали Иван Селимински (1799-1867). Селимински превежда на гръцки език, без да успее да ги издаде трудове на Холбах, Мабли, Волней, Монтескьо и Дюпюи. В неговите текстове срещаме присъщата за идеологията на Просвещението терминология, като особено място в нея заема понятието “гражданско общество”[84]. В съчиненията на Селимински присъства идеята, че именно “Просветена Европа” трябва да служи за модел.

Ярък представител на модернизационните процеси в българското общество е Константин Фотинов (1785-1858), получил образованието си в гръцките учебни заведения в Пловдив и Измир[85]. Тъй като той е издател на първото българско периодично списание, а също и автор на учебници, както и известен и уважаван учител, неговият принос за изграждане на правната култура на българите заслужава особено внимание. Неговото списание "Любословие" (1842-1846) се ползва с голяма популярност сред българското учителство и присъства в множество училищни библиотеки, а неговата география (1843) излиза в много висок за времето тираж. Текстове му свидетелстват за възприето влияние от метафизиката на Лайбниц-Волф[86], която се радва на популярност сред образованите хора на Балканите с опита се да примири теологията с положителните науки[87]. Нямаме данни, че той е бил запознат с трудовете на Лайбниц в областта на правото. Изхождайки от тезата за предустановената хармония, свързана с целите на неговия творец Бог, Фотинов настоява, че веднъж създаден човекът има разум да прецени кое е добро и зло и че той не е предварително обременен със зло. Без да стига до сенсуализма на Лок е убеден в решаващата роля на сетивното познание[88]. В подкрепа на твърдението, че няма вродени идеи публикува в “Любословие” текста на немския юрист-криминолог П. Й. А. Фойербах за Каспар Хаузер[89].

Фотинов участва активно в изграждането на модерния етичен кодекс, като при него се проявява типичното за просвещенската идеология обвързване на моралните изисквания с гражданските задължения и нарастването на значимостта на идеята за гражданска добродетел и най-вече на изискването от всеки член на обществото да се грижи за общото благо. Върховен морален дълг на всеки е да “презира своя особена полза за общо добро”[90].Чувството за дълг към отечеството е “най-прехвална добродетел”[91]. Той се опитва да внуши новите елементи на етическата философия, прeвеждайки на български прочутите “Максими на древните философи”, събрани и издадени от френския ориенталист Антоан Галан. Тук добродетелта се поставя на еднаква плоскост с познанието и науката. Истинското благородство е не в произхода, а в знанието и личното благородство. Тук присъства и максимата да не правим  другиму това, което не желаем да ни сторят. Настоява за безкомпромисност към нарушителите на обществените норми. Присъстват и много сентенции, свързани с нарушаването на традиционните роднински връзки и излизането на преден план на приятелството или свързани с пътуването. Фотинов е привърженик на модела на “просветения монарх”. Според него “Единний праведний княз ест образ и изображение Божия верх землю”[92]. Принципите на “просветения деспотизъм” се внушават и от преведените от Фотинов съвети “Към Демоник” на античния оратор Изократ[93], формулиращи основните изисквания по отношение на човека, който ще управлява. Фотинов превежда и публикува и откъси от съчиненията на Бенджмин Франклин[94] и Томас Джеферсън[95], предназначени да формират манталитета на новия човек, който трябва да бъде образован, трудолюбив, толерантен, системен, сдържан и честен. Тук са и са максимите на Франклин внушаващи индивидуализъм и умерен егоизъм.

Фотинов мечтае за общество, което отговаря на идеала на дейците на Просвещението. В него цари “равнозаконие”, т. е. това е общество на равноправни, свободни граждани, които се ползват с всички гаранции за неприкосновеността на  живота си и равенство пред закона. Основен въпроси, на който Фотинов отделя внимание, е гарантирането на собствеността на “свое имане”, като условие за благоденствие и прогрес. Значението, което той придава на този въпрос личи от публикувания  анекдот за Фридрих Пруски и мелничаря, показващ как справедливият владетел съблюдава неприкосновеността на собствеността[96]. Убеден е, че всеки член на обществото е длъжен да плаща данъци, обаче съразмерни с неговото имущество[97]. В обществото трябва да цари социален мир и солидарност. Фотинов вижда в лицето на просветения, мъдър и справедлив монарх гарант за спазването на законността. Владетелят и поданиците му се схващат като взаимно свързани, и не можещи за съществуват един без друг. В “Любословие” е поместен първият превод на български език на откъс от съчинението на Чезаре Бекария “За наказанията и престъпленията”, труд, който се радва на голяма почит сред дейците на Просвещението на Балканите[98]. Впрочем, да не забравяме, че и самият Бекария е почитател на модела на “просветения монарх”.

Фотинов споделя напълно присъщата за дейците на Просвещението идея, че доброто законодателство, както и познаването и спазването на законите от страна на членовете на обществото е гаранция за благоденствието на всички. Убеден е, че правовата държава със своето справедливо законодателство е в състояние да регулира различните конфликти в обществото. Вярва, че след прокламирането на Гюлханския хатишериф през 1839 г. в османската политическа система  са настъпили коренни промени и че нейните недъзи ще бъдат излекувани. Подчертава, че Абдул Меджид, който за него олицетворява просветения монарх, е гаранция за тържеството на справедливостта над самоволието и корупцията. Смята, че чрез просветата трябва да бъде внушавано “Да се познава бога, да се покоряваме на царя, да слушавме наставника си, да почитаме родителите, да защитаваме вярата и да браним отечеството”. Гражданите трябва да се подчиняват на началството, а “началниците да пазят и слушат гражданските закони”. Убеден е, че “праведно правление царское”, т. е. просветеният монарх - султанът може да осигури “равнозаконни милости”, т. е. равенството на всички пред закона. В “Любословие” се отпечатват множество държавни актове на османското правителство, отнасящи се до управлението на империята.

Вярвайки, че познаването на законите ще гарантира опазването на социалната справедливост, Фотинов настоява за специално образование на българите в тази насока, поради което иска в проектираното от него “всеучилище” или “панепистим”, т. е. университет, сред задължителните предмети да се изучава “правност “[99]- т. е. право. Смята, че сред книгите от първа необходимост трябва да бъдат “граждански и законни списания, кои поставят наши стъпки на прав път и на политичний живот”[100]. Същевременно застъпва романтичната теза, че самият закон повече или по-малко отразява характера на народа. Упражнявайки професията на търговец паралелно с книжовната си дейност, Фотинов държи да публикува специална статия, посветена на  стопанските сдружения, чрез което допринася за правно-икономическата просвета.

Фотинов дава следното определение на различните форми на управление - “самовластни”, т. е. авторитарни и “свободни”, т. е. демократични. “Самовластно убо управление казува се онова, где силата е положенна в руце единому человеку, който прави сам законите и управлява людете каквото сака. Свободно же управление е онова, което се сочинява от сущине люде, и на което чинноначалниците се избират от людете. Самовластната же правление казува се и Самодержавие от Самодержец”[101]. Като примери за самодержавие са посочени Русия, Турция и Австрия. Интерес представляват пасажите, в които се говори за републиканската форма на управление, наричана от него “народоправление” (демокрация). Описана е самата процедура на излъчване на ръководните  постове, както и условията за избора на съответните лица: “Някои места нямат ни царя, ни самодержца. Людиета избират си правителя или председателя (коджабашията) да ги управлява едно лето или повече. Ако се види добър или праведен - поставляват го пак, а ако е непреведен - изваждат го и други поставляват. Тия людие избират йоще наместници да правят законете, а правителя е длъжен да ги управлява според законите. Такова правление се казува Народоправление (демокрация)” Дават се специално сведения за Швейцария е Севороамериканските съединени щати, като се акцентува на изборността, отчетността и мандатността на управляващите политици. Изрично се подчертава, че “най-прочутото и славно народоправление сега на земята е совокуплените жителства на Америка”[102]. Фотинов помества в своята география илюстрация, представяща избори в Севороамериканските съединени щати, която е първият печатен материал от епохата, създаващ визуален образ на този толкова важен елемент от демократичната процедура на конституционализма. На илюстрацията е изобразено гласоподаване с бюлетина и урна, което предполага масова грамотност - условие, което не е било налице за българското общество.

В трудовете на Фотинов понятието “закон” се използва и в смисъл на сбор от правила на гражданско поведение -  “законат на живението” и в смисъл на “закон”[103]. Фотинов употребява думата “Закон” и като “Конституция”[104]. Така описвайки европейските държави, той казва: “В некои места имат человеците за управление царови, а в некои места за управление и доброживение имат Закони”[105]. Владетелите на Австрия, Русия и Турция са “самодержци, а “най-свободни народове на Европа са френците и ингилизите, които се радват на царие несамовластни”[106]. Конституционната монархия, която е за него най-предпочитаната форма на управление, е описана по следния начин: : “А некои са принуждени да управляват според законите, които людете правят заедно с них и тога се именуват царие несамовластни”[107]. Фотинов е убеден, че гражданите трябва да настояват за спазването на законите: “Който не говори, закопуват го, значи, чи който мълчи и търпи да му правят ката ден неправда и не прибегнува в помощна на законите, дава причина и свободата на другите за му правят по-голема неправда”[108]. Неговите текстове обогатяват правно-политическата терминология.Той въвежда в българския език понятието “самозаконний”[109] за “автономен”, като го използва, за да опише формата на управление в Сърбия. Използва термините „держава“ за „държава“,„поданниции“ и „послушници“ за поданици, „правление“ и „дoвлeт“ за „власт, правителство, „несправедливост“ и „неправосъдие“ за насилие“, „Гражданско и церковно правление“ за „светска и религиозна власт“, „Височайши совет правды“ за Министерство на правосъдието, „праведно и мудро правление“ за „справедливо и разумно правителствo или управление“. В някои случаи Фотинов пояснява въведените от него думи с гръцки. В други случаи използва славянски термини, които пояснява в скоби със съответната турска дума. Понякога използва славянска дума, пояснена с друга славянска дума. Към края на живота си Фотинов пристъпва към съставянето на един обемист руско-българско-гръцки речник, който остава в ръкопис. Заслужава да се подчертае, че става дума за един обемист труд от  856 страници, който има предназначението за внесе нови думи в българския език. Сред термините, към които е проявено особено внимание са тези, производни от понятието “закон”, като например “законовед”, “беззаконие”, “беззаконник” или “беззаконичат”, пояснено с “нарушавам законите” и с гръцкото “βλάπτω τούς νόμους”.

Друг представител на същото поколение образовани мъже, текстовете на когото позволяват да проследим изграждането на правната култура при българите, е Неофит Бозвели (1785-1848)[110]. Той е автор на изключително популярния енциклопедичен труд в шест тома “Славянобългарско детеводство”[111] отпечатан през 1835 г. Бозвели говори за три вида закони: “естестветни, божествени и человечески”[112], постановка, която ни отвежда към Монтескьо, отхвърлящ представата за произволно развитие на обществото. Търси причините и законите за това развитие, като представата за бога не се отхвърля, но неговата роля се ограничава, щом природата и човешкото общество се развиват по собствени закони. У Бозвели откриваме идеи близки до тезите на Русо за договорния характер на възникването на държавата и властта на монарха, както и за правото на народа да свали владетеля насилник. За щастие разполагаме с библиотеката на Бозвели, която ни позволява да съдим, че той е запознат със “За наказанията и престъпленията” на Бекария, с “Обществения договор”  на Русо и “Беседите на Фокион” на Мабли в гръцки превод[113]. Като почитател на Лок Бозвели настоява, че “никой не се ражда нето зол, нито добър, но възпитанието прави человека добър или зол. Защото ума детински прилича според Аристотеля на една весма бела бомата (хартия)”[114]. Бозвели е почитател на модела на “просветения абсолютизъм”и настоява: “Ние сме длъжни да почитаме господарите, говоря, истинските и законните господари, които не са друго освен бащи на обществото и извършители на общите закони”[115]. При него има съвпадение между грях и престъпление. Така сред греховете са делата на “грабителите, които грабят стоката на другите человеци в градищата или по пътищата”[116], а добър християнин е “верният на царя поданик, честний гражданин, занаятчия или трудолюбивий земеделец”[117].

У Бозвели преобладава славянска терминология. Той използва термина “Самовластное государство” за “автономна държава”, назовавайки политическия статут на Сръбското княжество[118]. Използва и понятието,   “народновоздвигатели”, т.е., “който повдига другите на востание и отстопление противу владетеля и противу отечеството си или движи народа в некоя ерес” или “самодержство” за империя, както и “согражданин” за гражданин и  “ступани“ за „владетели”. Има и случаи, в които се използва турски думи, за да поясни с тях въведените славянски като “заточат” със (сюрдисват) или “иждивения” с (харчове); “свидетелство” с “тюмюсюк”, “свидетелство с поручение” с “кефилнаме”, “таможна” с “гюмрук”, “капитал” със “сирмия”.

През 1836 г. Анастас Кипиловски (1802-1870) издава една обща история, към която прилага  речник на думите нужни според него за българите[119]. Става дума за речник, съдържащ основните правни, политически и икономически термини на руски и църковнославянски език[120], пояснени с турското и гръцкото им съответствие. Така например “Законодателство” е пояснено с “науката дето учи человека да знай да направи закони” и с гръцкото “νομική”. “Законодател” е онзи, “който дава законите” и е пояснено с гръцкото “νομοδότης”. Думата “судилище” е пояснено със “съдница”, с турското “мехкеме” и гръцките “κρητήριον” и “δικαστήριον”; “государство” за “държава”  е пояснено с гръцкото “κράτος” в териториален смисъл и “держава”, пояснено с власт, “κράτος”; “наследство” - с турското “мираз” и гръцкото “κληρονομία”; “пристопление” - с “непослушание на законите” и с гръцкото “паравасис”; “господствующий” -с гръцкото “кириевон”; “революция” - с турското “баш-калдирмак и гръцкото “апостасия”[121]; “владение” - с турското “мюлк”; “власт” - с турското “хюкюм” и гръцкото “εξουσία”;  “договор” е пояснено с “кабил, кондракт и гръцкото “συνθήκη”; “була”, т. е. “вула” е определено като уредний закон, с гръцкото “διάταξης”. “Справедливост” - с правдина, δικαιοσύνη. В речника на Кипиловски подробно са пояснени различните форми на държавно управление като “монархия”, “империя”, “диктатура”. Терминът “народовластие” за “република” е пояснен като “земля или царство, в което нема цар, а народът сам си се чевирдисва” и с гръцкото понятие  “Δημοκρατία”. “Независимост” е пояснено с “дето не зависва от другия”и е допълнено на турски с “кендибащина” и на гръцки с “ανεξαρτησία”. “Самостоятелност” е пояснено с гръцкото “αυτονομία, αυτυπαρξία”. Изборност - “избирателно”,е пояснено с “дето по отбор на народа става цар некий”, пояснено с гръцкото “κατ’εκλογήν”. Присъстват и различни държавни служби и множество термини, свързани с регулирането на социалните, икономически, правно-религиозни и държавно-политически взаимоотношения. На лице са и множество термини, свързани с промени в социалното, политическото и културното развитие.

Особено място сред образованите българи, на които дължим текстове,  позволяващи да съдим за нивото на правната култура на българите, е училият в Румъния, а след това филология в Русия Михаил Кефалов (1783-1868)[122]. През 1839 г. той издава в Букурещ своя превод на български на Гюлханския Хатишериф, направен въз основа на гръцкия му текст[123]. Общо взето в текста преобладават славянските термини като “закони”, “уредби”, “царство”, “подданици” и соотечественици”, но в много случаи преводачът е решил, че използваните славянски изрази или термини трябва да се поясняват с турски думи: “света кондика (кютюк) на законите и уредите”, т. е. „всички закони“, „вина“ c „кабаат“, „даванието“ c „бирата“, „владетелят“  c « забиинът“, а “Хатишериф” е преведено със “заповед”, „правителство“ c « довлетство“ Понятието “увардение”, т. е. гарантиране е обяснена с румънското “сигуранция”. Латинското “провинции” е пояснено с “казаи”.  Има и пояснения с гръцки термини, като “мъчение” с  “педепсване” и “наследници” с “клирономи”. Има известна неяснота при изразяването на правото на собствeност. Казва се “секдий да си обладава (гледа) имотат”. Използва се и терминът “контробонт”, когато става дума за имота на невинни наследници.

            Друг книжовник, участвал в изграждането на правната култура е Неофит Рилски (1793-1881), който е сред най-популярните учители и книжовници. Учи в гръцки учебни заведения в Мелник и Букурещ, след което работи като учител, преводач и съставител на учебници[124]. В каталога на неговата библиотека срещаме  заглавието на 4 тома на “Пандекта” на руски, което свидетелства за неговите специални интереси към каноничното право[125]. Заедно със своя ученик учителя Калист Луков[126] превеждат на български език от гръцки език Наказателния кодекс към Гюлханския хатишериф 1841г.[127] В изследванията на езиковедите са описани 226 правни термини, които представляват 11% от речника на документа. От тях 26,10% са от турски произход, от черковнославянски произход - 41,60% и български термини - 30,50% и от гръцки-латински произход -1,80%[128]. Желанието на преводачите правите термини да станат ясни на българите налага употребата на двуезични дублети. По-често след новия български или църковнославянски термин е поставена в скоби оригиналната  широко използваната турска дума.  Това показва стремеж да се наложи славянската терминология, кaто напр. “судилища” пояснено с “мехкемета”, безпристрастно c „без гарез“ или с гръцки термин, като например “правила” е пояснена с гръцкия “канони”. По-рядко се наблюдават обратните случаи - чужди думи да бъдат пояснявани с черковнославянски - например “хазна” с “каса”. Както между славянските, така и между турските термити се срещат синоними, като например за “съдилище” са употребени мезлич, мехкемето и пр. Има случаи, в които се използва се турската дума без тя да е пояснена, което означава, че е напълно в употреба и е позната. Така се използва “маслахат” за “дело”, “арзухал” за “прошение”, “илам” за “присъда”, “джереме” за “глоба”, “хапсана” за “затвор”, “кюрек” за “каторга”. Употребява се и изразът “тегля давия” за “давам под съд”, като се използва турската дума за дело “дава”. Използван се и някои смесени термини като “Мезлич на правдата” (Мезлиш ахкъм адлие) съдебния съвет и “мезличи” за местните съвети. Предвижда се делата да убийство в Истанбул да се гледат пред “Шейхюлислам”.

