Върху практиката на гражданските отделения на ВКС през последните двадесет години

от Иван Н. Бочев*

Публикуваме статията "Върху практиката на гражданските отделения на ВКС през последните двадесет години" от Иван Бочев, публикувана в сп. „Правна мисъл“, г. VII (1941), № 9-10, с. 557-591.

Върху практиката на гражданските отделения на ВКС (word)
Върху практиката на гражданските отделения на ВКС (pdf)

 След Световната война нашата касационна практика в областта на частното право вървеше по оная линия на раз­витие, която я характеризираше и преди войната. Нашата касационна практика разработваше главните области на частното право: задължения и договори, вещно право, наследствено право, търговско право, менителничното право и пр., като някои от тях, напр. облигационното и менителничното право, разработи с една завидна пълнота. Както преди войната, така и след нея, нашата касационна практика беше до голяма степен ориен­тирана към източниците на нашето частно право. А това зна­чеше, че поставените на разрешение въпроси се решаваха не с оглед на нашата социална действителност, колкото тя и да беше различна от страните, чието законодателство след Освобождението възприехме (Италия, Франция, Германия и др.), а с оглед на резултатите, добити от чуждата съдебна практика и правна наука. В това отношение работата и служенето с чужда доктрина и юриспруденция като че ли ста­наха по-общи и по-достъпни, защото и особено адвокатурата след войната все повече и повече поднасяше на съдилищата готова (разбира се, с оглед интересите на страната) прак­тика и доктрина. Служенето с чужди източници след вой­ната до голяма степен се разпространи и върху немската и швейцарска практика и доктрина освен в търговското, но и в облигационното право. Опасностите от служенето с този чужд материал не бяха по-малки, отколкото преди вой­ната. На това, до голяма степен, се дължи обстоятелството, че нашето правораздаване беше – и е понякога –  твърде чуждо на търсещия правна защита българин.

Под влиянието на френската и италианска доктрина и съдебна практика у нас се възприеха редица разрешения и институти в областта на частното и специално облигационното право. Така, особено в областта на гражданската отговорност, се възприеха почти всички модерни разрешения във Франция и Италия (напр. отговорността при моторните коли). ВКС[1]разшири областта на отговорността за вреди и загуби от морално естество, напр. отговорността на мъжа за вре­ди и загуби поради зачеване и раждане от жената, на която е обещал брак – р.390.1922.II (Мешков, ЗЗД, с. 68); при връщане безпричинно годеж – р.232.1926.II (Меш­ков, ЗЗД, с. 67 и др.). Също така ВКС прие, че причината на едно задължение може да бъде и от морално естество – р.635.1927.II (Мешков, ЗЗД, с. 24). Особен интерес прояви нашата касационна практика към симулацията в облигационното право, като оказа твърде широко покровител­ство на засегнатите от нея; допусна доказването на симула­цията с всички доказателствени средства по актове, извършени от наследодател във вреда на неговите наследници, както и доказване симулативността на съдебни решения. Не липсват, разбира се, след войната и нови разрешения, които ВКС е дал в духа на едно по-гъвкаво и по-модерно праворазбиране. Така нашият ВКС възприе като приложимо у нас римското правило in pari causa turpitudinis cessat repetitio – p.106.1923.II и др. (Мешков, ЗЗД, с. 26). Също принципът за безпричинното обогатяване във вреда на другиго – actio de in rem verso – p.3 и 373.1920.II, p.98.1921.II. и др. (Меш­ков, ЗЗД, с. 45). Също принципът за злоупотреба с правото abus des droits p.780.1935.III(Оф. 1935, с. 612); p.274.1939.III (Оф. 1939, с. 465). Сp. 26.1939.III (Оф. 1939, с. 335) у нас за пръв път се допусна и приложението на принципа за стопанската непоносимост на изпълнението – clausula rebus sic stantibus, като, разбира се, е още твърде рано да се каже дали той ще се наложи у нас като постоянна съдебна практика. Касационната практика е която призна у нас съществуванието на института за условната собственост – р.682.1929.II, р.864.1931.II, р.1042.1932.II (Цукев, №№ 1015, 5655, 5656) и др., който институт после се възприе и от нашето законодателство в Закона за урежда­не собствеността и залога на земеделски и превозни машини от значителна стойност. От значение е и институтът за неотменимото пълномощно, който се допусна у нас с р.262.1930.I (А.п. от 1 октомври 1930 г., с. 16).