В езиково отношение преводът на наказателния закон споделя всички черти на ранните български издания с техния синкретизъм и механичното примесване на жива българска реч с църковнославянски, турски и гръцки думи и изрази[129]. С оглед на употребяваните турски думи преводът следва печатните издания на Софроний Врачански, Петър Берон, Анастас Кипиловси и Неофит Бозвели. Очевидно много от срещаните турски думи са били обичайни за речника на българите от онова време. Турският лексикален слой е обособен от останалите лексикални средства и за това допринася честата употреба на термини, използвани в административните институции на османската държава. Турските заемки се обособяват като думи от всекидневната реч, установени в тогавашния български език. Сред турцизмите са съществителни имена с абстрактно значение, като “мюлк” недвижим имот,  “зарар” - вреда, “озлашмак” - договор и пр.[130] Присъстват и специални термини и названия от административния живот и военното дело като”гюмрук” - митница, мито, “давия” за съдебно дело, „адлие“  за „съд“, “арзухал“ за „мoлбa“,“борч“ , “гарез“и „сайбия“  за „собственик“ пр. При това положени се дават турските съответствия на черковнославянските думи като “Верховнейший  Первослужител “ с “Везир Сатир азам”, “казателна кондика” с “джеза канонаме” и пр. Изобщо като цяло в документа преобладава черковнославянската лексика, като несъмнено преводачите са давали предимство на черковнославянските лексикални средства: „доказателство“, „достойнство“, „завещание“, „закон“, “известие“ „казнение“, “клевета“, „осуждение“, „подданници“, „правдина“, „правила“ (канони), „свидетели“, „слово“ , „служба“, „согрешение“, „суд“, „судии“ (кадии), “цар“, „царски“.

Възможности за наблюдения върху развитието на правната култура дават текстовете на Иван Богоров (1818-1892), който учи в училището в Куручешме в Истанбул, в Ришельовския лицей в Одеса и следва химия в Лайпциг[131]. Той е основател на първия български вестник "Български орел", издател на излизалия в продължение на десетилетия в Истанбул "Цариградски вестник", сътрудничи на много други периодични издания и издава различни учебници. Богоров поставя законодателството сред основните фактори за съществуването на една държава. В издадения от него през 1843 г. учебник по география се дава следната дефиниция на понятията държава и нация: “Страна ся нарича едно голямо пространство на земята, на която ся намира цял народ. Под имя народ[132] разумяватся сичките жители на една каква да е страна, които живеят под едни закони и имат един главен език”[133]. Той се опитва да въведе термини, свързани с държавното устройство и администрация. - столица, губерния или провинция,  като очевидно си влияе от терминологията в Русия и Франция. Ето как описва различните форми на управление: 1. монархический или правление на едного: той бива неопределен, кога властта на царят е неопределена, и определена, кога царят дели законодателната власт с едно или много сговорения на царството. Ако прищението на царят съставлява закон за поданните, то такова правление ся нарича дестопическое”. 2. Републиканский или правление на мнозина: той бива аристократический, кога властта е в рацете на по-първите человеци на царството, ако лицата, които управляват царството са малцина, то такова правление ся нарича олигархическо и демократический, кога връхната власт е на народът. Соединението на много царства, които са ся врекли да вардят общата безопасност с соединени сили, нарича ся союзна республика (Конфедерация)”[134].

Издаваният от него в Лайпциг вестник “Български орел” (1846-1847) има информационен и общообразователен характер и насочва вниманието на читателите си към постиженията на другите народи в областта на обществения и политическия живот и “тяхното гражданско правление”. Държи да внуши, че султан Абдул Меджид се стреми към доброто на всичките си поданици и че с Хатишерифа се постановява търговията да бъде свободна, данъците да бъдат умерени, “правосъдието да се осъществява със страх от бога, без разлика на лицето или на вярата и да бъдат всички хора равни пред закона” и ще бъде премахнато всякакво беззаконие[135]. През 1851 г. Богоров издава нов учебник по география, в който описвайки българите, подчертава, че "всякой един от тях има своя собственост и е ступанин на къща, нива, лозие и ливада" и освен това "уработва сам си и си плаща определената десятина на царщината, като получява и еднаква правдина пред закона”[136]. Богоров е езиков пурист и полага усилия да замени  използваните  турски думи със славянски, като предлага конкретно с кои славянски думи трябва да бъдат заменени турските термини: „АМ Анет“ cъc “залог“, „адет“ c “навик“ ,“бозгунтолук“ c “размирици, завера“, „душманин“ c “враг“, „максул“c “имот“, „мехкиме“ cъc “съдница“, „мюлк“ c “имот“, “темисюк“ cъc “запис”, „хапсана“ c “темница.

Друг представител на същото поколение от българската интелигенция, който участва като учител и журналист в изграждането на българската култура е Иван Добровски (1812-1896). През 30-те години учи в споменатата по-горе школа на остров Андрос, където се запознава с делото на Русо[137]. По каталога на неговата библиотека съдим, че правната тематика е привличала вниманието му, тъй като в нея се съдържа екземпляр от “Елементи от гражданското и наказателното право” от гръцкия юрист Павлос Гайтас[138]. През 1850-1851 г. издава във Виена списанието “Мирозрение”, в което са изложени редица идеи, кoитo ни отвеждат към “За произхода и причините на неравенството” на Русо като мисълта, че Бог е създал човека свободен и идеята за “естествено състояние”, в което хората са равни и свободни. Добровски отстоява идеите на дуализма и изразява убеждениетo, че османското правителството се грижи за своите поданици, като е позволило на българите в Цариград да имат своя църква, метох, училище, печатница и болница. Добровски поставя един важен политически проблем, който през 40-те години съсредоточава вниманието на българите в Цариград - този за легитимно българско представителство при османското правителство. Говори за нуждата от упълномощени, избрани от българите представители, потвърдени от “обичащо справедливостта правителство”, които да поддържат връзки с Високата порта, без посредничеството на Цариградската патриаршия. Добровски се стреми да запознае своите сънародници с техните права, което несъмнено е от значение за политическото им съзряване. Говори за поправяне на слабостите в администрацията и управлението, за ограничаване на злоупотребите на султанските чиновници. Привърженик е на еволюционните методи и споделя просвещенското разбиране за прогреса като резултат от мирно и постепенно развитие, без прекъсвания и революционни сътресения, като продукт на кумулацията на постигнатото от различните поколения[139]. Изказва вяра във възможностите османската държава да бъде реформирана под ръководството на просветения султан и мъдрите му съветници[140]. Добровски си представя  желаното от него бъдеще на българите като автономна общност под властта на султана в рамките на османската държава, която обаче трябва да бъде реформирана според изискванията на модерните времена. В нея гражданите трябва да са равни пред законите, да не търпят издевателства от страна на администрацията и финансовите органи. Той е привърженик на монархическата форма на управление и очевидно възприема изцяло популярния сред дейците на Просвещението модел на “просветения деспотизъм”. Според него “просветеният монарх”, олицетворяван от султана, заобиколен от просветените и мъдри министри, може да установи справедлив за всички ред[141]. Същевременно от някои текстове проличава, че  Добровски има предпочитания към конституционната монархия, като в “Мирозрение” се опитва да въведе като български термин “основозаконно” в смисъл на “конституционно”. Добровски споделя типичния за дейците на Просвещението оптимизъм за всемогъщecтвoтo на справедливото законодателство, което е в състояние да коригира всички неправди. Заслужава да се подчертае, че той използва и думата “равноправност” както и “равноправност народна”, единствено в етнически, а не в социален смисъл. Добровски показва, че уважава демократичните методи при вземането на решение по въпросите, засягащи обществото. Той изказва мнението, че всички решения трябва да сa съобразeни с “вишегласието” или “вишеждребието”. Убеден e в необходимосттa от свобода на съвестта и правото на индивида да има собствено мнение. Според Добровски всички обществено значими проблеми подлежат на периодично обсъждане и е допустимо преразглеждане на взетите решения в зависимост от превеса на мненията в общността. Формулира мнението, че републиканската форма на управление и социализмът не са подходящи за българите, като на практика е първият книжовник използвал понятието „социализъм”. Добровски употребява термина “Димократиа” със значението на “република”. В неговото списание срещаме за пръв път и термини като “радикален” и “Съхраник” (консерватив). Той изразява отрицателно отношение към благородническите титли. При него срещаме и израза “вечните естественни закони, които управлявът человекъ”, който ни отвежда към идеите на Монтескьо, отхвърлящ представата за произволно развитие на обществото и ограничаващ ролята на Бога, тъй като се приема, че природата и обществото се развиват по собствени закони. Добровски отпечатва в “Мирозрение” специална статия, озаглавена “Прiделоречiе (Термiнологiа)”[142], която показва особеното значение, което той придава на използваните понятия В списанието се очертава обичайната за епохата тенденция към заместване на чуждиците с български думи, като в скоби се дават познатите вече на българите чужди думи, като например: “прiтяжателi” (поместнiцi, мiулксаiбii), “вiшегласiе” или “вiшеждребiе”  (пλειονοψηφία), “прiбiл” (фаiда, фаiс), „Всеучилище“, “обучилище“ (гимнасион), “лиубородност (патриотисм), “повесност“ (история), „самозаконие“ (автономия). През годините на Кримската война Добровски представя на руския император проекти за уреждането на българския въпрос чрез създаването на автономна българска държава под покровителството на руския император.

Правните практики

Представите ни за еволюцията на правната култура при българите се обогатяват от данните за различните практики, осъществявани от представителите на източноправославното духовенство в областта на правото. Основен извор за тях са митрополитските кондики - сборници от решения на църковните власти, отнасящи се до чисто църковните работи, но също и до обществени, брачни и граждански дела. От особен интерес са данните, които получаваме от кондиката на Пловдивската митрополия, покриваща периода 1781-1845 г.[143] Главната част кодекса се отнася до частни гражданско-правни отношения на християните в Пловдив и околните селища, за действащото в Пловдивска епархия гражданско и брачно право. В своята правораздавателна дейност - при разглеждане и решаване на бракоразводните дела, при делата за недействителност на брака и изобщо при процеси, свързани с брачноправни и семейноправни спорове, църковните съдилища прилагат каноничното право, а не обичайното право[144]. И все пак в някои документи в кодекса присъства изразът “според  съществуващия от древни времена обичай”, с което дадената процедура се легитимира[145]. Според бракоразводните удостоверения в кодекса, пловдивският митрополит сам разглежда и решава брачните въпроси, като в повечето случаи не смята за нужно бракоразводното писмо да бъде подписано от свидетели. Очевидно християнската общност счита тази съдийска дейност на митрополита за негова изключителна правоспособност.

  Кодексът свидетелства, че както и другите митрополити пловдивският митрополит има широка съдебна вещина. Той играе ролята на мирови съдия и нотариус, като разглежда наследствени и търговски дела, заверява завещания, договори, записи и покупко-продажби. Пловдивските митрополити изпълняват своята гражданско-съдебна служба - разглеждане на материални спорове между християните, издаване на удостоверения и пр. съвместно с помощта на съвет от духовни лица  (офикиали) клирици и градски първенци. Това сътрудничество се изразява в явяване на заявителя пред митрополита и намиращия се при него съвет и издаване на документа при свидетелстване на членовете на съвета.

Кодексът е изцяло написан на гръцки език, като в него преобладава правна терминология на гръцки език. Например за изпълнители на завещание се използва терминът „επίτροπος“, за завещание „διαθήκη “,  „μάρτυς “ за свидетел,  „άρχων “ или „πpόκριτος“ за градските първенци и пр.  Същевременно в него се срещат и някои термини или цели стереотипни изрази на османотурски като  “хюджет”  и “ибра”, “кабзимал” за „бирник”, „кехая на Вароша”, „мухтар” на махала, „милет векили” и “назър” за управител на Пловдивската област, “пешкеш” за „подарък”, “иджаре” за „наем, хонорар”.

Кодексът позволява да се проследи процесът на организирането на пловдивската градска община през втората половина на ХVІІІ век. Общината  започва да излъчва двама свои векили, избрани за една година и натоварвани да се грижат за обществените дела. Общината има своя каса, но не е юридическа личност, а по-скоро помощен орган на митрополията. Укрепването на търговско-занаятчийското съсловие в града дава свое отражение  върху системата на правораздаване. През 1818 г. между търговците и  първомайсторите на еснафите в града е съставено съглашение, с което  в съвета при митрополита започват да участват по двама представители на търговците и по един от петте еснафа в града.

Повечето от документите в кодекса имат за предмет на  частноправни дела и представят съдебни решения, които се зачитат и от гражданската власт, за контакти с която в митрополията има турски кятипин. Затова и заключенията се издават, за да имат сила във всяко съдилище. Документацията в кодекса позволява да се проследи съдопроизводството на пловдивския митрополит, което е много просто, и което е валидно и за другите митрополии[146]. Заявителят се явява лично пред митрополита и Съвета от клирици и миряни (или достоверни свидетели) и изповядва “със собствената си уста”, че е получил до обол това, което му се полага (от наследство, продажба, съдружническа сметка) и няма какво друго да иска от другата страна. Въз основа на това устно заявление митрополитът установява, че сметката е уредена между дадените лица (наследници, продавач и купувач, съдружници) и издава на платеца удостоверение, заверено от митрополита, подписано от заявителя, и свидетели (обикновено митрополитските духовни лица и първенци, но и понякога лица, познати на заявителя). В продавателните удостоверения се отбелязва, че продавачът се задължава да извади в гражданския съд нов хюджет за продадения имот и в скоро време да го връчи на купучвача. Ако заявителите са двама или повече, всеки получава по един еднакъв екземпляр от удостоверението, като препис от него се вписва в кодекса на митрополията. В удостоверенията се представя, че двете страни предварително сами са уредили сметката и се явяват в митрополията само за заверка на тяхната спогодба, но в действителност този процес е очевидно е станал със съдействието и по решение на митрополията.

Документацията на Пловдивската митрополия позволява да се проследи първия момент в третирането на брака, а именно годежа[147]. Пловдивската митрополия издава през 1835 г. специално  постановление за начина, по който трябва да се извършва годежът, като се уговарят подробностите около брачния договор и прикята[148]. Документацията показва, че бракоразводните дела се разглеждат и решават само от митрополите, като просителят се явява пред митрополите и устно мотивира своята молба. Отразени за случаи, при които владиката прави опит да помири съпрузите, разделя ги временно и след това дава развод и право за встъпване в друг брак. В кодекса са посочени различни причини за развод и след развода се разглежда процесът за предбрачните дарове и друга собственост на разведените. Въпросът с децата се решава така - мъжът взема момчето, а майката момичето, а когато детето е малолетно независимо от пола остава при майката. Не се позволява брак между лица от VІ степен кръвно родство (втори братовчеди), както и брак, който не се позволява от мюсюлманския съд. Свидетели сме и на бракове „Κατ’οικονομίαν “ - “по икономия”, допуснати при трети брак. Кодексът съдържа и много богата документация за наследственото право, което  просто се съобразявало с османските закони. Впрочем и обичайното право било толкова повлияно от шериата, че то направо копирало неговите норми по отношение на наследствените правила[149]. В кодекса са отложени множество спогодителни и изплатителни удостоверения.

Много ценен извор на информация за правните практики в българските земи представляват и кодексите на Търновската митрополия. В тях също е отразено осъществяването на правомощията на православната църква по семейно-брачните отношения. Те позволяват за се проследят различните етапи от сключването на брака  получаването на разрешение за брак - вула, което се издава от енорийския свещеник. В кодекса са регистрирани документи, свързани с годеж - брачен договор с централен въпрос имуществените отношения между съпрузите[150]. Правните практики позволява да се направят изводи за положението на жената в брака, по въпросите за издръжката и отглеждането на децата,  както и да се прави сравнение в положението на жената в османския и източноправославния свят[151]. Тази информация показва, че правните практики се покриват с изискванията на каноничното право, но и същевременно позволява да се съди, че църквата прави някои отстъпки при разрешаването на втори и трети брак, както и при неспазването на степените на родство[152]. Това очевидно се е налагало и поради натиска от опасността християните да прибягват до услугите на кадийските съдилища в случай на отказ.

Наличната документация, свързана с историята на Търново, позволява да се направят наблюдения върху развитието на някои елементи на самоуправление на християните в града. Тя дава основание да твърдим, че през втората половинa на ХVІІІ век в Търново съществуват органи на ограничено самоуправление, които до голяма степен не се отклоняват от съществуващата в други райони на Османската империя практика[153]. Населението на града е разпределено по религиозен принцип, като принадлежащите към източноправославната църква българи, гърци, арменци, власи и албанци са обхванати от градската община. Основно задължение на общината е разхвърлянето на данъците и тяхното събиране. Разполагаме с водения на гръцки език счетоводен тефтер на общината,  в който търновските жители са групирани по махали[154]. По документацията на търновската градска община за периода 1778-1819 г. може да се проследи ясно как институцията, функционирала като орган за обслужване на централната власт и фиска постепенно придобива различни социални функции, свързани с укрепването на занаятчийските и търговските градски слоеве[155]. Освен грижите за издължаване към фиска общината поема задължения за издръжката на учители, грижи за училището, за водоснабдяването и хигиената. Градската община участва в уреждането на имуществено-наследствени въпроси, за което говори наличието в кондиката на документи, свързани с наследството на починали граждани. Кондиката на общината се води на гръцки език, но в нея изобилстват  турски термини, свързани с османската администрация, като например: “варуш”, “перекандета” за “преселници”, “новодошли”, “бекяри” за “ергени”, “тапу” за „документ”, “воевода”, “ага”, “батак” за “недобор”, “вакъф” и пр. Самият извор е обозначен с турското “тефтер” и гръцкото “катастихон”, а общината е обозначавана с термините “полития” и “кинон”. Градските първенци са титуловани с турското “хаджи”и “баш”, “чорбаджи” и “коджабаши”, но и с гръцкото “проестос” и със славянското “старейшина”. В  общината съществуват следните постове “кабзимал” и “кабакчия” за касиер, “сеиз”, “сердар”, “мухтар”, “сеймен”, “писар”. Имената на отделните религиозно-териториални единици “махала” - “квартал” носят имената на свещеници, които очевидно в даден момент са отговаряли пред фиска за хората от енорията: например махали  Поп Георги, поп Васил,  поп Тодоран и пр. Професиите на по-голямата част от записаните в извора са дадени на турски като табак (кожар), дюлгер (строител) и пр. През 1833 г. в документацията на общината като нова облагаема единица се появяват “Табаците”. От 1839 г. нататък се наблюдава ново явление, свързано с нарастването на ролята на еснафските организации  - облагаемото население се групира не по махали, а по еснафи[156]. И в тази община, както в останалите селища[157] ръководните постове се заемат от лица, които се избират от останалите членове на общината и се отчитат пред тях.