Това бяха твърде малкото нови с принципиален характер разрешения, които даде нашата съдебна практика.

Следвоенното време поднесе за разрешение на нашия ВКС и редица въпроси, които бяха временни, по закони, създадени непосредствено от нуждите на военното и следвоенно време, напр. Закона за реквизицията, Закона за облекчение на жилищната нужда, Закона за мораториума и пр. Колкото и многообразна да е тая практика по законодателство, отразяващо нуж­дите на едно време на голямо напрежение и криза, тя остана, от една страна, безинтересна, като имаща много ограничено и временно значение, а от друга страна, не даде никаква ли­ния на развитие, нищо ново, което да представлява една крач­ка напред в правното развитие. Непосредствено следвоен­ното време постави на разрешение два големи въпроси. Единият беше за обезценяването на парите и свързаната с не­го валоризация, а вторият – за стопанската непоносимост на изпълнението вследствие и във връзка с главоломните промени в областта на стопанските отношения (clausula rebus sic stantibus). И двата въпроса се дебатираха оживено в прав­ната книжнина и пред съдебните инстанции. И по двата въпроса нашата касационна практика, подкрепена по първия и от едно назадничаво законодателство, се произнесе отрицателно, като остана на едно статично – ако не безжизнено – стано­вище. По първия въпрос прие, че левът е лев – р.244.1932.I, р.609.1937.I (Мутафчиев, ЗИСС, с. 249-252), колкото и голямо да е обезценяването му. Тук нашата касационна практика не прояви никакво колебание. Противното у нас приеха, като допуснаха валоризация, само някои арбит­ражни съдилища, които решаваха по „справедливост“. По втория въпрос принципът за стопанската непоносимост на изпълнението се отхвърляше категорично: договорът е закон за страните и няма значение изменената обстановка за поетите от тях задължения. Интересно е да се отбеле­жи, че двадесет години след световната война ВКС с р.23.1939.III (цитирано по-горе) допусна у нас приложението на принципа clausula rebus sic stantibus и то по повод на един далеч по-незначителен случай от тия, възникнали през и непосредствено след войната[2].

Една област, в която практиката на ВКС създаде за­бележителни резултати, беше гражданският процес, който представляваше една от големите крепости на либералистичния дух на нашето правораздаване. Както възприехме от чужбина нормите, уреждащи гражданския процес, така възприехме и всички лоши страни на гражданския процес, които той притежаваше в чужбина, като до голяма степен и на местна почва ги засилихме. Доскоро у нас граждан­ският процес не беше средството и пътя за реализира­нето на едно материално право, а една процесуална игра на ловки хора, при която, обикновено, побеждаваше не този, който имаше право, а този, който беше по-ловък и по-безскрупулен. Борбата за право, защитата и реализирането на материалното право бяха подчинени на процесуалното право, което чрез гражданския процес доби първостепенно зна­чение, като стана някаква самоцел. В областта на граж­данския процес беше в стихията си духът на адвокатщината, която много тънко се характеризира от проф. д-р Хайнрих Ланге така: „Адвокатщината завладя процесуалното право, разложи го на един сбор от научни проблеми и контроверзи и отчужди по такъв начин гражданския, както и наказателния процес от неговата единствена задача: да служи за бързото предизвикване на един справедлив резултат“[3].

Срещу гражданския процес, тъй както беше сложен у нас до преди 20 години, се опълчи с всички сили здра­вото социално чувство на търсещия правна защита, на съдията и адвоката, и действително след Световната война се забеляза един обрат, който отначало идеше от долните инстанции, но впоследствие намери подкрепа от ВКС, а и от законодателя. Този обрат беше по пътя да се отърси гражданският процес от излишен формализъм, да бъде освободен от възможността за изненади и от процесуалните игри на страните, като участието на съдията в процеса бъде увеличено; гражданският процес да бъде средство за осъществяване на правни интереси, а не да бъде само­цел и да служи на стремежа да се осуети осъществяването на един легитимен правен интерес. По този начин гражданският ни процес се разви по пътя на всеки модерен процес, като се стремеше: а) да бъде гъвкав и лишен от излишен формализъм; б) да даде по-голямо активно участие на съдията в процеса и в) да освободи страните от риска на непознаване правото[4].

Гражданският процес у нас стана по-гъвкав. Напр.: материята за отводите с нейната крайна формалистика из­падна в desuetudo. Там, където известни процесуални пред­поставки трябваше да бъдат спазени, в много случаи ВКС прие, че инстанцията по същество е, която ще решава дали несъблюдаването на известно разпореждане има значение и може да доведе до процесуално фатален резултат. Тъй с р.324.1939.III (Оф. 1939, с. 484) ВКС прие, че при неправилно су­бективно съединение на исковете инстанцията по същество е, която ще реши представлява ли това съединение на исковете някаква пречка за съвместното им разглеждане. Типичен пример за по-голяма активност на съда (б) в про­цеса е допускането да се извършат известни процесуални действия след връщане на делото от ВКС (ако и решението да не е отменено за нарушение на процесуалния закон), напр. оглед, експертиза и пр. Тази по-голяма свобода намери особен израз в редица решения, с които съдът по съображение на целесъобразност, постановяваше известен срок за упражнението на едно право или постано­вяваше право на задържане и в непредвидени от закона случаи (при последните два случая с противоречиви реше­ния). Особено значение има и свободата, която получи съдът да определя сам размера на иска за вреди и загуби, която, акò и да беше предвидена с новата редакция на чл. 168 ЗГС, даде насърчение и в други аналогични случаи съдът да действува с по-голяма свобода. Най-сетне, и по въпроса за освобождаване страните от риска на непозна­ване правото (в) ВКС издаде решения, които се отразиха благоприятно върху развитието на гражданския процес. На първо место, това беше разбирането, че правната квалификация на иска трябва да бъде дадена от съда – р.736.1933.II (Б.ю., г. VIII, с. 226), р.169.1935.III (Б.ю., г. IX, с. 344). После, че грешката на страната относно правната квалификация е без значение; че тя не носи риска от това – р.601.1933.I (Ап., г. XIV, с. 204) р.3.1933.II (Оф. 1933, с. 96). р.168.1936.II (Оф. 1936, с. 51); дали искът е установителен или осъдителен определя съдът, а не страната; основанието на иска няма нужда да бъде изрично посочено – р.165.1933.I (А.п. г. XIV, № 46); страната не е длъжна да подведе факти­ческия състав под надлежния законен текст, а това е в дейността на съда – р.461.1938.II (С.в., г. XIX, с. 786); основанието на иска се търси от съда не само в исковата молба, но и в представените доказателства и обясненията на страните – р.495.1933.II (Оф. 1933, с. 254).

Практиката на ВКС, по пътя на общата тенденция да бъде гражданският процес гъвкав, лишен от излишен формализъм, с по-голямо участие на съда в процеса и с освобождаване на страните от последиците и риска на непознаване на правото, не е била без колебания, не е и до днес без колебания.

1. С р.152.1935.I (непубликувано) ВКС прие, че ре­шителната клетва, положена по едно гражданско дело, пред­ставлява принудителна трансакция между същите страни и по друго дело, по което клетвата не е била положена. Едно крайно формалистично схващане.

С р.507.1937.III (Оф. 1937, с. 428), р.21.1939.I (Оф. 1939, с. 19) ВКС изостави това разбиране, като прие, че такава клетва следва да се прецени като едно обикновено доказателство.

2. С р.742.1933.II (А.п., г. XIV, с. 299), р.789.1934.II (А.п., г. XIV, № 270), р.210.1933.I (Б.ю. г. VII, с. 394), р. 795.1938.I (Оф, 1938, с. 738) е прието, че обясненията, които дава страната при приемане на една решителна клетва, могат като самопризнания да се вземат под внимание от съда при решаване на далото.

С р.711.1935.III (Оф, 1935, с. 595), р.638.1939.III (Оф, 1939, с. 592), р.647.1939.III (Оф, 1939, с. 596) е приета противната теза, а именно, че тия обяснения при наличността на приетата решителна клетва не могат да имат значение в процеса. Последните решения са типичен пример на едно колкото формалистично разбиране, толкова и пасивно отношение на съда към процеса[5].