Някои извори от същата епоха показват, че в отделните български селища градските общините са се ползвали с различни правомощия. Така сходната по предназначение институция  в София е била с по-ограничени правомощия. Кондиката на Софийската градска община, която се списва на български език през годините 1806-1842 г., показва, че основа задача на общината е да разхвърля държавния и местен данък върху българското население и да го събира и внася на респективния държавен чиновник[158]. От 1810 до 1814 г. общината има два кмета наричани “коджабашии”. От 1816 г. в ръководството на общината започват да играят роля еснафите, а през 1817 г. градските първенци - чорбаджии “мали и велики” избират един коджабашия, който е със заплата и един  “варуш кехая”. Общинските съветници са изключително от средата на еснафите. Заседанията са ставали в митрополитския дом (деспотини конак), от което може да се предположи, че владиката е председателствал съвета. Въпреки това черковната община е била отделна от варошката или градската община.

Подобни са функциите на общината в гр. Шумен, за които съдим по датираща от първата четвърт на ХІХ век сметководна книга на единствената църква в Шумен “Възнесение”, използвана и като митрополитска[159]. В документа са отразени начините на събиране на средства, кредитна дейност и извършените разходи. От кондиката личи, че решенията се вземат от девет души, като общината се оглавява до 1836 г. от хаджи Сава хаджи Илиев. Освен това са записани и  4 църковни епитропи. Кондиката е водена на български език със силно присъствие на шуменския диалект и много осезателно участие на османска терминология.

През 1831 г. църковната община е заменена от съвет от 12 души, избрани между еснафските организации и търговците, който ръководи общинските работи. През 1835 г. e cъcтавeн “Законник на шуменските общинари за годежите и венчавките”, който показва стремежа на общината да увеличи прерогативите си извън чисто фискалните функции. В “Законника” се третират въпроси от обществения морал, свързани с регламентирането и ограничаването на разходите по годежите и венчавките. Правят се и разпореждания относно облеклото на гражданите. Законникът е написан на черковнославянска графика и правопис с изобилстване на думи от говорната реч, включително и на много турски термини[160].

През 1850 г. общината съставя “Граждански определително сговорно писмо за избор на градоначалник“, въз основа на което започва да се “общ градоначалник” или “баш чорбаджия”, който трябва да се грижи за правителствените дела и за доброто на съгражданите си. Документът е подписан от 51 представители на еснафските сдружения, които представляват съвет за решаването на по-важните въпроси. Написан е с гражданска азбука и езикът е по-близък до говоримия език, но се наблюдава черковно-славянско-руско влияние в граматичния строеж, като се употребяват и някои турцизми като “хесап” да сметка, “гюмрук”.

Езиковедските изследвания показват, че народната лексика и фразеология е в основата на двата документа от Шумен. Поради причини от езиков характер - недостатъчна обработеност на книжовния език и от неезиков характер - чуждата политическа власт - лексиката е попълнена с лексика от черковнославянски, руски, турски език и румънски език. Според езиковедите, изследвали двата извора, турските заемки в Законника съставляват 12, 4 % с честота 10,7%, а в Писмото 14,5% с честота 7,8%. В някои случаи личи стремеж турцизмите да бъдат заменени със славянски дума. като например  “чорбаджия” с градоначалник и “мезлиш” с “Царски събор”. Естecтвeнo турцизмите присъстват в канцеларски-правната терминология като “мазбата” - изложение”, “гюмрюк” за мито, “мазбата” за изложение и пр.

Историческите практики показват, че  османската държава позволява на българските общини прилагането на правораздавателна компетентност в ограничени рамки, като там именно намира приложение българското обичайно право. При условията в османската държава функционират обичайните институти на колективната собственост на общински имущества, на колективната отговорност и широкото прилагане на глобата като наказателна санкция. Българското обичайно право се прилага по дребни имуществени спорове или при незначителни провинения на българското население, докато правото на собственост, фискалното право и административното право са области, запазени за шериата и османското законодателство[161]. С хода  на времето и укрепването на градските слоеве юрисдикцията на църковно-училищните общини се разширяват извън рамките на брачните и бракоразводните спорове[162].

 Правораздаването в еснафските организации се осъществява от общото събрание на майсторите (лонджата), която разглежда имуществени спорове между членовете на еснафската организация във връзка с развиваната от тях професионална дейност и налага наказателни санкции за различни провинения, извършени от членовете на тези организации. Еснафските организации прилагат българското обичайно право, но същевременно проличава и въздействията от страна на османската цехова организация[163]. Най-ранният извор за функционирането на еснафската организация в българските селища е кондиката на Пловдивския абаджийски еснаф, съставена на гръцки език, започнaта от 1685 г. Изворът позволява да съдим за правилата на избор и управление на еснафа. Така през 1703 г. общото събрание на майсторите, обозначени с традиционното “малки и големи” с участието на духовни и светски лица избират първомайстора да решава “за каквото дело се случи на руфета да ти го решава заедно с другите десетмина”[164]. През 1706 г. майсторите абаджии, “стари и млади” избират нов първомайстор,  който ще трябва да бъде “пазител на правдините във всички дела на руфета”. Първомайсторът дава отчет за финансовите операции на еснафа.  Първомайсторът има правото, “ако някой измежду нас по някакъв начин се покаже непокорен, да го накаже с каквото намери за добре”. Едно от наказанията, които се предвиждат е глоба, затваряне на магазина на член на еснафа[165]. Кондиката позволява да се съди за функциите на институцията за регламентирането на производството и пласмента на аба. Ръководството на еснафа осъществява в рамките на еснафа и функциите на регламентатор на производството на нови членове и пр. Първомайсторът участва в съвета, оглавяван от пловдивския митрополит в упражняването на гражданско-съдебна служба - разглеждане на материални спорове между християните, издаване на удостоверения, бракоразводни и пр. В кондиката на пловдивския абаджийски еснаф изобилстват турски думи, като “руфет” за производствената корпорация, “тестир” за угощение на новопроизведен майстор, ”ергенлик” за ергенски данък, “дюкян” за магазин. 

За правните практики в еснафската организация можем да съдим и по  кондиката на златарския еснаф в Карлово, датираща от 1781-1789 г.[166] Кондиката свидетелства за функционирането на еснафа като институция, регламентираща производствения процес и пласмента и същевременно позволява да се съди за правомощията на еснафското ръководство в упражняването на наказателни функции, свързани с нарушения на регламента на еснафа. Като наказание за нарушител се предвижда да даде зифет - угощение или “12 тоеги да му ударим майсторски”. Кондиката се списва на български език, но в нея изобилстват турски термини като “кюше” за  ъгъл, “кинуклук” за такса за правоупражняване на занаята, “башкалак” за такса за добиване на майсторско право, “вади” и “ваде” за срок, “зифет” за угощение, давано от член на еснафа при встъпване в  степен майстор. Същевременно срещаме и гръцки термини като “мартирие” за свидетел.  

В уставa на папукчийския и купчийския еснаф в Копривщица,  датиращ от 1838 г.[167] се казва изрично, че майсторите от всички еснафи в селището “общебратствено”, т. е. единодушно са решили да следват “закона” на “старите масторе от ветхо врeме” и да го пазят “да са не разори во веки”. Подчертава се, че се придържат към “стария кодикс, както имали обичай и старите”. Определят се помощите, които трябва да се плащат за църквата, таксите, “като излезе някой калфа мастор”, както и редът, по който става промувирането на членовете на еснафите. Многократно се подчертава, че се спазва “стар обичай” и “определеният общ закон”, като се използва обичайния за свързания с общинското самоуправление термин “мали и велики”, т. е. в присъствието на всички. Изрично се подчертава, че се е постигнало съгласие, ако някой член на еснафите “стори некакъв кабахан, да го судат масторски до три пути и ако не земе от дума да го предадат на забитинат да го суди той как знае, но по-добре е да слуша масторите”. В използвания в еснафския устав език личи силно влияние от църковнославянския език, като терминологията, свързана с църквата е предимно с гръцка основа. Използват се турските думите “давуджия”  за ищец, “хак” за заплата, “изин” - за „позволение”, “мунасип” за „прилично, подходящ”, “кабахат” за „престъпление”,  “харч” за „разноски”.

Еволюцията на правната култура след Кримската война

Промените в социално-икономическия и политическия живот след Кримската война водят до постепенното формиране на значителната група от заможни български търговци в Цариград и Румъния, както и до проникването на някои българи в османската администрация. Реформите в османската държава  дават правова основа за по-свободна стопанска и културно-национална дейност на българите. Новите условия имат за последица  възходящото стопанско развитие на редица български селища и излизането на българските търговци на имперските пазари. Нарастват обществените функции на махалите, като начело на тях стоят изборни мухтари, наричани в по-ранни времена коджабашии, което стимулира развитието на eлeмeнтитe на самоуправление. Укрепва и възникналата през 1849 г. в Истанбул българска община, която постепенно добива облика на представителство пред държавните институции[168]. Издаденият след края на Кримската война Хатихумаюн от 18 февруари 1856 г., дава право на всички поданици да участват в местните органи и административните служби, в резултат на което нараства броят на българите чиновници. Българското движение за независимост от Цариградската патриаршия навлиза в нова фаза и през пролетта на 1856 г. представителите на българската общност в Цариград подават прошение до султана  с искане за църковна, съдебна и административна автономия, която включва избирането от българите на върховен църковен началник, подчинен непосредствено на Високата порта, както и на изборен върховен граждански началник, одобряван от султана. На практика се иска създаване на паралелни управленски структури и българско представителство в османската столица, аналогично на тези на Сърбия и Дунавските княжества. По инициатива и с решаващото участие на Гаврил Кръстевич българите в Истанбул изготвят молба до султана, в която в се поставя искането за административна автономия на българските земи в пределите на османската държава и пълна църковна независимост от Цариградската патриаршия. В излизащите в Истанбул български вестници се появяват статии, в които се настоява, че цариградският патриарх няма каноническа власт над българите и сe гoвopи за някогашната българска църковна автокефалност.[169]

При новите условия  добива  ясни очертания тенденцията към по-голяма  практическа насоченост на образованието, която води до появата на специализирани курсове, свързани с потребностите на нарастващия търговски обмен. Разширява се кръгът от книгите, свързани с търговското право. През същата 1867 г. Иван Чорапчиев издава османския наказателен закон[170]. На втората страница на изданието е отпечатан следният текст: “Тоя Царский Наказателний Законник, който ся преведе сега на Български от Иванчо ефенди, един от преводачите в печятницата на Дунавската област, понеже ся прегледа от негово благородие г-н Хаджи Иванчо ефенди, който е награден с чинът царски капуджи-башия и член в веляетският Идаре мезжилси, от Юрданчо ефенди, член в същия съвет, и от Михалаки ефенди, член в веляетският Търговски съвет, и ся  видя че превода му е сходен с Турския оригинал, позволи ся от Главният Веляетски управител за да ся напечята.”  Всъщност става това са влиятелните жители на Русе Михалаки Стефанов, Юрдан Тодоров и споменатият Иванчо Хаджипенчович, от които само последният има юридическа подготовка.  Публикациите в периодичния печат показват нарасналия интерес към правната проблематика. През 1870 г. “Македония” отпечатва превод на “Природните правдини на гражданина” на Жюл Фавр[171]. През 1875 г. във в. „Ден“ се отпечатва “Правдините и длъжностите на гражданина” от Мабли[172].

Българските младежи имат възможност да получат познания в областта на търговското право в някои учебни заведения като Пловдивската гимназия, където през 1870 г. е обособен самостоятелен “търговски клас”. В този клас има курс по “търговско право”[173]. Появява се и първото българско търговско училище, основано през 1873 г. в Свищов от Димитър Шишманов, завършил търговското училище в Темешвар[174]. В програмата на свищовското училище се предвижда даването на знания “по законите на контракти и подобни условия, записи, издължения и пр.” Паралелно с редовното училищно образование се проектира едногодишен курс по два пъти седмично за млади търговци, на които се предлагат общи познания по търговско ръководство и се преподава и тълкува османският законник върху търговията.

Българските младежи получават подготовка в областта на правото и двете учебни заведения, основани в Истанбул през 60-те години на ХІХ в.-  Роберт колеж и Галатасалайския лицей. В основания от американските протестантски мисионери Роберт колеж до началото на ХХ век се дипломират 195 българи[175]. Освен по останалите общообразователни предмети те получават знания в областта на правото (законоведение) - търговско и морско право. Във френско-турския държавен Галатасарайски лицей учат над 40 българи. В учебната програма на лицея присъства един “научно-практически” блок, който эаедно със счетоводство включва и “понятия на публичното общественото право” и политическа икономия[176].

Влезлият в сила през 1850 г. търговски закон в Османската империя е  силно повлиян от френското търговско законодателство. С допълнения към Закона от 1860 г. и от 1862 отново в духа на френското законодателство се уреждат търговските съдилища и институциите на морската търговия[177]. Приложението на османският търговски закон среща трудности поради липсата на търговски процесуален кодекс, но въпреки това по-предприемчивите български търговци ползват закона като източник на знания в процеса на уреждане на търговските и дружествените си отношения. За интереса  към този закон свидетелства фактът, че той е преведен български език заедно с направените към него приложения от 1860 и 1862 г. и издаден на два пъти до пъти до 1878 г. През 1867 г. училият във френския католически колеж в Бебек Стоил Попов, който е работил като търговски служител в Истанбул превежда на български османския търговски закон[178]. По времето, когато осъществява изданието си той е редактор на вилаетския вестник “Дунав” в Русе[179]. В изданието е отбелязано: “Тоя Царски търговски законник, който е преведен сега на български язик от Стоила ефенди, един от преводачите в печятницата на Дунавската област, понеже ся прегледа от Михалаки ефенди, член в Веляетския търговски съвет, и ся потвърди че преводът му е сходен с Турския оригинал, даде му ся позволение от главният Веляетски Управител за да го печята”. Изворите от епохата свидетелстват за силното френско влияние върху българската търговско-правна материя. То се открива в организацията и поведението на множество търговски фирми през третата четвърт на ХІХ век, повлияни от принципите на френското търговско законодателство[180]. За  развоя на лексиката, свързана с френското влияние в културното пространство съдим по появилите се през това десетилетие българо-френски и френско-български речници. Но личи най-вече по издаденият през  1863 г. речник на чуждите думи в българския език от учителя Тодор Хрулев (1821-1865), в който присъстват термините “депутат”, “капитал”, “република”, “цивилизация”, “пропаганда”, “реформа”, ”демокрация”, “програма”, “опозиция”, “брошура”, “журнал”, “патриотизъм”, но и същевременно  “улем” за „законоведец”, “хaпсана” за затвор”, “диван”, пояснено с „государствиний совет”и “тюрма “заключение”[181]. Хрулев обяснява някои френски и немски думи, влезли в българския език с турски.

През 1858 г. се появява на български език  и много подробно търговско ръководство, включващо счетоводен и търговско-правен раздел. Книгата представлява превод от гръцки, направен от известния учител Анастас Гранитски[182]. През 1873 г. излиза от печат книгата на Димитър Корфонозов “Търговски знания”, която  е търговско и счетоводно ръководство. Третата част на книгата има предназначението да подготви търговците в търговско-правната област[183]. През 1871 г. търговецът от Габрово Христо Арнаудов  включва търговския закон в том първи на  своя сборник “Пълно събрание на Държавните закони, Устави, Наставления и Високи заповеди на Османската империя, издаден в Истанбул“[184]. Законникът на Ст. Попов и томовете на Арнаудов присъстват неизменно в библиотеките на съвременните на епохата и особено в търговските центрове[185]. Османският търговски закон продължава да действа и в Свободна България чак до края на ХІХ в., когато на 1 януари 1898 г. влиза в сила първият Български търговски закон, повлиян този път от германското и унгарското търговски законодателства[186]. Така заемките от френскoтo законодателство отстъпват място на нови влияния, определяни както от стремежа да се следват новостите в търговско-правната област, така и от политическите хоризонти пред младата българска държава.

Учебната книжнина от този период показва нарасналия интерес към проблемите на държавното устройство, към въпросите за отделните власти и техните взаимоотношения. Показателен пример в това отношение представлява учебникът по география, издаден през 1868 г. от известния учител и книгоиздател Драган Манчов (1824-1908)[187]. В учебникът се прави пълно описание на държавното устройства на съвременните държави. Така например в описанието на Североамериканските съединени щати се посочва, че законодателната власт принадлежи на Конгреса, който се състои от две палати, а изпълнителната власт е в ръцете на президента, който се избира за 4 години[188]. Подобни данни намираме и в други учебници от това десетилетие, като  прави впечатление, че авторите обръщат специално внимание на проблема за разграничението между изпълнителната, законодателната и съдебната власт[189]. На особено внимание се радват парламентарната институция и конституцията.

През 1867 г. се появява една книга, която дава тласък на издирването извори за обичайното право - книгата на големия хърватски юрист В. Богишич “Упътване за описване на правните паметници”[190]. Екземпляр от тази книга виждаме в  библиотеката на Иван Добровски[191]. Книгата на Богишич е превежда на български  от завършилия право в Новорусийския университет Петър Оджаков[192]. В стремежа си да докажат континуитета и величието на българската история историците романтици намират обилна аргументация за своите тези във фолклорните и етнографските паметници, като с тях обогатяват националния наратив, консолидиращ и легитимиращ  “въобразената общност” при българите.

Новите условия и потребностите от специализирани правни знания

Реформите в империята дават отражение върху организацията и компетенциите и дейността на българските общини, като сферата на действие на общините се разширява и укрепва тяхната относителна автономия. Създадените със Закона за вилаетите мухтарски институт и смесени съвети създават условия за навлизането на повече представители на населението в администрацията и добиването на управленски опит. Новите условия представляват основен стимул за ориентацията на повече български младежи към юридическо образование. Данните за българските студенти през втората половина на ХІХ век показват рязко нарастване на броя на българските студенти по право. Докато броят на училите право до Кримската война е 12 души, то техният брой след Кримската война нараства на 59, от които 15 завършват през 60-те години, а голямата част от тях завършват образованието си в навечерието на създаването на българското княжество[193].

От 59-те българи учили право в периода 1856-1879 г. 26 учат в Русия, от които 13 - в Одеса, 10 - в Москва, 1 - в Петербург, 2 - в Киев. В немските университети учат 9 души, от които  4 - в Хайделберг, 2 - в Берлин, 2 - в Лайпциг и 1 в Йена. Във Франция учат 7 души, от които 4 - в Париж и 3 в Екс ан Прованс. Във Виена учат 4 души. В Швейцария учат 2, от които единият - в Женева и един в Цюрих. В Прага учат 2 и в Буда Пеща - 1. В Атинския университет учат 3, в Белград -1 и в Загреб - 1. Една част от тях работят като учители, журналисти и адвокати, а след 1879 г. се включват активно в обществен-политическия живот на младата българска държава. Голяма част от тях участват в изграждането на съдебната система като адвокати и съдии, като 2 стигат до поста прокурор и 6 - министър на правосъдието. Юристи заемат  постове на всички нива в законодателната и изпълнителната власт, като един достига до поста министър-председател.  В областта на правните науки като учени работят 9 от тях. А постове в дипломатическия апарат заемат 4.