3. С редица решения ВКС беше приел, че са допу­стими у нас преждевременните искове, което представляваше едно съществено отстъпление от старото правило с оглед нуждите на живота и целесъобразността, че делата трябва да се разглеждатin limine litis. Напр.: p.128.1915.I (Ю.м., г. I, с. 49), р.827.1932.II (А.п., г. XII, б. 9), р.859.1933.II (Оф, 1933, с. 400), р.922.1933.II (Оф, г. 1933, с. 418).

Това схващане се изостави с решение – 3.1940.ОС, като ВКС прие, че делата трябва да се решаватq като се имат предвид „само ония факти и обстоятелства, които предшестват иска, но не и ония, които настъпват впоследствие“ – едно крайно формалистично разбиране, което мъчно може да намери някакво оправдание.

Стремежът на ВКС към модернизиране на граждан­ския процес е бил особено възпиран от желанието да се „облекчи“ работата на съдилищата. В това отношение ВКС с редица решения (но и с противоположни разбирания) е разширил извънредно много приложното поле на присъде­ното нещо.

Така:

4. С р.4.1925.ОС (Михайлов, Р, . 109), р.171.1939.III (Оф, 1939, с. 413) и др. ВКС прие, че в законна сила влизат и представляват присъдено нещо освен диспозитива и мотивите на решението, които са логическа пред­поставка на диспозитива. В противен смисъл р.796.1930.II (Б.ю., г. V, с. 239) и др.

5. С р.1326.1930.IV (А.п., г. XI, бр. 10) ВКС прие, че сила на присъдено нещо има не само съдебната, но извънсъдебната спогодба. Само съдебната – р.56.1938.IV (Оф, 1938, с. 109).

6. С р.430.1936.III (Оф, 1936, с. 226) и др. ВКС прие, че въпросът за присъденото нещо е от публичен ред и съдът е длъжен служебно да следи за него.

С р.298.1939.IV (Оф. 1939, с. 767) ВКС прие, че този въпрос не е от публичен ред.

7. С р.4.1938.I (Оф. 1938, с. 5), р.172.1939.III (Оф., 1939. 415) и др. ВКС прие, че по въпроси, по които при първото разглеждане на делото ВКС не е уважил касационните оплаквания (или такива не са били правени), първото решение на апелативната инстанция е влязло в законна сила, акò и то изцяло да е отменено от ВКС. Вж. и р.452.1941.II. (А.п., г. XXII, № 235).

Обратната теза се поддържа с решения 715.1926.I (Б.ю., г. I, с. 176), 362а.1929.II (Сб, 1929, с. 42), 192.1939.II (Оф, 1939, с. 175), 127.1939.II (Оф, 1936, с. 166), а именно, че щом решението на апелативната инстанция е отменено изцяло, то същата е длъжна при новото разглеждане на делото да постанови решение, като първото да не е съществувало.

В тая област ВКС е отишъл твърде далеч, като е признал сила и значение на присъдено нещо на мотивите на решението по възражението – р.701.1933.I, р.593.1940.III(А.п., г. XXI, бр. 8, № 219).

Това извънредно разширение приложното поле на при­съденото нещо води към несправедливи резултати, към едно засилване на формалната справедливост, докато общата тенденция в другите страни, под влияние на наказателния процес, е в обратна посока[6],[7]. А от друга страна, присъденото нещо е едно много опасно средство за постигане облекчение работата на съдилищата у нас[8].

В областта на изпълнителния процес никаква опре­делена тенденция на развитие в нашата съдебна практика не може да бъде констатирана. С реформата от 1930 г. и особено 1932 г. ВКС престана да бъде касационна ин­станция по отношение на делата, засягащи изпълнителния процес. Тия въпроси сега се решават от инстанциите по същество и каква им е практиката никой не е в състоя­ние да следи. Разбира се, от това някаква особена вреда няма, тъй като изпълнителният процес след Световната война се затвърди на онова място, което преди беше вече заел, а именно – да бъде негодно средство за реализирането на едно по съдебен ред признато право.

Една друга област, в която практиката на ВКС из­разяваше една определена тенденция, беше областта на вещното право и специално за формата на учредяване и преминаване на вещните права върху недвижими имоти.