Сведенията за лицата, играли ръководна роля в представителните институции, показват, че и след Кримската война възникналите нуждите са се покривали от хора без специално правно образование. Така Панайот Минков (1821-1889), който ръководи Сливенската община за четвърт век след 1850 г., бил считан за “оракул по гражданско и канонично право. Негови настолни книги в общинската канцелария били “Кормчая книга” (старо московско издание), “Шестокнижието на Арменопуло и “Дестурът” или пълно събрание на отоманските закони, които познавал основно”[194]. Минков обяснявал на гражданите разликата между шериата и християнския закон относно реда на наследяването и наследствените части. В повечето случаи той успявал да склони страните към помирение. Панайот Минков е действителен член на сливенските меджлиси и виден съдебен деец след края на Руско-турската война 1878-1879 г. когато заема поста на председател на Хасковския углавен съд[195].

Споменатият Иван Добровски е избран през 1861 г. за депутат на Сливен в представителните органи на българската общност в Цариград, когато движението за създаване на българска национална църква навлиза в решителна фаза и той участва в съставянето на документацията, свързана с постъпките на българите пред Високата порта за независимост от Цариградската патриаршия. Участва в съставянето на мемоара от 1860 г. на гражданите на Сливен до Мехмед Къбръзлъ, в който се иска припознаване на независимата българска йерархия, местният меджлис (съвет), както и местната полиция да бъдат съставени съразмерно от българи и турци, да се зачита свидетелството и на християните пред съдилищата, да се допускат български младежи да служат във войската, да се направят промени в някои данъци, да се отмени ангарията, да се прекратят неправдите, извършвани от държавната администрация. През 1864 г. Добровски съставя и публикува първия устав на българската община в Цариград, документ, който в подробности разработва проблемите на структурата и функционирането на институцията на общината, която се ползва с вътрешна автономия. Личи уважение и доверие към институциите, към закона, на които се придава основна роля за правилното функциониране на общината, както и убеждението, че ако искат да отстояват правата си пред властите, българите в Цариград трябва да имат една стройна институция[196].

Сред лицата, получили образование в областта на юриспруденцията и участвали в обществения живот е Марко Д. Балабанов (1837-1921). Той учи в Богословското училище на остров Халки и през 1863 г. постъпва в Юридическия факултет на Атинския университет, където слуша лекциите на видните гръцки юристи Николаос Сариполос и Павлос Калингас. Продължава образованието си в Хайделберг и завършва право в Париж. Днес неговата библиотека се съхравнява в библиотеката на Българската академия на науките и тя позволява да преценим широтата на правната култура на нейния притежател. Освен трудовете на световноизвестни авторитети в областта на правото, в нея присъстват и такива емблематични за интелектуалния живот на Балканите книги като изданието на гръцкия демократично настроен политик Николаос Софианопулос на труда на Бекария “за престъпленията и наказанията”, придружен от предговора на гръцкия просвещенец Адамандиос Кораис, представляващ трактат върху правата и задълженията на гражданина в правовата държава. Сред книгите на Балабанов е и трудът на реформатора на гръцката църква Теоклитос Фармакидис “Апология”, осъществил през 1833 г. идеята на Кораис за създаване на гръцка автокефална и независима от Цариградската патриаршия църква[197].

От 1870 г. Балабанов се установява в Цариград, където работи като адвокат и журналист. Главен редактор е на научно-популярното и  общообразователното списание “Читалище”, в което помества материали в областта на правото, социологията, историята и философията. Негови статии се публикуват и във вестниците “Право”, “Время” и “Век”[198]. В текстовете му  присъстват някои от идеите на Френското и Немското просвещение, но пречупени през спецификата на богословската подготовка и съобразени с реалностите на османската държавноправна система. Очертава се като поклонник на Тюрго, Кондорсе, Хердер, Лесинг и Гьоте. Привърженик е на еволюционното развитие и се противопоставя на революционните сътресения, които нарушават “естествените закони” на развитие[199]. Според Балабанов умственото  развитие е определящ фактор за социалния прогрес, като отдава голяма роля и на нравственото усъвършенстване и на подобряването на условията на ежедневния живот[200]. За Френската революция твърди, че тя е “провъзгласила хубави человеколюбиви начала” и е отворила нова епоха за европейската цивилизация и човешкия напредък, но същевременно тя е отключила насилията, когато “гражданите колеха хладнокръвно съграждани”[201]. Не приема антиклерикализма и радикализма на Волтер и Русо.[202] Балабанов остро се обявява в защита на частната собственост, като настоява, че нейното премахване ще ликвидира благородния човек, ще доведе до насилствен труд, ще унищожи домочадието, домашното огнище, брака и т.н.[203] Участва в решаването на българския църковен въпрос, като се отличава с умерените си възгледи и търси компромисни решения, за да не се стига до схизма с Цариградската патриаршия. Публикува поредица от статии в областта на каноническото право[204]. Играе централна роля в изграждането на културата на младата българска държава след 1879 г., в която заема висши постове в администрацията и преподава в Юридическия факултет на Висшето училище в София римско, византийско и конституционно право[205].

Юридическа школовка получава и Лазар Йовчев (1840-1915), който учи в гръцкото училище в Куручешме - Великата народна школа в Истанбул, а след това във френското католическо училище в Бебек[206]. От 1864 до 1868 г. учи в Париж, където следва първо във Филологическия факултет на Сорбоната, а после - в Юридическия факултет като стипендиант на български търговци и  османските власти. Завърнал се в Истанбул Йовчев става чиновник в търговското съдилище. Поема редакторството на научно-популярното и общообразователно списание “Читалище”, в което се публикуват и множество материали в областта на правото. Привърженик е на еволюционизма и легитимизма, и вярва, че единствено средство за подобрение на положението на  българите е просветата. От особен интерес са неговите статии, посветени на рaзлични въпроси от областта на етиката и философията, в които проличава силно влияние на Лайбниц, Декарт и Бенжамин Франклин[207]. Неговото мнение по въпроса за собствеността е, че “най-важна проява на любовта към живота е любовта към притежанието. Тази любов е напълно природно чувство, което поражда чувството на независимост, на свобода, на сила, прави ни да не се боим нито от вънкашни нападения, нито от вътрешни нужди и е едно увеличаване и разширяване на нашата личност... Този факт на человеческата природа може да служи, между другите, за да докаже колко правото на притежанието е законно и колко трябва да е то у всекиму добре осигурено от законите на една добре организована държава... Без любов на притежанието и следователно без притежанието гражданското общество би било невъзможно”[208]. Той е сред авторите на материали, посветени на организацията и управлението на създадената пред 1871 г. българската църквата - Екзархия[209]. През 1872 г. Лазар Йовчев се замонашва под името Йосиф, става секретар на Българската екзархия и протосингел на Екзарх Антим І  (1876-1877).  През 1874-1875 г. е наместник на Антим І във Видин, след това заема поста на Ловчански митрополит, а от 1877 г. до 1915 г. оглавява Българската Екзархия. За нас представлява особен интерес неговото участие в делата на Видинската община,  пoнeжeимето му  присъства в протоколите на заседанията на общината, която има да решава различни проблеми от областта на гражданското право. Той председателства заседания, на които се издават разрешителни за брак, решават се брачни и имуществени спорове, издават се издължителни, спогодителни или се вземат мерки за наказване на дребни провинения пр. Би могло да се каже, че протоколите на общината свидетелства за неговото усилие да бъде въведен ред в документацията на институцията[210].

Друго високопоставено духово лице, което играе несъмнена роля за формирането на правната култура на българите е Атанас Чалъков (1816-1888)[211]. Завършва Богословското училище на остров Халки и след това Одеската семинария, а през 1856 г. завършва  Московската духовна академия. Включва се в църковно-националното движениe и през 1872 г. е избран за първи български екзарх  - Антим І. Негови текстове, отстояващи правото на българите на църковна независимост от Цариградската патpиаршия са публикувани във в. “Право”. След създаването на Българското княжество през 1879 г. е председател на Учредитeлното Събрание и на І Велико народно събрание.

В изграждането на правната култура на българите играе роля и Петър Оджаков (1834-1906), който учи в гимназия в Белград и Карловац, а през 1866-1871г. завършва право в Новорусийския университет в Одеса. Сътрудничи на българския периодичен печат до 1878 г.[212] и след това е чиновник по време на руската окупация на България. След 1880 г. е председател на Окръжния съд в Русе, Главен прокурор във Върховния касационен съд. До Освобождението публикува материали в периодичния печат по проблемите на каноничното право, проблемите, свързани с устройството на независимата българска църква. Превежда на български труда на известния румънски канонист, трансилванския митрополит Андрея Шагуна “Кратко изложение на каноническото право на една света, съборна и апостолска църква”[213], от който успява да публикува само уводната част[214]. 

Сред авторите на материали, разглеждащи редица правни аспекти на българския църковен въпрос е и завършилият Киевската семинария и Духовна академия Тодор Бурмов (1834-1906), който след Освобождението заема висши постове в държавната администрация. Със сходна подготовка е и Васил Друмев (1840-1901), който завършва Одеската семинария и Киевската духовна академия и  публикува статии, посветени на църковната йерархия и взаимоотношенията между светската и църковната власт[215]. През 1873 г. Друмев приема монашество и под името Климент заема различни постове българската църковна йерархия, а след Освобождението участва активно в политическия и културния живот на страната[216].  Друг автор на материали в периодичния печат по теми свързани с каноничнотo право е Симеон (1840-1937), който е завършил Богословcкото училище на остров Халки. От 1869 до 1872 г. е протосингел във Видин на Антим І, а от 1872 до смъртта си е Варненско-Преславски митрополит[217]. Cлед Освобождението участва активно в политическия и културния живот на страната.

В полемиката около създаването на българската църква се включва и юристът Гаврил Кръстевич, който е активен член на българската община в Цариград през 50-те-60те  години на ХІХ век и е един от най-влиятелните и ръководители на църковно-националното движение[218]. Централно място в дейността му заема редактираното от него през 1859 г. списание “Български книжици”, в което той публикува множество материали в областта на историята, етиката и филологията. В списанието се публикуват статии, обосноваващи правото на българите на църковна самостоятелност. Като цяло Кръстевич се очертава като легитимист и напълно лоялен към османската власт Същевременно коментарите му  по събитията на Апенинския полуостров и борбата на италианците за национално обединение свидетелстват за либералните възгледи на  човек, който свързва формирането на националната  държава с конституционни промени в духа на Декларацията за правата и гражданите от 1789 г.[219] Автор е на множество публикации по българския църковен проблем, по който той заема умерени позиции и полага усилия да не се достига до схизма с Цариградската патриаршия. Правната проблематика се обсъжда в списанието периферно във връзка с промените в търговското законодателство в Османската империя. Член е на Търговския, Апелативния и Върховния съд[220]. Автор е на основния текст на Фермана за учредяване на Българската екзархия от 27 февруари 1870 г., както и на предварителния текст на устава за управлението на Българската екзархия. Дава своя принос за институционното изграждане на българската държавност след 1879 г. чрез изпълнявaне на функциите си на Главен секретар и Генерал-губернатор на Източна Румелия.

За да бъде по-пълна представата ни за строителите на правната култура на българите от втората половина на ХІХ век би трябвало да се обърнем към публикациите на Петко Славейков (1827-1895), който издава най-влиятелния вестник в Османската империя “Македония”[221]. Той учи в Свищовското училище и по-късно работи като учител. От 1864 г. се установява в Истанбул, където редактира в. “Македония”, сътрудничи на почти всички вестници и списания и издава трудове в областта на историята. Превежда на български съчинения на Франклин, Дефо, Суаве и Обрадович. Настоява, че “само истинно образованият и просветеният человек бива свободен и честит, а неученият и непросветеният е всякога роб” [222]. Славейков се интересува живо от държавното устройство на Северамериканските съединени щати, които той сочи за пример на реализиран народен суверенитет. Убеден, че американският народ има възможности за упражняване на контрол върху вземането и прокарването на управленски решения. Приема, че САЩ е страна на действена демокрация и на реализираната свобода, на принципа на народовластието и пълно равенство на гражданите. Вярва, че стабилността на американската политическа система произтича от широкия вътрешен суверенитет, с който разполагат самоуправляващите се общини[223]. Участва в решаването на българския църковен проблем и по-късно при организирането на българската автокефална църква,  като се проявява като безкомпромисен противник на Цариградската патриаршия. Настоява за синодално управление на българската църква, за, изборност на ръководещите църквата духовници и за мандатност на екзарха в противоположност на пожизнения избор, постановен в “Проектоустава”, съставен от Кръстевич. Настоява, че както в една република всички служат на народа, така и духовенството трябва да се избира от народа и да му служи[224]. В дебата около създаването на статута на българската църква се позовава на трудовете на организатора на гръцката автокефална църква Теоклитос Фармакидис[225]. Участва активно в политическия живот на свободна България и заема висши постове в управленския апарат.

С оглед на интересуващата ни тема заслужава да бъдат споменати и текстовете на Георги Раковски (1821-1867). Той учи в гръцкото училище в Куручешме и публикува множество трудове по българска история[226]. Специалният интерес на историците романтици към институциите намира в неговото творчество израз във вторачване в реални и имагинерни правни институции, в които той вижда маркери за национална идентичност и доказателства за исторически континуитет. Според него прабългарите се преселват от прародината си Индустан на Балканите заедно с езика, и обичаите си, като “българи са имали и граждански обширни и изрядни закони”, които пренасят в Европа и са “съхранени и до днес между народу брачни должности”. Според него България е играела първостепенна роля в Европа и едно от доказателствата е, че “българе преди християнства имали общелно законодавие”. Той отделя много място за законодателството на хан Крум, който според него е цар,“съставил закони, кои е одобрил народ, като се събрали на общенародно заседание”. Това са законите  за изкореняването на лозята в България с цел ликвидиране на пиянството, както и жестоките мерки срещу просията, кражбата и клеветата[227]. Според Раковски Крум е опитен държавник, издал закони, които заменят българското обичайно право. Раковски е запознат с трудовете на историците, посветени на историята на приемането на християнството от българите и цитира въпросите на Борис до папа Николaй І, като доказателство, че българите са имали писменост и законодателство[228]. Според него, през средновековието българите са били много по-напреднали от европейците във всяко отношение. Когато  българите са имали "граждански закони" при Крум, "днешната Просвещена Европа е била много назад"[229]. Според Раковски селската община е съхранили в неизменен вид типичния за славяните характер на склонност към колективен живот, равенство и гостоприемство[230]. Историците на правото подчертават, че Раковски “проправя пъртина”, като пръв насочва вниманието към изворите за историята на българското правото[231].

От особен интерес са текстовете на Раковски, в които се публикува в превод на български е се коментира текстът на Хатихумаюна с цел да се докаже правото на българите на пълна църковна независимост[232]. Проличава мнението, че реформeните актове Гюлхански хатишериф и Хатихумаюн могат да послужат като база за извоюване на права на българите, като се отдава дължимото на султаните реформатори. През 1864 г. обаче Раковски стига до  констатацията, че след Хатихyмaюна “живота, честта и имението на християните останаха все пак изложени на турская необузданност, с разлика само, че убийствата, насилието чести и грабежите не стават явно, както са ставали отпреди”[233]. Поддържа принципите за свобода и равенство  пред законите, като е противник на каквито и да било привилегии. Изрично подчертава, че частната собственост над дома и земята е гаранция за свободата и равноправието[234]. 

Правната тематика присъства по специфичен начин и в трудовете на Любен Каравелов (1834-1879). Получил образованието си в Историко-филологическия факултет на Московския университет, Каравелов е дълбоко повлиян от тезите на славянските  романтици и особено от идеите на Павел Шафарик, който от своя страна възприема тезите на Хердер, че славяните са миролюбив, почтен, толерантен, работлив земеделски, свободолюбив и гостоприемен народ, който е враг на престъпността и кражбата. Възприемайки с удоволствие популярната сред славянската интелигенция в Европа митология, Каравелов твърди, че славяните обичат законността и не случайно такива велики законотворци като император Юстиниян, са славяни[235]. Привлечен от образа на владетеля законотворец Каравелов, използва името на Юстиниян, в доказателство на правото на българите на автокефална църква[236]. Според него славяните, които населяват Балканския полуостров като автохтонно население, били земеделци, скотовъдци и пчелари, живеели мирно в своите къщи от дърво, били весели, гостоприемни и безгрижни, като селата и отделните домове се радват на самоуправление[237]. Като рожба на епохата на романтизма Каравелов естествено използва и модната теза за самобитните български нрави. Каравелов поддържа политическия проект за създаване на федерация на балканските народи, в която ще бъдат отстоявани принципите на “човеческото право”, “пълна свобода, както народна, така и лична”. Населяващите бъдещата Дунавска федерация народи са “способни за напредък и за цивилизация” и те “рано или късно ще докажат всякому, че с достойнство носят името европеец, гражданин и човек"[238]. Тази федерация се основава на либерални принципи, като всеки отделен народ има автономия, свои закони, свое вътрешно управление и общ парламент, който отговаря само за външната политика и се избира от всички “по вишегласието”[239]. Каравелов  настоява, че в османската държава не съществува законност.  Привърженик на революционните методи Каравелов категорично отхвърля възможността реформите в османската държава или някоя от съществувалите на Балканите модели на управление да доведат до решаването на проблемите на българското общество: “Не да променим султана искаме ние, а да бъдем свободни. Историческо право, Византийска империя, Симеоново царство, Душанова круна и пр. нямат място там, дека се иде за свобода и живот. Погледнете на Швейцария и Америка и вие ще видите, че щастието человеческо се заключава не на скиптър и трон, не на корона и монархия, а на чиста човеческа свобода.”[240] Отстоявайки принципа на народния суверенитет, е убеден, че Североамериканските съединени щати са държавата на максимално гарантирани публични свободи, на реализиран народен суверенитет и действаща демокрация[241].  

Реформените актове на османските власти са безапелационно отхвърлени и от Христо Ботев (1847-1876), който получава образованието си в гимназията в Одеса и по-късно в Медицинското училище в Букурещ. Статиите му, посветени на различните форми на управление в света и перспективите пред идеята за славянска конфедерация в издаваните от него вестници “Дума на българските емигранти”, “Свобода”, “Независимост” и “Знаме” показват несъмнена осведоменост по история на Европа и на политическите системи[242]. Същевременно  у него личи и проявената от романтиците склонност към идеализация на ролята на институциите община и еснаф, които според него са носители на “семето  и зародиша” на присъщите на самобитния характер на народа принципи на самоуправление, чиито възможности за автономия очевидно се надценяват[243]. Основна тема у него е безперспективността на реформите в Османската империя, тъй като те не са в състояние да гарантират  живота, имота и правата на българите. Много ярък пример за отношението на Ботев  към османския правов ред е статията му “Злото”, в която се изнасят “Примери от турското правосъдие”[244]. Убеден е, че участието на българите в новосъздадените институции не може да доведе до подобрение на нещата, а само да развращаване на колаборационистите и укрепването на държавата. За него резултатът от реформите е, че “Днес не убиват никого беззаконно, а законно...и  в Турция се въведе ред и равенство в кражбите”[245].

Според съставения от Васил Левски (1837-1873) проектоустав на създадената през 1870 г. революционна организация цел на организацията е на мястото на тиранската османска държава да се създаде  демократична република (народно управление), в която всички граждани независимо от народността и религията им ще бъдат напълно свободни и равни пред изработените с “вишегласие” закони. Отношенията между свободните граждани ще почиват на основата на съгласие, братство и съвършено равенство  на всички народности, българи, турци, евреи и пр. Проектира се в бъдещата свободна държава да цари пълна веротърпимост, свобода на съвестта и религията[246]. В този документ, доближаващ се до Декларацията на правата на човека и гражданина от 1789 г., отсъства принципът за собствеността като “неприкосновено и свещено право”[247], който впрочем има своето място в Гюлханския хатишериф и Хатихумаюна, обещаващи на султанските поданици гаранции на живота, честта и имотите им[248].  В устава на организацията има място “наказателен закон”, който гарантира секретността, централизацията и оперативността на организацията. Проличава несъмнената осведоменост на Левски по проблемите на организационните структури и тяхното функциониране.

През втората половина на ХІХ в. в публицистиката се утвърждават термини като “политически промени”, “демокрация”, “движение”, “аристокрация”, ”гражданство”, “светска власт”, ”самодържец”, „свобода”, ”социален и политически живот”, “парламент”, “пропаганда”, “публицистика”, “революция”, “депутати” и ”партия”[249]. Прoличaвa усилието на българската интелигенция да въведе употребата на славянска терминология[250] Коренно различна терминология се съдържа в многотомния речник на Найден Геров, включващ езиков материал от говоримия език от втората половина на ХІХ век[251]. Правната терминология в него е изцяло в руслото на традицията със силно присъствие на турцизми, които са обяснявани със славянски думи , като например ”аджемия”, с „неопитен”, ”берат” - с “диплом”, “ваде” със “срок”, “вересия” с „безплатно”, на “кредит”, а в някои случаи славянски термини се обясняват с турски, като например “вина” е обяснено с “кабахат”, „проступок”,”виноват” c „кабахатлия”, ”аманет” със “залог”,”давия” с “иск”, „съдба”, “судебни процес”, “тяжба”,  “даваджия”, “аманет” с “глоба” “джереме” с “глоба”, “харзуал” с “прошение”

Правните практики на общините и еснафите след Кримската война

С оглед на интересуващия ни проблем тук би трябвало да се обърнем към правните практики на българските общини от този период. През 60-те години Цариградската българска община става влиятелна институция. През 1864 г. начело на общината застава “Постоянен привременен съвет”, избиран от  общи събрания на представители на всички съсловия на българската колония в Истанбул[252]. С активното участие на нейния член юриста Гаврил Кръстевич е съставен “Канонизъм” – Устав на привременния съвет на общината. На Кръстевич се възлага да доведе до благоприятно решение българския църковен въпрос и да представя българите в града пред правителството. За председател на съвета е избран лекарят Стоян Чомаков, който през следващите години играе ръководна роля в акциите по изграждането на българска независима църква[253]. Със султански ферман от 27 февруари 1870 г. се създава българска самостоятелна църква под името Екзархия[254]. На 13 март се свиква събрание от 39 избиратели сред най-видните българи в Истанбул, които избират 10 членове на Привременния съвет. Последните заедно с петима владици, съставящи синода, поемат ръководството на Екзархията и изработването на проектоустава. Привременният съвет и синодът обсъждат изготвения от юриста Гаврил Кръстевич проект за екзархийски устав, като най-оживени спорове се водят по въпроса дали поста на екзарха да бъде пожизнен или сменяем, както и за приходите на архиереите. Уставът на Българската екзархия е завършен окончателно на 14 май 1871 и е представен на правителството за одобрение. В устава се посочват правата и задълженията на епархийските централни и местни органи, като на духовните лица принадлежат компетенциите по вероизповедните и догматичните въпроси и по правораздаването, а на мирските съвети се падат грижите за училищата и контрола над приходите на подведомственото на Екзархията имущество, решаването на веществени спорове при развод, годеж, завещания, дарения и пр.[255] По места се изграждат епархийските (градски, казалийски, мемлекетски) смесени съвети, като тяхното управление е смесено: състои се от духовни и мирски лица и се формира посредством общи избори съобразно принципа на “вишегласието”. Наблюдаваните правораздавателни практики показват, че след създаването на Екзархията редица разпоредби водят до ограничаване на обичайната практика и обичайните норми в областта на семейното право[256]. При уреждането на въпросите за наследяването в някои случаи се прилага шериатът[257]. Много важна страна от юриспрудентските функции на църковните органи е нотариалната. Съставянето и потвърждаването на различни документи е дело също на смесените съвети по места. Както преди, така и сега църковните органи имат ограничени параметри в упражняване на наказателното право. Криминалните престъпления се разглеждат от османските съдилища. Смесените съвети се намесват в случаите, които изискват изповед и афоризмо, т. е. духовни наказания.  

Един от изворите, по които можем да проследим разширяването на правомощията на българските общини е Протоколната книга на Видинската община[258]. Видинската община се създава през 1864 г., но в първите години съществува като църковна епитропия и се управлява от епитропи, избирани от еснафските сдружения[259]. През 1868 г. общината разширява значително своите функции, като на общоградско събрание се обявява откъсването на Видинска епархия от духовната власт на Цариградската патриаршия и създаването на епархийско управление в лицето на Видинската община, която се провъзгласява за главна община по отношение на църковните общини в епархията. Задълженията й са да ръководи църковните, училищните и обществените работи, да събира и разпределя владищината до назначаването на митрополит от независимата българска църква[260]. С този акт общината си присвоява всички правомощия на митрополитската власт и издига Антим за свой архиерей, след като той приема условията на видинските първенци и къса връзката си с Фенер. Протоколната книга позволява да уточним ролята на общината за уреждане семейно-битови и имуществени спорове, да стопанисва, отдава  под наем и поддържа училищните и църковните имоти, да дава разрешение за брак и развод, да санкционира морално-религиозни простъпки. Общината се превръща в представител на новосъздадената Екзархия, организира изборите за епархийски представители в Църковно-народния събор от 1871 г., на нея се опира митрополит Антим и неговите наместници при решаването на текущите проблеми на Видинската епархия. През март 1874 г. във Видинско се  организирани избори за епархийски съвет и смесеният съвет поема уреждането на брачните и семейноправните отношения, решаването на имуществени спорове, потвърждаването на различни видове документи. В Протоколната книга са вписани заседанията на общината, на които митрополитът дава бракоразводни свидетелства - “отпущително” или “разставно писмо”, а представителите на общината потвърждават това и уреждат имуществените въпроси между бившите съпрузи[261]. Изобилстват казуси, при които общинското ръководство играе ролята на помирител между съпрузи или дава разрешение за развод и брак или забранява бракосъчетание[262]. В някои случаи общината дава право на ищците да се отнесат до “правителството”, т. е. до османските съдебни органи, които да решат окончателно случая[263]. Според устава на общината нейните заседания се председателстват от митрополита[264]. Заслужава да се подчертае, че според протокола от заседанието от 24 януари 1875 г. смесеният съвет решава на платнарина Георги Голубав да се “отговори според предписанието за таквизи работи в Кормчията”[265]. Пак “според предписаното на Кормчията” се дава отговор и на казуса на Цветко Живков и Велика, които искат да си оженят, но трябва да дадат доказателство за степента на родство[266]. Описан е и казус, при който съветът дава разрешение за брак на Никo Георгиев, въпреки, че той „ни се видя невъзрастен“. Съветът се аргументира с факта, че “подобни ранни бракосъчетанвия да били допустени още по-преди”[267]. При провеждане на избори за състава на съвета се използва тайно гласоподаване със запечатани пликове[268]. Прави впечатление, че в Протоколната книга се използват турски, гръцки и славянски правно-финансови термини, като преобладават турските термини.  

От същото десетилетие (1874-1877 г.) датира кондиката на формираната на религиозно-народностен принцип Силистренска градска община[269], която отразява сходни  функции. Голяма част от заседанията на Казалийския смесен съвет се провеждат под председателството на епископ Климент, който е архиерейски наместник, изпратен от митрополит Григорий Доростолочервенски и председател на смесения общински съвет. За функциите на общината в oблacтта нa пpaвoтo oсъдим по вписаното в кондиката на 18.ХІ.1874 завещание на Ангелуш Стойков, който подписва завещанието си в присъствието на представител на митрополита и на свидетели и след това епископът прочита документа пред членовете на общината и потвърждава документа с подписа и печата си. Прави впечатление, че завещанието на Ангелуш Стойков е подписано от свидетели сред които има и един мюсюлманин[270]. Общината обсъжда и взема решения по различни проблеми от областта на семейното право, прави постъпки за придобряване на съпрузи, дава разрешения за развод, разтрогва бракове и годежи или определя издръжка на деца или разведени жени, налага глоби[271]. В някои от регистрираните в кондиката случаи личи, че при решаването на проблеми от областта на наследственото право общината има съвещателна роля и  препраща делата към османския съд[272]. При уреждане на имуществени спорове при развод, когато цената на спорните вещи надхвърля 3 000 гроша, спорът се отнася до османските власти[273]. В някои по-сложни дела от областта на семейно-правната практика делата се отнасят до представителите на властта[274]. Вписани са годежни и брачни договори с описание на годежните дарове[275].  Съветът се произнася по парични спорове, пo финансови проблeми на имоти, стопанисвани от общината. В кондиката са отразени и договори за наемане на учители, за наемане на сгради и пр. Прави впечатление, че в употребяваната в кондиката терминология присъстват руски и славянски термини, но също и много румънски.

            През 1859 г. е съставен новият устав на папухчийския и купчийския еснаф в Копривщица, който е наречен Кодекс и Закони[276]. Както през 1838 г. и сега се заявява, че ще се спазват законите на “старите майстори” “до веки” и че се следва “примерът на наши стари отци, деди и прадеди. Но на практика се долавя тенденция към затягане на дисциплината, като “узаконяваме за напред” пълен контрол на майстора над работата на членовете на еснафа, като нарушителят “са наказува съборно”. Нарушителите на мира и съгласието в еснафа “требува соборно да се обезчести и накаже”. Майсторите избират устабашията, който  държи тефтера с приходите и разходите на еснафа, както и кондиката и облигациите на еснафа и всяка година представя точна сметка за “взиманието и даванието си пред майсторите”. Устабашията се избира за една година, но може да остане на този пост и след това, ако  го искат майсторите. Той отговаря за общия ред и при разпра на членовете на еснафа “е длъжен незабавно да се яви и да реши и съди разпрата праведно”. Ако нарушителят не послуша устабашията “тогава непослушливият ся наказува съборно”. Член 9 от устава постановява, че ако някой направи нарушение на реда, той се съди общо от майсторите, ако не послуша майсторите, то се предава на забитския конак да се накаже. Текстът на устава е разработен подробно в частите, които регулират възможностите за издигане на членовете на еснафа. Прави впечатление все по-настоятелната употреба на славянска терминология, като например се използва “заплата” вместо “хак” и “грешка” вместо “кабахат”, “глоба”, а не джереме, “иждивения” вместо “хак”, “зaкопоприступник” и пр. В текста се срещат турските термини “чаушин” и “забитски конак”. Отново присъства гръцка термипология, свързана с църковните дела като “парастас”, “коливо”, “литургия”. Появяват се понятията “касиерин”  и “имот” - за „собственост, притежание”.

Разполагаме и с кондиката на абаджийския и гайтанджийския еснаф в Карлово за периода 1835-1872 г.[277], която позволява да се регистрират промените, настъпили в ролята на еснафа като регулатор след Кримската война. Проличава, че при новите условия задачата на еснафа да се избягва конкуренцията и да се пречи на имущественото разслоение чрез строга вътрешна дисциплина и регламентация се усложнява. Кондиката на еснафа показва недвусмислено, че през 60те години на ХІХ век процесът на диференециация сред членовете на еснафа е вече много напреднал[278]. Изследователите на историята на еснафската организация твърдят, че независимо от ограниченията, поставяни от еснафа,  българските занаятчии предпочитат да остават в еснафа, тъй като той играе защитна роля поради  държавната закрила[279].

Третият извор, който ни позволява да съдим за промените във функциите на  еснафската организация след Кримската война, е кондиката на еснафа на шивачите и абаджиите в гр. Хаджиоглу  Пазарджик, дн. Добрич[280]. В  Кондиката, която се списва на български език, е поместено едно съгласително писмо между членовете на еснафа от 1857 г., което е написано на гръцки език, тъй като трябва да бъде заверено от гръцкия митрополит. В документа се предвиждат наказателни мерки, целящи ограничаването на конкуренцията между членовете на еснафа, като се забранява изрично отварянето на работилниците в неделните дни. Предвиденото наказание за нарушителите на този “закон”, е проклятие, което дава основание да се мисли, че необходимостта да се прибягва до църковни наказания в случая се дължи на непълноти в османското законодателство[281].  

Наблюденията на историците на правото на Балканите върху документацията на еснафските организации показват, че престъпленията и нарушенията по еснафското право са санкционирани от българското обичайно право. Самият ферман на Мустафа ІІІ установява компетентността на еснафските органи да решават сами възникналите помежду им разпри и дела с чисто еснафски характер. Разглеждането на тези дела и тяхното решаване става според духа и смисъла на старите основни постановления, които имат силата на закон. В еснафските устави и в практиката на еснафските съдилища преобладават сравнително по-леки наказания, като най-често се прилага глоба, затваряне на дюкяна или бой. Като цяло еснафските устави са съставени от хора с невисока култура и елементарно образование, които не са били в състояние да обхванат всички случаи, подлежащи на регламентиране и да и дадат точна формулировка[282].

Вече имахме случаи да споменем множество примери за функционирането на обичайното право. И все пак тук ще обособим като една особена категория източници за правните практики – фолклорните и етнографките паметници на българското обичайно право. Изворите показват, че османските власти заварват една устойчива и широко прилагана в бита обичайно-правна система, която получава санкциите на османската държава и функционира в онези сфери и институции, в които не се упражнява шериатското и османското светско право. Беше споменато, че обичайното право намира приложение най-вече в сферата на общинското самоуправление и в самоуправлението на еснафските организации. Освен цитираните документи, свързани с дейността на институциите, много интересни наблюдения върху правната култура позволяват събраните от Димитър Маринов фолклорни и етнографски паметници на обичайното право[283]. Особено внимание заслужават публикуваните от Маринов данни от областта на наказателното право и то най-вече онeзи, които  показват разграничението, правено от народа между грях и престъпление. Формулировката е, че едни деяния са преследвани от Закона, т. е. “Само закона ги гони”, но не са “грях”. Много фрапантен в това отношение е примерът, че “няма грях”, ако “убиеш евреин, който е откраднал дете за кръвта му”. В такива случаи не е грях, ако “убиеш еврейка, па и еврейски деца или разсипеш еврейска къща”[284]. Проличава и крайно негативното отношение към лихварите. Усеща се едно двусмислено отношение към собствеността, като границата между владение и собственост не е много ясна[285]. Подвижна е и границата между намерено и откраднато. Като особен случай се очертава случаят с изгубения добитък, за който се използва турската дума “юва”. “Юва” може да бъде само вол, кон, бивол, крава, кобила, биволица и теле, които трябва да бъдат съхранявани, докато собственикът им се появи. Изследователите на обичайното право са на мнение, че дори до последните десетилетия на османското владичество  „точно установени и детайлно изградени понятия за правото на собственост като юридическа власт на ползване и разпореждане с вещите и за владението като фактическа власт върху същите българското обичайно право не е познавало. Няма и точно установени термини за тези понятия, макар че те не са били чужди на обичайното право. То не е отъждествявало случая, при който едно лице стопанисва даден имот като свой, със случая, когато държи този имот “под кирия”(под наем)” [286]. Причините да останат юридически недоизяснени и недоизградени в българското обичайно право до късно такива основни правни понятия, каквито са понятията “право на собственост” и “владение”, историците на правото търсят в икономическата и културната изостаналoст на българското общество и във важното обстоятелство, че османското право не  признава на частните лица право на собственост върху недвижимите имоти, намиращи се вън от чертата на населеното място. Така правомощията върху недвижимите имоти са били и фактически и юридически ограничени и правото на собственост - подобно на това, което са изградили римските юристи, от българското обичайно право не би могло да се очаква. Поради тези причини и обичайноправният режим на правото на собственост остава неизграден[287], а използваната терминология съчетава славянски и турски понятия.

                                                      ***

До средата на ХІХ век броят на българите, получили правно образование е крайно ограничен и на практика повечето от тях живеят и работят извън пределите на Османската империя. През 40-те години, при новите условия на Танзимата – епоха на динамични промени в институционните структури  в съответствие с постулатите на конституционализма, българите започват да обсъждат и осмислят  проблематиката за типологията на държавните форми. Някои аспекти на правната тематика като тази за правото на защита на собствеността и живота, както и на правото на свобода на съвестта и религията запoчват дa се oбcъждат в трудовете на представителите на българската интелигенция. Процедурата по избора - таен или явен - в средата на ХІХ век все по-категорично заляга в уставите на българските общини и еснафи. Ръководните органи на официално утвърдените със Закона за вилаетите общински управи и меджлиси по правило се избират от дееспособната част на възрастното мъжко население. През втората половина на века броят на лицата с юридическа подготовка нараства многократно, но юристите, включили се активно в обществения живот концентрират усилията си предимно върху проблемите, свързани със създаването на българска независима църква или се вливат в чиновническия апарат. Прави впечатление, че общо взето хората с по-висока правна култура търсят легални средства за действие и те действат като легитимисти по отношение на Цариградската патриаршия и османската власт. В една или друга степен те принадлежат към т. нар. Истаблишмънт. При отсъствиeтo на разпознавaeма средна класа Просвещенският проект, изискващ просветени и активни граждани, се свежда до фopмиpaнeтoнa образовани граждани, които  спазват законите и се подчиняват на законния владетел Султана. На практика, онези, които се стремят към разрушаването на господстващия ред, революционните дейци, отричат не само съществуващата система, но оспорват и нейните правни устои.