Така:

8. Докато с р.540.1929.I (Б.ю., г. IV, кн. 2) и други ВКС приемаше, че прехвърлянето на наследствени права, в които са включени и недвижими имоти, може да става и без нотариален акт, с р.186.1932.I (Мешков, ЗЗД, с. 460) и др., изостави това разбиране и прие, че и в случая трябва да се съблюдава формата,предвидена в чл. 219 ЗЗД, т.е. прехвърлянето да бъде извършено с нотариален акт.

9. С р.346.1920.II, р.223.1923.II ВКС приемаше, че внасянето на недвижим имот като апорт в едно събира­телно или акционерно дружество не е необходимо да стане по нотариален ред.

С р.173.1931.II (Цукев, № 2179) ВКС изостави тая си практика, като прие, че и тук внасянето на недвижим имот като апорт трябва да се извърши при съблюдаване формата, предвидена в чл. 219 ЗЗД.

10. С р.712.1931.IV (Цукев, № 4886) ВКС приемаше, че за прехвърлянето на една минна концесия не е необходимо съставянето на нотариален акт, а е достатъчна само една нотариално заверена декларация, подадена до Министер­ството на Т. Пр. Т.

С р.26.1935.I (Оф, 1935, с. 12) ВКС изостави пре­дишното си разбиране и прие, че прехвърлянето на една минна концесия може да стане само с нотариален акт по реда на чл. 219 ЗЗД.

По същия път се прие у нас, че учредяването на суперфиция може да стане само по нотариален ред – р.565.1926.III, р.973.1930.IV (Мутафчиев, с. 81, 82 и др.). Също и относно договора за скрито пълномощно за при­добиване вещни права върху недвижими имоти – р.3.1930.ОС (Цукев, № 3720). Също относно недействителността на ипотеката, учредена върху общинско место – р.876.1932.I (Цу­кевъ, № 4699), като учредена върху имот, даден в условна собственост, но непрехвърлен по реда на чл. 219 ЗЗД.

С тая си практика ВКС очевидно искаше да заздрави недвижимата собственост, както й да даде сигурни начала за прехвърлянето на вещни права върху недвижими имоти, като бъдат съобразени и правата на третите лица. Тая практика обаче не даде резултати, освен по въпроса за суперфицията[9], защото законодателят реагира основателно против нея, тъй като с нея бяха злепоставени правата на всички ония, които се бяха съобразили в извършените правни сделки със старата практика на ВКС[10].

Една друга област, в която също така се забелязва една определена тенденция, е тая на наследственото право, където се върви по пътя на едно разумно смекчение на крайната формалистика в тая област и то особено в ма­терията за завещанията.

Така:

11. С р.397.1924.I, р.383.1926.I (Симеонов, ЗН, с. 35) ВКС приемаше, че инструментарните свидетели не могат да бъдат и свидетели за самоличността.

Това разбиране се изостави с р.574.1929.I, 6.1931.IV, 550.1935.III и др. (Симеонов, ЗН, с. 35).

12. С р.45.1924.I (Симеонов, ЗН, с. 33) се прие­маше, че мястото на датата в саморъчното завещание трябва да бъде обезателно преди подписа на завещателя. Сp.I. 1925.ОС (Симеонов, ЗН, с. 33) се изостави това разбиране.

13. С р.89.1923.I (Симеонов, 3H,с. 49) ВКС прие­маше, че в надписа, който прави нотариусът при тайното за­вещание, трябва необходимо да се отбележи, че то му се пре­дава „сключено“ и „запечатано“.

С р.2.1924.ОС, р.282.1935.III (Симеонов, ЗН, с. 49) ВКС отстъпва от този краен формализъм, като приема, че това не е необходимо.

В това отношение е характерно и р.304.1934.I (Си­меонов, ЗН, с. 44), с което е прието, че несъблюдаването само на такива формалности прави завещанието недействително, за които това изрично е предвидено в Закона за наследството.