Документално-юридическите материали - закони, устави, на различни институции и организации са безспорно резултат от цялостното обществено-икономическо и културно-политическо развитие. Сумираната правна лексика позволява да се направят изводи за относително ниското нивото на правната култура и силната роля на традицията, както и за рецепцията на чуждите влияния в процеса на съзряването на българското общество Широкото използване на поясненията в скоби се дължи на неустановеността в самата езикова действителност и особено на липсата на каквато и да било традиция, не само за административни нужди, но и на отсъствието на каквато и да била по-стабилно изградена обществено-политическа и научна терминология в най-широк смисъл. Именно липсата на традиция е затруднявала езиковото оформяне на първите български документално-юридически материали. Показателно е, че за повечето от названията на официалните османски учреждения, длъжности и служби за използвани черковнославянски думи и изрази. В анализирания материал преобладава османска правна терминология. Докато различни представители на интелигенцията се стараят да внесaт в българския език славянска терминология, то на ниво текуща практика без съмнение продължава за се използва терминология, която е силно повлияна от официалния в империята език. Проявява се ролята на различни  екстрафилологически фактори като например процесът на формирането на националната идентичност на българите, който при отсъствието на собствена държавност при българите води до фиксация в културните институции, пораждаща хипертрофирала натовареност на ролята на езика. Повлияните от Романтизма автори съзират в правните обичаи и различни съществували или въобразени правни институции белези и носители на исторически континуитет и аргументи за доказване на „исторически права”. Резултат е усилието на българската интелигенция да въведе употребата на славянска терминология и склонността да преувеличава ролята елементите на самоуправление в общините и еснафските организации, което дава своето отражение в историографията и до днес.

И така следосвобожденска България приема в наследство едно общество с преобладаващи егалитаристки настроения[288], както и с недостатъчно развито  чувство за индивидуализъм, което се подхранва и от нагласите, плод на общинската институция и еснафската организация, cъщo и от спецификата на източноправославната религия. Самата османска държава със своята специфична система на милетите и на собствеността, както и отново общината и еснафът размиват нещата и по отношение на собствеността. Като теоретик Джон Лок е бил познат на Балканите единствено със своите трудове, имащи отношение към педагогиката и езика, но не и със своите “Два трактата за управлението”[289]. Позволявам си да обърна внимание на това обстоятелство, тъй като изследователите в областта на социалната история на България след  създаването на Българското княжество, показват някои дефицити в областта на менталните структури, оказали се пречка за развитието на капитализма в неговия класически вид[290].

[1] Проф. д.и.н. Надя Данова е  специалист по история на балканските народи (ХV-ХІХ век). Автор на множество изследвания и документални издания, между които „Националният въпрос в гръцките политически програми през ХІХ век” (1980), „Константин Георгиев Фотинов в културното и идейно-политическото развитие на Балканите през ХІХ век” (1994), „Архив на Константин Георгиев Фотинов. Т. 1. Гръцка кореспонденция”, (2004) „Иван Добровски в перспективата на българския ХІХ век” (2008).

[2] Текстът се препечатва от сп. “Критика и хуманизъм“, кн. 37, бр. 2/2012, 201-265.

Тема на броя : Нация и гражданство. Български и балкански посоки. Правата от автора и изданието са предоставени на Съдебно право безвъзмездно, за което редакцията на сайта изказва своята благодарност!

[3] Текстът представя част от резултатите от изследване, проведено в рамките на проекта “Образуването на националните правни системи в следосманска Южна Европа. Деконструкция, формиране и трансфер на нормативност” към Института за история на европейското право „Макс Планк” във Франкфурт на Майн.

*[4] По въпроса за понятието “правна култура” вж. Varga, C., Rechtskultur - Denkkultur. Einführung zum Thema, in: E. Mock/ C. Varga (Hg.), Rechtskultur - Denkkultur, Stuttgart (Archiv für Rechts- und Sozialphilosophie, Beiheft 35) 1989; Habermas, J., Faktizität und Geltung. Beitrage zur Diskurstheorie des Rechts und des demokratischen Rechtsstaats, Frankfurt/M: Suhrkamp, 1992; Mohr, G.,  Die Idee der Integrität einer Rechtskultur, in: D. Losurdo (Hg.), Geschichtsphilosophie und Ethik, Frankfurt am Main: Lang, 1998; Mohr, G. Zum Begriff der Rechtskultur, in: Dialektik 1998, Heft 3; Georg Mohr. Rechtskultur. - in: Handbuch der Politischen Philosophie und Sozialphilosophie, hg. v. Stefan Gosepath, Wilfried Hinsch und Beate Rossler, Berlin u. New York: de Gruyter. 2010.

[5] Б о б ч е в, С. С. Нещо за юридический ни язик. - Юридически преглед, год. І, 1893, кн. І, 26-33; П ъ р в е в, Хр. Черковнославянски лексикални особености в първия възрожденски превод на наказателен закон. - Известия на Института за български език, кн. ХІ, 1964, 357-365; П о п о в а, В. Възникване на  обществено-политическата лексика и фразеология в българския книжовен език. - Български език, 1964, 4-5, 315-329; П ъ р в е в, Х.  Към лексикалната характеристика на първия възрожденски превод на наказателния закон. - Славистични изследвания, 3, 1973, 156-161; Р у с и н о в, Р.  Търновската конституция и изграждането на административния стил в българския книжовен език. - Български език, 29, 1979, 4, 288-293; Н и к о л а е в, Б. Начало на новобългарската правна терминология. - В: Изследвания из историята на българския книжовен език от миналия век.(Ред. Елена Георгиева), С., 1979, 67-80;  В а ч к о в а, К., В. У з у н о в а, Езикът на два административни документа от втората четвърт на ХІХ век. - Език и литература, 39, 1984, 5, 111-122;  Р у с и н о в, Р.  История на новобългарския книжовен език. Велико Търново, 1999; D j u l g e r o v a, M., H. M i k l a s. Staatlichkeit ohne Staat. Übersetzungs- und Originaldokumente der bulgarischen Wiedergeburt als Zeichen und Ausdruck staatlicher und zivilisatorischer Entwicklung. - Herrschaft und Staat. Untersuchungen zumZivilisationswortschatz im südosteuropäischen Raum 1840-1870. Eine erste Bilanz, hg. von Radoslav Katičič. Wien 2004, 75-96; D j u l g e r o v a, M., H. M i k l a s. Die Sprache als Institution einer heranwachsenden Nation: Zur Entwicklung des bulgarischen Zivilisationswortschatzes im 19. Jahrhundert. - Herrschaft, Staat und Gesellschaft in Südosteuropa aus sprach- und kulturhistorischer Sicht. ErneuerungdesZivilisationswortschatzes im 19.  Jahrhundert. Akten des Internationalen Symposiums 2.-3. März 2006, hg. von Gerhard Neweklowsky, Wien 2007, 113-178, G u t s c h m i d t, K. Fahnenwörter in privaten Texten aus der Zeit der bulgarischen Wiedergeburt. - Herrschaft, Staat und Gesellschaft. 179-188. 

[6] По този въпрос вж. К о з е л е к, Р. История на понятията и социална история. – В: К о з е л е к, Р. Студии по история на понятията. С., 2007, 39-76.

[7] Т р а й к о в, В., Н. Ж е ч е в. Българската емиграция в Румъния ХІV век-1878. С., 1986; Д о й н о в, С. Българите в Украйна и Молдова през Възраждането 1731-1878, С., 2005; Г е о р г и е в, Л. Българите католици в Трансилвания и Банат (ХVІІІ-първата половина на ХІХ в.). С., 2010; D a n o v a, N. La communauté bulgare à Vienne durant la première moitié du XIXe siècle. - Revue de l’Association internationale d’ études du Sud-Est européen, 35-39, 2009, 423-434.

[8] Г р а д е в а, Р. Налагането на кадийската институция на Балканите и мястото й в провинциалната администрация (ХІV- началото на ХVІ в. - В: Балканистика, Т. 3, С., 1990, 33-52; G r a d e v a, R. Onthe Judicial Functions of Kadi Courts : Glimpses from Sofia in the Seventeenth Century. - in: G r a d e v a, R. War and Peace in Rumeli 15th to Beginning of 19th Century. Istanbul, 2008, 101-150.

[9] Т о д о р о в, Н. По някои въпроси на балканския град през ХV-ХVІ в.- Исторически преглед, 1962, № 1, с. 37; Т о д о р о в, Н. Балканският град ХV-ХІХ век. С., 1972, с. 80 сл.; Д и м и т р о в, С. За приемствеността в развитието на балканските градове през ХV-ХVІ в. - Балканистика, 2, С., 1987, 5-17; И в а н о в а, С. Градовете в българските земи през ХV век. - Българският петнадесети век. С., 1993, 53-66.

[10] Г е о р г и е в а, Ц. За произхода и социалната същност на чорбаджиите през ХVІІІ в. - Годишник на Софийския университет, т. 68, 1974, С., 1979, с. 173.

[11] Р a p a d o p o u l o s, Th. Studies and Documents Relating to the History of the Greek Church and People under Turkish Domination, Brussels, 1952, 24-25; H e r i n g, G. Das islamische Recht und die Investitur des Gennadios Scholarios 1454. - Balkan Studies, v.II, No 2, Thessaloniki, 1961,231-232,

[12] A d a n i r, F. Religious Communities and Ethnic Groups under Imperial Sway. Ottoman and Habsburg Lands in Comparison. – In: The Historical Practice of Diversity: Transcultural Interactions from the Early Modern Mediterranean to the Postcolonial World, hg. von D. Hörder u. a. , Oxford/NewYork, 2003, 58-61; U r s i n u s, M. Zur Diskussion um “Millet” im Osmanischen Reich. - Südost-Forschungen, 48 1989, 195-207. Ново изд. - В: Quellen zur Geschichte des Osmanischen Reiches und ihre Interpretation. Istanbul, 1994, 185-197; Κ ο ν ό ρ τ α ς. Π. Οθωμανικές θεωρήσεις για το Οικουμενικό Πατριαρχείο 17ος - αρχές 20ού αιώνα. Αθήνα, 1998, 297-312; Т о д о р о в а, О. Православната църква и българите XV-XVIII век. С., 1997, с. 53 сл.; И в а н о в а, С. Преди да се роди българският милет. - В: Държава и църква в българската история. Сборник по случай 135-годишнината от учредяването на Българската екзархия. С., 2006, 135-184.

[13] С н е г а р о в, И. Старият Търновски църковен кодекс. - Годишник на Софийския университет. Богословски факултет, т. 11, 1933-1934; С н е г а р о в, И. Нов кодекс на Търновската митрополия. - Сборник на Българската академия на науките, 1935; С н е г а р о в, И. Гръцки кодекс на Пелагонийската митрополия. - Годишник на Софийския университет, т. 25, 1947-1848; С н е г а р о в, И. Гръцки кодекс на Пловдивската митрополия. - Сборник на Българската академия на науките. Кн. 41-2, София,  1949, 179-400; Д е ч е в, В. Сливен през Възраждането. - В: Култура, църква и революция през Възраждането. Сливен, 1995, с. 77.

[14] Κондика на пловдивския абаджийски еснаф. Издали Миртилос Апостолидис и Александър Пеев. Ч. І-ІІ. - Годишник на Народната библиотека в Пловдив, 1931-1932; D a n o v a, N. Une source inutilisée de l’ histoire de Tarnovo de la fin du ХVIII et du début du ХIХ s. - Études balkaniques, 1979, 1, 86-100.

[15] Ш и ш м а н о в, И. Константин Г. Фотинов, неговият живот и неговата дейност. - Сб НУНК, XI, 1894, с. 652, бел. 2; И в а н о в, Й. Гръцко-български отношения преди църковната борба. - В: И в а н о в, Й. Избрани произведения. Т. 1. С., 1982, 157-182; Т р и ф о н о в, Ю. Преданието за изгорена старобългарска библиотека в Търново. - Списание на БАН, кн 14. Кл. историко-филологически и философско-обществен. 1917, 1-42; Г а н д е в, Хр. Закономерности в отношенията между българския и гръцкия народ през Възраждането. - Във: В чест на акад. Димитър Косев. Изследвания по случай 70 години от рождението му. С., 1974, 37-58, ( Ново изд. В: Г а н д е в, Хр. Проблеми на Българското възраждане. С., 1976, 699-719); А л е к с и е в а, А. Книжовно наследство на българи на гръцки език през ХІХ век. Т. І, Оригинали. С., 2010.

[16] Д а н о в а, Н. Към историята на Търновската градска община през Възраждането. - Исторически преглед, 1980, 106-124.

[17] K a b r d a, J. Sur les bérats des metropolites orthodoxes dans l’ancien Empire ottoman au XVIII siècle. - В: Сборник в памет на проф. Петър Ников. С., 1940,  258-268; Турски извори за историята на правото в българските земи, Т. 2, С., 1972, 175-176; Π α ν τ α ζ ό π ο υ λ ο ς, Ν. Εκκλησία και δίκαιον εις την Χερσόνησον του Αίμου επί τουρκοκρατίας. - Επιστιμονική επετηρίς Σχολής Νομικών και Οικονομικών Επιστιμών, τ. Η, Αριστ. Πανεπ. Θεσσαλονίκη, 1960-1963, σ. 701, 712-719.

[18] Х р и с т о в а, Б., Д. К а р а д ж о в а, А. И к о н о м о в а.  Български ръкописи от ХІ до ХVІІІ век, запазени в България. Своден каталог. Том І. С., 1983, с. 55-56, 120, 136, 137, 142; С т о я н о в, М., Х. К о д о в, Опис на славянските ръкописи в Софийската народна библиотека. Т. 3,  С., 1964,  с. 455; Р а й к о в а, М. За два преписа на Номоканона от ХV век. - В: Българският петнадесети век. С., 1992, 223-227.

[19] Читалище “Искра”, Казанлък; Ц о н е в, Б. Опис на ръкописите и старопечатните книги на Народна библиотека в София, С., 1910, с. 204 и 514; С т о я н о в, М. Опис на гръцките и други чуждоезични ръкописи в Народна библиотека “Кирил и Методий” в София, С., 1973, с. 64, 566.

[20] Π α π α σ τ ά θ η ς, Χ. Νομοκάνων Γεωργίου Τραπεζουντίου. Ανάτυπον εκ της Επετηρίδος του Κέντρου Ερεύνης του Ελληνικού Δικαίου της Ακαδημίας Αθηνών. Τ. 27-28, 1980, 1981, Αθήνα, 1985, σ. 440-441; Π α ν τ α ζ ό π ο υ λ ο ς, Ν. Κεπήνιον. Συμβολή εις την έρευναν του θεσμού του πολιτικού γάμου επί τουρκοκρατίας. - Ανάτυπο από το Αφιέρωμα στον Αλέξανδρο Γ. Λιτζεροπούλου. Αθήνα, 1985, 211-212; G r a d e v а, R. Turks and Bulgarians, Forteenth to Eigteenth Centuries. - Journal of Mediterranian Studies, 1995, Vol. 5, No 2, 181-182; G r a d e v a, R. Orthodox Christians in the Kadi Courts: The Practice of the Sofia Sheriat Court, SeventeenthCentury.- Islamic Law and Society, 4/1, 1997, 37-68.

[21] И в а н о в а, С. Брак и развод в българските земи (ХVІ-ХІХ). - Известия на Народна библиотека “Кирил и Методий”, Т. ХХІІ, 1996, 159-195; Г р а д е в а, Р. Турците в българската книжнина, ХV-ХVІІІ в. - Балкански идентичности. С., 2001, 130-131.

[22] П а с к а л е в а, В. Развитие на градското стопанство и генезисът на българската буржоазия през ХVІІІ в. - В: Паисий Хилендарски и неговата епоха (1762-1962) Сборник от изследвания по случай 200-годишнината от История славянобългарска. С., 1962, с. 102.

[23] Π α ν τ α ζ ό π ο υ λ ο ς, Ν. Κεπήνιον. ., с. 211-214; И в а н о в а, С. Брак и развод..., 163-173; Т о д о р о в а, О. “Мъжки времена”? (Жената в публичното пространство през първите столетия на османското владичество). Контрасти и конфликти “зад кадър” в българското общество през ХV-ХVІІ век. С., 2003, с. 110-111;  Т о д о р о в а, О. Жените от Централните Балкани през османската епоха (ХV-ХVІІ век). С., 2004, с. 193.

[24] И в а н о в а, С. Брак и развод..., с. 173.

[25] Г р а д е в а, Р.  Образът..., с. 131-132.

[26] Д а н о в а, Н. Книгата и движението на идеите на Балканите през ХVIII-ХIХ век. Наблюдения върху някои налагани ограничения. - Литературна мисъл, 1995-1996, 3, 85-99.

[27] Α π ο σ τ ο λ ό π ο υ λ ο ς, Δημ. Περί ελευθερίας και ισότητας στα τέλη του 18ου αιώνα. Θέμα και παραλλαγές. –Στο:Α π ο σ τ ο λ ό π ο υ λ ο ς, Δημ. Για τους φαναριώτες. Αθήνα, 2003, 61-80.

[28] Т о д о р о в, Н. Социални структури на Балканите през ХVІІІ-ХІХ в. - Балканистика, 1, С., 1986, 18-19.

[29] Г е о р г и е в а, Ц. Op. cit., p. 171-185.

[30] Х р и с т о в, Хр. Общините и българското национално Възраждане. - В: България 1300. Институции и държавна традиция. С., 1981, 271-288.

[31] Читалище “Искра”,  Казанлък; Ц о н е в, Б. Опис на ръкописите и старопечатните книги на Народна библиотека в София, С., 1910, с. 204 и 514; С т о я н о в, М. Опис на гръцките и други чуждоезични ръкописи в Народна библиотека “Кирил и Методий” в София, С., 1973, с. 64, 566; Κωνσταντίνου Αρμενοπούλου Πρόχειρον νόμων ή Εξάβιβλος, Ενετίησιν, 1766; С т о я н о в, М. Стари гръцки книги в България. С,. 1978, с. 52, 56, 66, 81, 117.

[32] Т о д о р о в, Н. Балканският град ХV-ХІХ век. Социално, икономическо и демографско развитие. С., 1972, с. 118; Я н е в а, С. Регулация на занаятчийското производство в българските земи през първата половина на ХІХ век. Ролята на държавата и функциите на еснафа. - Исторически преглед, 1998, № 3-4, 3-36.

[33] П а с к а л е в а, В. Развитие ..., 93-111; Д о н ч е в а, С. Икономическите и политическите отговорности на еснафите през ХVІІІ-ХІХ век. (Няколко примера от Тракия и Македония). - Балканите между традицията и модерността. С., 2009, 56-63.

[34] Б у ж а ш к и, Е. Българската община в Цариград и политическите течения в нея (1856-1868). - Известия на Българското историческо дружество, т. 37, 1985, 29-106; М а ж д р а к о в а-Ч а в д а р о в а, О. Българското национално представителство - идеи и опити за създаването му (40-те - 60-те години на XIX в.). - Исторически преглед, 1993, № 4-5, 22-24; Б о ж и н о в, П. Възникването на българската община в Цариград. - В: Национална научна конференция. Българската община и местното самоуправление - възрожденските традиции. Пазарджик 11-12 октомври 2000. С., 2001, 61-72.

[35] Р а д к о в а, Р. Българската интелигенция през Възраждането (ХVІІІ-първата половина на ХІХ в.). С., 1986, 250-269

[36] Т о д о р о в, Н. Социални структури..., с. 27.

[37] Д и н е к о в, П., К. К у е в, Д. П е т к а н о в а. Христоматия по старобългарска литература. С., 1967, с. 519.

[38] П а и с и й  Х и л е н д а р с к и. История славяноболгарская. Първи Софрониев препис от 1765 г. Увод, новобългарски текст и коментар Божидар Райков. С., 1972

[39][39] По въпроса за нацията като „въобразена общност” вж. А н д е р с ъ н, Б. Въобразените общности. Размишления върху произхода и разпространението на национализма. Прев. Я. Генова. С., 1998.

[40] Йеросхимонах С п и р и д о н. История во кратце о болгарском народе славенском. 1792. Факсимилно издание, С., 1992.

[41] Д а н о в а, Н. Константин Георгиев Фотинов в културното и идейнополитическото развитие на Балканите през ХІХ век. С., 1994, 36-56.

[42] C a m a r i a n o- C i o r a n, A. Les Académies princières de Bucarest et de Jassy et leurs professeurs. Thessaloniki, 1974, с. 219.

[43] А л е к с и е в а, А.  Книжовно наследство..., с. 667.

[44] А л е к с и е в а, А. Гръцката просвета и формирането на българската възрожденска интелигенция. - Studia balcanica 14, С., 1979, с. 165.

[45] Р а д к о в а, Р. Българската интелигенция..., 262-263.

[46] А л е к с и е в а, А. Гръцката просвета..., с. 168-169.

[47] Д η μ α ρ ά ς, Κ.Θ. Εν Αθήναις τη 3 Μαίου 1837. Αθήνα, 1987, σ. 178, 183; G i a r o, T. Modernisierung durch Transfer - Schwund osteuropäischer Rechtstraditionen. -Modernisierung durch Transfer im 19. und frühen 20. Jahrhundert. hg. von Tomasz Giaro. Rechtskulturen des modernen Osteuropa. Traditionen und Transfers. hg. von Tomasz Giaro, B. 1. Studien zur europäische Rechtsgeschichte. Veröffentlichungen des Max-Planck-Instituts für europäische Rechtsgeschichte Frankfurt am Main B. 205. Frankfurt am Main, 2006, S. 305-306.

[48] Π α σ χ ά λ η ς, Δ. Θεόφιλος Καίρης, Αθήναι, 1928.

[49] Τ η λ ι α κ ο ς, Α. Κατάλογος βιβλιοθήκης Θεοφίλου Καίρη. - Ανάτυπον  εκ της Επετηρίδος της Εταιρίας Κυκλαδικών Μελετών. Τ.  Ε, 1965, 786-788.

[50] D a n o v a, N. Une pagedes relations bulgaro-grecques au XIXe siècle: les élèves bulgares de Théophilos Kairis. - Etudes balkaniques, 1995, 3-4, 82-110.

[51] Р у м б о с, Д. Български преподаватели и ученици в богословското училище на остров Халки (1844-1903). Велико Търново, 2007, с. 36.

[52] Пак там, с. 105-178.

[53] Т а б а к о в, С. Опит за история на град Сливен. Т. 2, С., 2002, с. 74; Българска възрожденска интелигенция. Учители, свещеници, монаси, висши духовници, художници, лекари, аптекари, писатели, издатели, книжари, търговци, военни..., Енциклопедия. Съставители Николай Генчев, Красимира Даскалова. С., 1988, (по-дoлу БВИ), с. 426.

[54] За него вж. БВИ, с. 491.

[55] Кой кой е сред българите през ХV-ХІХ в. С., 2000, 202-203.

[56] Пак там, с. 203.

[57] За него вж БВИ, с. 230.

[58] К о л е д а р о в, П. Неизвестни писма на д-р Никола С. Пиколо до д-р Петър Д. Протич. - В: Д-р Никола С. Пиколо. Изследвания и материали, издадени по случай сто години от смъртта му (1865-1965). София, 1968, с. 280; К р и с т а н о в, Ц., С. М а с л е в, И. П е н а к о в. Д-р Иван Селимински като учител, лекар и общественик. София, 1962, 158-159; Архив на Константин Георгиев Фотинов. Т. І, Гръцка кореспонденция. Разчитане, превод на български, коментар и предговор Надя Данова. София, 2004, 382-394, 777-778.

[59] Мудрост добраго Рихарда. От французкиат на славеноболгарският наш язик преведена от Гавриила Крестовича, котлянца....,  Будим, 1837; За него вж В е б е р, М. Протестантската етика и духът на капитализма. Просвета, С., 2004, 36-43.

[60] Б о н е в а, В.  Възрожденецът Гаврил Кръстевич, Шумен, 2000, c. 38; БВИ, с. 365.

[61] Любословие, 1845, 12, 185-186.

[62] Га й д а р о в, Никола. Процесът срещу Васил Левски и революционната организация. Правно-историческо изследване. София, Наука и изкуство, 1987, 106-107. 

[63] Ш к о д р е в а, Мария -Тоска, Габровските търговци Мустакови . Bъзгледи и обществена изява. - В: Балканските измерения на фамилията Мустакови. Сборник от материали от Международна научна конференция. Габрово, 18-19 септември 2007. С., 2008, с. 35.

[64] Р у м п о с, Д. Атинският университет и модернизацията на българската култура през ХІХ век. С., 2009, с. 251.

[65] БВИ, с. 439.

[66] Р у с е в, И. Счетоводната и търговско-правната литература на Българското възраждане. - Счетоводна политика, бр. 102, 2006, 18-36.

[67] С т о я н о в, М. Стари гръцки книги. с. 54.

[68] Пак там, с. 102, 107,

[69] Д а н о в а, Н.  Неофит Бозвели и Гръцкото просвещение. - Неофит Бозвели и българската литература. София, 1993,  с. 27, 33.

[70] Библиотека на Пловдивската митрополия, Кодекс № 8. За него вж Д а н о в а, Н. Още за гръцкия канал на общуване на българите с европейската културa. Случаят Константин Фотинов. - Литературна мисъл, 1993, 2, 51-53.

[71] Kаталог на Библиотеката на Габровското училище No 180 и 197.

[72] За него вж  Σ κ λ α β ε ν ί τ η ς, Τ. Τα εμπορικά εγχειρίδια της Βενετοκρατίας και Τουρκοκρατίας και η Εμπορική εγκυκλοπαιδεια του Νικολάου Παπαδοπούλου. Αθήνα, 1991, 38-41.

[73] С т о я н о в, М. Стари гръцки книги, с. 107.

[74] Пак там, с. 110. За него вж. L i n d e n b a u e r, P., M. M e t z e l t i n, H. W o c h e l e. Der Zivilisationswortschatz im südosteuropäischen Raum 1840-1870. Der rumänische Verfassungswortschatz. - Herrschaft und Staat. Untersuchungen zumZivilisationswortschatz im südosteuropäischen Raum 1840-1870. Eine erste Bilanz, hg.von Radoslav Katičič. Wien 2004, S. 289, M â t ă, D. The Development of Romanian Legal Science /1814-1940/- Rechtswissenschaft in Osteuropa. Studien zum 19. und frühen 20. Jahrhundert, hg. von Zoran Pokrovac. Rechtskulturen des modernen Osteuropa. Traditionen und Transfers. hg. von Zoran Pokrovac, B. 5. Studien zur europäische Rechtsgeschichte. Veröffentlichungen des Max-Planck-Instituts für europäische Rechtsgeschichte Frankfurt am Main. B. 248. Frankfurt am Main, 2010, S. 218.

[75] За него вж. БВИ, 604-605.

[76] С о ф р о н и й  В р а ч а н с к и. Съчинения в два тома. Съст. Ив. Радев, А. Алексиева, Н. Аретов. т. ІІ, София, 1992,  с. 28, 49, 87.

[77] С о ф р о н и й  В р а ч а н с к и, Кириакодромион, сиреч Неделник поучение..., Римник, 1806.

[78] С о ф р о н и й   В р а ч а н с к и. Житие и страдание грешнаго Софрония. София, 1966, с. 14.

[79] Пак там, с. 24.

[80] История на България, БАН, Т.  5, С., 1985, 183-186 

[81] Р а ч е в а, В. Въпросителни около политическата дейност на Софроний Врачански. - История, 1995, бр. 1, 31-40; същата.  Руският политически фактор и българската идея за автомония. (1806-1829). -Минало, 1999, 1, 38-39; същата. Руската политика и българската идея за политическа автономия в някои изяви на емиграцията от първата половина на ХІХ век. -Исторически преглед, 52, 2006, 1-2, 44-49.

[82] Буквар с различни поучения, събрани от Петра х. Беровича за българските училища. Брашов, 1824.

[83] Пак там, с. 77.

[84] С е л и м и н с к и, Ив. Съчинения. Подбор и редакция: Росица Димчева, Николай Кочев. София, 1989, 14-15., 133.

[85] За него вж Д а н о в а, Н. Константин Георгиев Фотинов в културното и идейно-политическото развитие на Балканите през ХІХ век. София, 1994.

[86] Пак там, с. 169-191.  

[87] Ν ο ύ τ σ ο ς, Π. Ένα μαθημάταριο μεταφυσικής  του Αθ. Ψαλίδα, - Ο Ερανιστής, Τ. 18, 1986, 93-104.

[88] Д а н о в а, Н. Константин Георгиев Фотинов..., 169-190.

[89] Любословие, І, 1844, 146-147, 162-164, 177-178, ІІ, с. 5.

[90] Пак там, с. 192.

[91] Пак там, 92-94.

[92] Д а н о в а, Н. Константин Георгиев Фотинов..., 198-203

[93] Любословие, ІІ, 51-52, 65-66, 81-82, 129, 144-145.

[94] Пак там, ІІ, 8-10, 26-27, 33-34, 42-43;

[95] Пак там, І, с. 113.

[96] Пак там, ІІ, с. 99.

[97] Пак там, с. 12.

[98] Пак там, І, с. 120; За влиянието на труда на Бекария на Балканите вж. C a m a r i a n o-C i o r a n, Ar. L’oeuvre de Beccaria “Dei delitti e delle pene” et ses traductions en langues grecque et roumaine. - Revue des études sud est-européennes, V, 1967, Nos 1-2, 193-202.

[99] Любословие, І, 93-96.

[100] Пак там, ІІ, с.109.

[101] Общое землеописание вкратце на сичката земля....Преведено....трудом  Константина Г. Фотинова.Смирна, 1843, с. 200.

[102] Пак там, 201-202.

[103] Пак там, 201-202. По въпроса за употребата на понятието “закон” в останалите славянски езици вж. K a t i č i č. R. Der auf Politisches bezogene Wortschatz derkroatischen Illyristen in den frühen vierzigen Jahren des 19. Jahrhunderts. - Herrschaft, Staat und Gesellschaft in Südosteuropa aus sprach- und kulturhistorischer Sicht. ErneuerungdesZivilisationswortschatzes im 19.  Jahrhundert. Akten des Internationalen Symposiums 2.-3. März 2006,hg. von Gerhard Neweklowsky, Wien 2007, S. 48, 51, 53.

[104] По въпроса за понятието “Конституция” вж. пак там, с. 45.

[105] Общое землеописание...,  p. 17.                             

[106] Пак там, с. 201.

[107] Пак там, с. 200.

[108] Любословие, І, с. 65.

[109] Ф о т и н о в, К. Общое землеописание..., с. 64; Любословие, ІІ, 133-134. По въпроса за понятието “автономия” вж. S t r a u s s . J. An den Ursprüngen des modernen politischen Wortschatzes des Osmanisch-Türkischen.- Herrschaft und Staat. Untersuchungen zumZivilisationswortschatz im südosteuropäischen Raum 1840-1870. Eine erste Bilanz, hg.von Radoslav Katičič. Wien 2004, 195.

[110] За него вж. А р н а у д о в, М. Неофит Хилендарски Бозвели. Живот, дело, епоха, 1786-1848. 2 изд. С., 1971.

[111] Н е о ф и т  Б о з в е л и. Славеноболгарское детоводство...,Ч. 1-6, Крагуевац, 1835.

[112] Пак там, V. 5, с. 9.

[113] Д а н о в а, Н. Неофит Бозвели и Гръцкото просвещение. - В: Неофит Бозвели и българската литература. Под ред. на Г. Димов и Ст. Таринска. София, 1993, 24-44.

[114]  Н е о ф и т  Б о з в е л и. Цит. Съч., ч. V. 3, p. ІV.

[115]  Пак там, V. 2, с. 11.

[116] Н е о ф и т  Бо з в е л и. Краткая священная история и священний катехисис. Белград, 1835, с. 36.

[117] Пак там, с. 44.

[118]  Н е о ф и т  Б о з в е л и. Славеноболгарское..., ч. 5, с. 26; Р а ч е в а, В. Към въпроса за политическата култура..., 56-57.

[119] Краткое начертание на всеобщата история. На росийскиат язик сочинено от професора г. Ивана Кайданова, а от росийскиат на славено-болгарският.... от Анастаса Стояновича Кипиловскаго. ...Будим, 1836. За Кипиловски като лексикограф вж. Д а н о в а, Н. Лексикография и идеология. - Дарове и съкровища. Духовна приемственост на Балканите. Благоевград, 1998, 212–221.

[120] П о п о в а, В. Възникване на  обществено-политическата лексика..., с. 316

[121] По въпроса за понятието “революция”вж. M o u t a f i d o u, A. Zur Entwicklung politisch-sozialer Begriffe in Griechenland 1843-1864. - Herrschaft und Staat. Untersuchungen zumZivilisationswortschatz im südosteuropäischen Raum 1840-1870. Eine erste Bilanz, hg.von Radoslav Katičič. Wien 2004, 126-127.

[122] БВИ, с. 336.

[123] Превод на царскиат хатишериф, който са е чел в Константинопол в Гюлхане на 22 ден октоврия 1839. Букурещ, 1939. 

[124] За него вж. Р а д к о в а, Р. Неофит Рилски и новобългарската култура. С., 1975.

[125] Ш и ш м а н о в, И. Неофит Рилски, неговата биография, неговият дневник, неговата преписка (градиво за една първа биография). Нови студии из областта на Българското възраждане. - Сборник на БАН, кн. 21, С., 1926, 469, 473.

[126] За него вж. П е т к о в а, Л. Калист Луков Хамамджиев - възрожденски учител и книжовник. – Език и литература, 39, 1984, 105-111.

[127] Превод на преписат на царскиа  саморучний хатишериф. Преведе се от гречески в Габрово от Каллиста Лука Сопотненца, а прегледа се и исправи от оучителя его Нeофита П. П. Рилца. В  Букурещ, В Типографията на Захария  Каралеки и сина. 1841.

[128] Н и к о л а е в, Б. Начало на новобългарската правна терминология. - В: Изследвания из историята на българския книжовен език от миналия век.(Ред. Елена Георгиева), С., 1979, 69-72.

[129] П ъ р в е в, Хр. Черковнославянски лексикални особености в първия възрожденски превод на наказателен закон. - Известия на Института за български език, кн. ХІ, 1964, 357-365.

[130]            Р у с и н о в,   Първев, Христо.  Към лексикалната характеристика на първия възрожденски превод на наказателния закон. - Славистични изследвания, 3 1973, 156-161.

[131]            БВИ, 77-78.

[132] Зa функционирането на понятието “народ ” - “Volk” в останалите славянски езици вж. K a t i č i č. R. Der auf Politisches bezogene Wortschatz derkroatischen Illyristen in den frühen vierzigen Jahren des 19. Jahrhunderts. - Herrschaft, Staat und Gesellschaft in Südosteuropa aus sprach- und kulturhistorischer Sicht. ErneuerungdesZivilisationswortschatzes im 19.  Jahrhundert. Akten des Internationalen Symposiums 2.-3. März 2006,hg. von Gerhard Neweklowsky, Wien 2007, S. 40-42, 51.

[133] Б о г о р о в, И. Всеобща география за децата. Белград, 1843, с. 4.

[134] Пак там, с. 109.

[135]“Български орел”, І, бр. 1, 20.ІV.1846.

[136] Б о г о р о в, И. Кратка география математическа, физическа и политическа. Букурещ. 1851. с. 164.

[137] Научен архив на Българска академия на науките, ф. 11 К, оп. 1, а. е. 305, л. 13-13а.

[138] Д а н о в а, Н. Каталозите на библиотеката на Иван Добровски. - Известия на Народна библиотека Кирил и Методий, ХХІІ (ХХVІІІ), С., 1996, с. 367.

[139] Мирозрение, сек 1. слистък 2, октовриа, 1850, с. 26.

[140] Д о б р о в и ч, И. Цит. Съч.; Мирозрение, сек 1. слистък 2, октовриа 1850, с. 25.

[141] Д а н о в а, Н. Иван Добровски в перспективата на българския ХІХ век. С., 2008, 475-595.

[142] Мiрозренiе, сек 1. слiстък 2, октоврiа 1850, с. 45.

[143] С н е г а р о в, И. Нов кодекс на Търновската митрополия. - Сборник на Българската академия на науките, 1935; С н е г а р о в, И. Гръцки кодекс на Пловдивската митрополия. - Сборник на Българската академия на науките. Кн. 41-2, София,  1949, 179-400; С н е г а р о в, И. Гръцки кодекс на Пелагонийската митрополия. - Годишник на Софийския университет, т. 25, 1947-1848.

[144] P a n t a z o p o u l o s, N. Church and Law in the Balkan Peninsula Dduring the Ottoman Rule. Institute for Balkan Studiesq 92, Thessaloniki, p. 47; P a p a s t a t h i s, Ch. L’eglise et le droit coutumier aux Balkans pendant la domination ottomane. - Обичаjно право и самоуправе на Балкану и у суседним земляма. Зборник радова са межународног научног скупа одржаног 1 и 2 новембара 1971 год. у Београду. Српска академиjя наука и уметности. Београд, 1974, с. 191 

[145] “Κατά την επικρατήσασαν έκπαλαι αρχαίαν συνήθειαν” срв. С н е г а р о в, И. Гръцки кодекс на Пловдивската митрополия, 186, 213.

[146] С н е г а р о в, И. Гръцки кодекс на Пловдивската митрополия..., 195-196.

[147] Пак там, с. 338.

[148] Пак там, 338-340.