Една от подчертаните следвоенни тенденции в прак­тиката на ВКС е големият й фискализъм, т.е. подчертаната благосклонност към интересите на публичноправните тела, по дела между тях и частни лица. Такава е практиката по Закона за бюджета, отчетността и предприятията, Закона за горите, Закона за земите, Наредбата за вакъфите, Закона за уреждане недвижимата собственост в новите земи и др. Разбира се, тая тенденция (без нейните крайности) до голяма степен се оправдава от следвоенните антилибералистични тенденции и от съзнанието за примата на публично­правните интереси пред тия на частните лица. Но и тая обща тенденция не е лишена от колебания и отклонения.

14. С р.196.1938.I (Оф, 1938, с. 40) е прието, че по чл. 114 ЗБОП държавата дължи 6% годишна лихва само за задълженията, които произтичат от договор и закона, а не и за тези от престъпления и полупрестъпления. В същия смисъл и р.27.1938.IV (непубликувано).

Третото отделение по същото време с р.86.1938.III (Оф, 1938, с. 145) прие, че държавата дължи лихвата по чл. 114 ЗБОП от 6% за всички свои задължения, независимо от източника им. В същия смисъл р.810.1938.VI (Оф, 1938, с. 1089).

15. С р.857.1930.II, р.45.1931.II (Мешков, ЗБОП, с. 323/325) ВКС приема, че тригодишната давност по чл. 104 (стар) ЗБОП не се прилага и по отношение на задълженията на държавата като поръчител.

С р.862.1938.II, р.154.1933.II (Мешков, ЗБОП, с. 224, 229/31) е приета обратната теза, че тая давност се отнася и до задължения на държавата като поръчител.

16. С р.278.1932.III (Мешков, ЗБОП, с. 231) и др. ВКС е приел, че давността по чл. 104 (стар) ЗБОП се отнася само до вземания към държавата, които са ликвидни и за които в бюджета са предвидени кредити, а не и до такива, които са спорни.

С р.81.1935.III (Мешков, ЗБОП, с. 223) и др. е прието, че тригодишната давност по чл. 104 (стар) ЗБОП се отнася до всички задължения на държавата, включително спорните – вж. и р.196.1940.III (A.п., г. XXI, бр. 2, № 34).

Като напуснем тия отделни сектори на нашата касационна практика, които дават до известна степен характе­ристика на нашето съдебно творчество с неговите положителни и ценни страни, така и с неговите колебания, един от най-съществените признаци на нашата следвоенна касационна практика, който привлича вниманието, е нейната непостоянност. Това, което ние правниците наричаме, „противоречива касационна практика“.

Естествено е, че всяко правораздаване има своите тър­сения и колебания. Такива са и случаите, при които върхов­ните съдилища отстъпват от известни стари решения под напора на развитието на правната наука, пред изискванията на живота и в търсене на по-справедливи разрешения. Тия от­стъпления са не само наложителни, те са и необходими. Те показват, че правораздаването живее и че е функция в жив социален организъм.

И у нас могат да се посочат такива отстъпления по големи принципни въпроси и то отстъпления в духа на едно по-модерно и справедливо правораздаване.

Така:

17. С р.774.1905.II (Мешков, ЗЗД, с. 222) и др. у нас беше прието, че нашият Закон за задълженията и договорите не изисква при компенсацията ликвидност (чл. 191 ЗЗД).

С р.756.1928.II, р.158.1929.II, р.620.1935.III (Меш­ков, ЗЗД, с. 219-221) се изостави предишното схващане и ВКС прие като постоянно начало, че при законната компен­сация е необходимо вземанията да са ликвидни[11].

18. С р.282.1909.II (Мешков, ЗЗД, с. 22) и р.3.1910.ОС (Михайлов, Р, с. 53) нашата касационна прак­тика е възприела, че нашето право не познава принципа in pari causa tuipitudinis cessat repetitio.

С p.106.1923.II, p.173.1923.II, p.338.1923.II (Мешков, ЗЗД, с. 25/6) и много други, старото разбиране е изоставено и сега е общоприето, че горното правило и у нас има пълно приложение, като нашите съдилища отказват да уважат претенция за връщане на онова, което е престарано по един договор с незаконна причина.

19. С р.388.1920.II (Мешков, ЗЗД, с. 51) и др. ВКС приемаше, че плащането на една сума със съзнанието, че не се дължи, не дава място на иска за връщане на недължимо платено – condictio indebiti.