[149] А н д р е е в, М., Д. А н г е л о в. История на българската феодална държава и право. 4 изд. С., 1972, с. 171; Т о д о р о в а, О.Жените от Централните Балкани през османската епоха (ХV-ХVІІ век). С., 204, 328-334.

[150] С н е г а р о в, И. Старият Търновски църковен кодекс. - Годишник на Софийския университет. Богословски факултет, т. 11, 1933-1934, с. 12, 36, 51.

[151] И в а н о в а, С. Брак..., 183-184.

[152] Пак там, с. 175.

[153] Х р и с т о в, Х. Българските общини през Възраждането. С., 1972, с. 52.

[154] D a n o v a, N. Une source inutiliseé de l’histoire de la ville de Tarnovo de la findu XVIIIe s. et du début du XIXe s.- Etudes balkaniques, 1979, n.1, 86-100.

[155] Д а н о в а, Н. Към историята на Търновската градска община през Възраждането. - Исторически преглед, 1980, кн. 1, 106-124.

[156] Д а н о в а, Н. Християнската община и общинското самоуправление. - В: История на Велико Търново, т. 2, Велико Търново, 2000, 104-106.

[157] Х р и с т о в, Х.  Българските общини през Възраждането, с. 9, 78-79.

[158] Ю р д а н о в, Ю. Българската община на гр. София в началото на ХІХ в. - Сборник в памет на проф. Петър Ников. С., 1940, 536-546.

[159] Г е о р г и е в а, Д. Шуменска кондика (1808-1822).- Годишник на музеите от Северна България. Т. ХVІІІ, 1992, 213-235.

[160] В а ч к о в а, К., В. У з у н о в а, Езикът на два административни документа..., 112-113.  

[161] А н д р е е в, М. Българското обичайно право. С., 1979, 192-193.

[162] П е т р о в, П. Материали за съдебното дело в Свищов и Търново (1871-1877). - Известия на Българското историческо дружество, т. 29, С., 1974, 424-439.

[163] Ц о н е в, Б. Споменна книга на Софийския крояшки еснаф. С., 1907, с. 14 и сл.; Г а н е в, В. Историческо развитие на търговското право. - Годишник на Софийския университет, Юридически факултет, т. 12, С., 1921, с. 199 сл.;Т и ш к о в, П. История на нашето занаятчийство до освобождението ни. С., 1922; А н д р е е в, М. Цит. Съч, с. 193-196.

[164] А п о с т о л и д и с, М., А. П е е в. Кондиката на пловдивския абаджийски еcнаф. - Годишник на Народната библиотека в Пловдив, 1928-1929, c. 12.

[165] Пак там, с.14 , 24.

[166] Г а н д е в, Х. Фактори на Българското възраждане 1600-1830. С., 1943, 198-200.

[167] А р г и р о в, С. Два стари еснафски устава.- Периодическо списание, т. 6, 1901, 384-385.

[168] М а ж д р а к о в а-Ч а в д а р о в а,  О. Предпоставки и начало на легалната политическа борба на българския народ през Възраждането. - Исторически преглед, 1992, № 7, 3-29; Б у ж а ш к и, Е. Българската община в Цариград и политическите течения в нея (1856-1868). - Известия на Българското историческо дружество, т. 37, 1985, 29-106; Б о ж и н о в, П. Възникването на българската община в Цариград. - В: Национална научна конференция. Българската община и местното самоуправление - възрожденските традиции. Пазарджик 11-12 октомври 2000. С., 2001, 61-72.

[169] Б о н е в а, В. Българското църковно-национално движение 1856-1870. С., 2010, 51-64.

[170] Царски наказателен законник. Преведен от турски от Ив Чорапчиева. Русчюк , в книгопечятницата на Дунавската област,1867.

[171] Македония, ІV, 29, 28. ІІ.1870.

[172] Ден, І, 9-13, IV-V.1875.

[173] Р у с е в, И. Раждането на модерното търговско счетоводно образование - Европа, Балканите и Българското възраждане. София, 2008, с. 99,

[174] Ш и ш м а н о в, И. Първото българско търговско училище на Д. Е. Шишманов в Свищов. - Училищен преглед, г. VІІІ, 1903, № 4, с. 349-358.

[175] И л ч е в, И, П. М и т е в. Докосвания до Америка (ХІХ-началото на ХХ век). С., 2003, с. 196 сл; 267-270, 298-319.

[176] Р у с е в, И. Цит. съч.,122-123.

[177] Г а н е в, В. Цит. съч., 265-266; А н д р е е в, М., Ф. М и л к о в а. История на българската феодална държава и право. С., 1993, с. 316.

[178] Царски търговски законник. Прeведен от турски и издаден от С. Д. Попова. Русчук, в книгопечатницата на Дунавска област 1867.

[179] За него вж. БВИ, с.546.

[180] Р у с е в, И. Фирми и манифактури в Сливенско-Котленския район през Възраждането. Фабер, В. Търново, 1996.

[181] Краткий речник на чуждестранните речи, които ся нахождат в българский язик. Наредена от Теодора Хрулевa. Браила, 1863.

[182] Търговско ръководство за търгуване, промишленост, мореплавание и търговски делания....Превод А. П. Гранитскаго. Цариград, 1858; Р у с е в, И. Счетоводна и търговско -правна литература на Българската възраждане. - Счетоводна политика, 1-2, 2006, 25-26.

[183] Търговски знания. Съставил Д. И. Корфонозов. Русчук, 1873; Р у с е в, И. Счетоводната и търговско-правната литература..., с. 28-29.

[184] Пълно събрание на Държавните закони, Устави, Наставления и Високи заповеди на Османската империя..., Т. І-ІІІ, Цариград, 1871-1873.

[185] Р у с е в, И. Счетоведна и търговско-правна литература..., 32-33.

[186] Г а н е в, В. Историческо развитие..., с. 71

[187] За него вж. БВИ, 397-399.

[188] М а н ч о в, Др. География, Пловдив, 1868, с. 66.

[189] А н д р е е в, (Бо г о р о в). И. Кратка география математическа, физическа и политическа. Букурещ, 1861, с. 83; П е т к о в, Б. Кратка всеобща география, Пловдив, 1868, с. 233; Кратка начала от нравствена философия (от Фр. Целанд). Преведена..... от Ив. Тонджоровoм. Виена, 1869.

[190] B og i s i c, V. Naputak za opisivanije pravnijch obicaja, koji u narodu zivi ( iz knizovnika III). Рravni obicaji u Slovena, Zagreb, 1867. Č e p u l o, D. West to East - East to West: Baltazar Bogišić  and the English School of Historical and Comparative Jurisprudence in England /H. S. Maine, F. Pollock. P. Vinogradoff.\ -Rechtswissenschaft in Osteuropa. Studien zum 19. und frühen 20. Jahrhundert, hg. von Zoran Pokrovac. Rechtskulturen des modernen Osteuropa. Traditionen und Transfers. hg. von Zoran Pokrovac, B. 5. Studien zur europäische Rechtsgeschichte. Veröffentlichungen des Max-Planck-Instituts für europäische Rechtsgeschichte Frankfurt am Main. B. 248. Frankfurt am Main, 2010, S. 83.

[191] Д а н о в а, Н. Каталозите..., с. 364.

[192]  Упътвание за описвание правовите обичяи, които живеят  у народа. Съставил В. В. Богишич. Преведено и пояснено от П. В. Оджакова, действителний студент правоведения. Прага, 1874.

[193] К у ю м д ж и е в а, М. Интелектуалният елит  на българското общество през Възраждането. Университетско издателство “Св. Климент охридски”. София, 1995, 265-288. 

[194] Т а б а к о в, С. Опит за историята на град Сливен. Т. 2, С., 2002, с. 485, 490.

[195] Пак там, с. 509.

[196] Д а н о в а, Н. Иван Добровски..., 558-568.

[197] Национална библиотека “Св. Св. Кирил и Методий”, - Български исторически архив, ф 386, а. е. 1 л. 1-3; Д а н о в а, Н. Марко Д. Балабанов и гръцкият културен и идейно-политически живот през ХІХ век.- Исторически преглед, 1986,  №3, 58-72; B o z h i n o v, P. Lа bibliotheque de Marko Balabanov. - Etudes balkanoques, 1994, No 2, p. 100

[198] Читалище,І, 8, 15.І. 1871, с. 227; 9, 1.ІІ.1871, с. 227; 14, 15.ІV.1871, с. 417.

[199] Пак там, І, 1, 1.Х.1870, 10-13; История на философската мисъл в България, Т. І, под ред. на Михаил Бъчваров, І, С., 1970,

[200] Читалище, І, 2, 15.Х. 1870, 40-45.

[201] Право, г. VІІ, 21, 31.VІІ.1872.

[202] Читалище, І, 7, 1, №.1871,202-210; 8, 15.І-1871, 230-236; Б о ж и н о в, П. Идеите на Френското просвещение и на Жан-Жак Русо във възгледите на Марко Д. Балабанов за напредъка. - В: Природа и общество. Нови изследвания за Жан-Жак Русо. Под ред. Р. Заимова, Н. Аретов. С., 2010, 150-151.

[203] Читалище, І, 14, 15.ІV.1871, с. 424.

[204] Право, VІІ, 19,  17.VІІ.1872.

[205] За него вж. БВИ, с. 55.

[206] За него вж. А р н а у д о в, М. Екзарх Йосиф І. С., 1940.

[207] История на философската мисъл. 280-284.

[208] Читалище, І, № 20, 15.VІІ.1871, с. 615.

[209]  Македония, V, 1-4, 8-26 .І.1871.

[210] Тефтер на делата: Протоколна книга на Видинската църковно-народна община 1870-1880. Съставители Митко Лачев, Мария Новакова. Видин, 2010, c. 89, 91,93, 94 и др.

[211] БВИ, 40-41.

[212] В. “Право”, VІ, 7, 12. ІV.1871; VІ, 16-18, 15, 21 и 28.VІ.1871; VІ, 16, 17, 21.VІ.1871; VІ, 19, 28-30, 5-20.ІХ.1871.

[213] Б о б ч е в, С. С. Черковно право. С., 1927, 18-20.

[214] Право, VІ, 7, 12.ІV.1871.

[215] Български книжици, ІІІ, 7, ІV.1860, с. 261; Проектът на Вселенската патриархия за решението на Българскийт въпрос. Букурещ, 1867.

[216] Периодично списание, І, 7-8, с. 45, 1873; V, 11-12, 1876, с. 19 ;

[217] Н и к о в, П. Варненско-Преславски Симеон. - В: Сборник в чест на Варненско Преславски Симеон. С., 1922.

[218] Б у ж а ш к и, Е. Цит. съч.,с. 53, 59 сл.; Б о н е в а, Гаврил Кръстевич. Шумен, 2000.

[219] Пак там, с. 65.

[220] Български книжици, ІІ, 22, ХІ.1859.

[221] Б о р ш у к о в, Г. Цит. съч. С. 217 sq.

[222] Македония, І, 51, 18.ХІ.1867.

[223] Македония, г. ІІ, бр. 51, 18.ХІ.1868; Б о н е в а, В. Американската мечта..., с. 97-99.

[224] Македония, VІ, 1, 8.І.1871.

[225] Ш и ш м а н о в, И. Избрани съчинения. Т. І, София, 1965, с. 51.

[226] Р а к о в с к и, Г. С. Съчинения. Т. III, Подбор и редакция В. Трайков. С., 1984;

[227] "Няколко речи о Асеня първому": Р а к о в с к и, Г. С. Съчинения. Т. III, Подбор и редакция В. Трайков. С., 1984, 38-39.

[228] "Показалец или ръководство как да се изискват и издирят най-стари черти нашего бития, язика, народопоколения, стараго ни правления, славнаго ни прошествия и проч” срв. Р а к о в с к и, Г. С. Съчинения т. IV, Подбор и редакция Светла Гюрова. С., 1988, с. 17.

[229] Р а к о в с к и, Г. С. Съчинения, т. IV, с. 18.

[230] Р а к о в с к и, Г. С. Съчинения, Т.  ІІІ, с. 38.

[231] Б о б ч е в, С. С. Раковски за правната история. - Сборник на БАН, кн. ІХ, С., 1918, с. 66.

[232] Р а к о в с к и, Г. C. Съчинения,  ІІІ, 135-139, 141-142, 144-152.

[233] Пак там, с. 308.

[234] К о с е в, Д. Идеологията на Г. Т. Раковски. - Георги Стойков Раковски. Възгледи, дейност и живот. Т. 1, С., 1964, 28-29.

[235] P y n s e n t, R. Questions of Identity. Czech and Slovak Ideas of Nationality and Personality. Central EuropeanUniversity Press. Budapest, London, New York, 1994, p. 44, 47, 85; Z a c e k, Jos. Palacky. The Historian as Scholar and Nationalist. The Hague - Paris, 1970. Z a c e k, Jos. Palacky..., р. 24, 84; H r o c h, M. , J. M a l e c k o v a. The construction of Czech national history. - Historein, vol. 1. Athens, 1999, 103-112.

[236] К а р а в е л о в,  Л. Събрани съчинения. Ред. Ц. Унджиева, Д. Леков, П. Тотев.Т. VІІІ, С., 1967,  с. 532-533.

[237] Пак там,с. 528.

[238] Пак там, 318-322.

[239] Пак там, 347-348.

[240] Пак там, т. VІІ, p. 58.

[241] Б о н е в а,  В.Американската мечта в българското възрожденско общество. Велико Търново, 1998, 95-96.

[242] Дума, І, No 4, 17.VII 1871.

[243] Пак там,No 2,  25 VІ.1871.

[244] Пак там,No 3, 8.VІІ.1871.

[245] Пак там, І, Nos 1, 2, от 10, 25.VІ.1871.

[246] Васил Левски. Документално наследство. С., 1973, док. 36 сл.; Г е н ч е в, Н.  Левски , революцията и бъдещият свят. С., 1973, с. 98 сл.

[247] Г е н ч е в, Н. Франция в българското духовно възраждане. С., 1979, с. 324.

[248] Y o u n g, G. Corps de Droit Ottoman. Oxford, 1905-1906. V. I. p. 29-33q V. II, 4-9..

[249] П о п о в а, В. Възникване...,322-324.

[250] D j u l g e r o v a, M., H. M i k l a s. Übersetzungs- und..., 85-89;  D j u l g e r o v a, M., H. M i k l a s. Die Sprache als Institution..., 127-131

[251] Г е р о в, Н. Речник на блъгарский язик. Ч. 1-6. Пловдив,1895-1908. Фототипно издание, С., 1975-1979. 

[252] Б у ж а ш к и, Е. Цит . съч. 53-54.

[253]Т о д е в, И. Д-р Стоян Чомаков (1819-1893). Живот, дело, потомци. Т. І, София, 2003.

[254] Н и к о в, П. Възраждане на българския народ. Църковно-национални борби и постижения. С., 1971, 312-313.

[255] М а р к о в а, З. Българската екзархия 1870-1879. С., 1989, 31-42.

[256] Пак там, 172-173.

[257] А н д р е е в, М., Ф. М и л к о в а,. История на българската феодална държава и право. С., 1968, 348-350.

[258] Тефтер на делата: Протоколна книга на Видинската църковно-народна община 1870-1880. Съставители Митко Лачев, Мария Новакова. Видин, 2010.

[259]Д. Цухлев. История на града Видин и неговата област (Видинско, Кулско, Белоградчишко, Ломско, Ореховско, Вратчанско, Фердинандско, Берковско и Крайна), С., 1932, с.432.

[260] В. „Македония”, No 30, 22.VI. 1868 .

[261] Тефтер на делата: Протоколна книга на Видинската църковно-народна община, c. 19,

[262] Пак там, 71-74, 76, 79, 86, 91, 93, 94, 98, 100.

[263] Пак там,с. 71, 72.

[264] Пак там, с. 62.

[265]Пак там,с. 82.

[266] Пак там, с. 83.

[267] Пак там, с.123.

[268] Пак там,с.112.

[269] Климент Браницки и Търновски (Васил Друмев). Документи и материали. Съставителство и редакция М. Смолянинова, Карина М. С., 2005, 15-69. Кондика на Силистренската българска община (1874-1877).

[270] Пак там, 15-16.

[271]Пак там, с. 17.

[272]Пак там, с. 17.

[273]Пак там, с. 67-68.

[274]Пак там, с. 18.

[275]Пак там, с. 19, 26, 27, 33.

[276]            А р г и р о в, С. Два стари еснафски устава. 385-388.

[277]Т о д о р о в, Н.  Балканският град..., с. 210 сл.;

[278] Т о д о р о в, Н. Из историята на Карловското абаджийство и гайтанджийство (30-те - 70-те

години на ХІХ век). - Известия на Института Ботев-Левски, 1959, кн. 3, 147-149.

[279] Т о д о р о в, Н. За някои промени в характери на цеховата организация у нас през първата половина на ХІХ век. - Исторически преглед, 14, 1958, кн. 4, 48-72.

[280]Народна библиотека “Кирил и Методий” - Български исторически архив, ІІ А 7761.

[281] Π α π α σ τ ά  θ η ς, Χ. Συμφωνητικό εσναφίων του  της Δοβρουτσάς στα 1857. - Ανάτυπον εκ του ΙΣΤ τόμου των  Μακεδονικών, Θεσσαλονίκη, 1976, σ. 311.

[282] А н д р е е в, М. Цит съч., с. 254.

[283] М а р и н о в, Д. Жива старина. Русе, 1894.(М а р и н о в, Д. Българско обичайно право. С., 1995) 

[284] Пак там, с. 26.

[285] Б о б ч е в, С. С. Нещо..., с. 27-28

[286] А н д р е е в, М. Българско обичайно право..., 213-214.

[287] Пак там, 213-214.

[288] K a r a g j o z o v a-F i n k o v a, M., K. T a k o v. The Bulgarian legal system from 1878 until World War I. - Modernisierung durch Transfer im 19. und frühen 20. Jahrhundert. hg. von Tomasz Giaro. Rechtskulturen des modernen Osteuropa. Traditionen und Transfers. hg. von Tomasz Giaro, B. 1. Studien zur europäische Rechtsgeschichte. Veröffentlichungen des Max-Planck-Instituts für europäische Rechtsgeschichte Frankfurt am Main B. 205. Frankfurt am Main, 2006, S.137

[289] Τ ζ ώ ν  Λ ο κ. Δεύτερη πραγματεία περί κυβερνήσεως. Δοκίμιο με θέμα την αληθινή αρχή, έκταση και σκοπό της πολιτικής εξουσίας. Εισαγωγή-μετάφραση-σχόλια Πασχάλης Μ. Κιτρομηλίδης. Αθήνα, 1990. 11-71.

[290] А в р а м о в, Р. Комуналният капитализъм. 1-3, С., 2007.