С р.77.1931.II (Мешков, ЗЗД, с. 51) и много други ВКС изостави старото си схващане и възприе, че искът за връщане на недължимо платеното може да се предявява не само когато е платено по погрешка, но и когато е платено съзнателно.

Това са три типични примера за отклонение от стара практика, което отклонение е било само в полза на право­раздаването, разбира се, като се знае, че новата практика е възприета от всички отделения и е постоянна. За съжале­ние в много малко случаи на противоречива касационна практика може да се констатира: а) съзнателно отклонение от старата практика и б) тенденция отклонението да стане постоянна практика. Има случаи на противоречиви касационни решения, когато това може да бъде констатирано, ако и тия случаи да не са много чести.

Напр.:

20. С р.405.1936.IV, р.610.1937.IV (Мануилов, ЗЕС, с. 25/6) ВКС приемаше, че членовете на една етажна собственост участвуват в разноските по управлението и домакинството поравно.

Същото отделение със следващи решения 617.1937.IV, 842.1937.IV, 717.1938.IV (Мануилов, ЗЕС, с. 28, 31 и 32), р.499.1939.IV (Оф., 1939, с. 813) изоставя това разбиране, като прие, че участието на собствениците в тия раз­ходи трябва да бъде пропорционално на дела на всеки член на етажната собственост. В последните решения, напр. р.617.1937.IV, ВКС изрично казва, че изоставя разбира­нията, изразени в решението на същото отделение 405.1936.IV.

21. С р.490.1930.III (Мануилов, ЗПрИп, с. 59) ВКС приема, че привилегията на държавата предшества ипоте­ката на ипотекирания кредитор не само относно дължимите данъци от имота, но и за всички други дължими данъци.

Същото отделение с р.293.1931.III, р.209.1932.III (Мануилов, ЗПрИп, с. 64/5) изрично изостави въз­приетото с посоченото по-горе решение и приема, че привилегията на държавата се отнася само до дължимите от имоти преки данъци и връхнини.

22. С р.163.1936.IV ВКС прие, че специалната юрис­дикция по чл. 6 ЗТПС е властна да разреши спора за характера на един имот – дали той е част от общинската мера или е частен имот.

С последващо решение 346а.1936.IV (Оф, 1936, с. 584) същото отделение изоставя изрично този възглед, като посочва, че по този въпрос уеднаквява практиката си с тая на I отделение ВКС, изразена в решенията 332, 350, 345, 607, 609 от 1934 г. и 132.1936 г.

23. С р.921.1929.II (Цукев, № 897) е прието, че мълчаливото продължение на срока от страна на администра­цията освобождава предприемача от заплащане глоби за за­къснение.

С р.246.1932.II (С.в., г. XIV, бр. 1) и р.381.1932.II (Мешков, ЗБОП, с. 369/72) се приема противната теза, като в последното решение се казва: „поради всички тия съображения ВКС намира за уместно да се отклони от тълкуването на чл. 181 (стар) ЗБОП, което е дал с решението си 921.1929.II.“.

Случаи като горните, при които е налице едно съзна­телно отклонение от старата касационна практика и където може да се разбере, че отклонението ще бъде новата касационна практика, са много малко на брой. В грамадното число случаи това не е налице. Даже и когато едно и също отделение издава противоречиви решения, от тях не може да се съди дали отделението съзнателно се отклонява от собствената си практика и, следователно, това отклонение ще представлява бъдещата практика на отделението по въ­проса или това отклонение е случайно и резултат на инди­видуалните разбирания само на докладчика.

Ето примери:

24. С р.479.1909.II, р.932.1934.II (Симеонов, ТЗ, 106, 109) и други у нас беше възприето, че просроченият запис на заповед може да послужи като доказателство по иск за незаконно обогатяване, предявен въз основа на чл. 619 ТЗ.

С р.416.920.II, 846.1935.II, 516.1938.II, 548.1938.II (Симеонов, ТЗ, с. 108, 109, 111) ВКС приема, в същото отделение, че записът на заповед не може да служи за дока­зателство по иска, предявен въз основа на чл. 619 ТЗ и с него да се установи, че ответникът се е обогатил без­причинно за сметка на поемателя (освен ако, казва се в решение 516.938.II, записът съдържа данни именно за тия обстоятелства).

25. У нас беше общоприето, че по един просрочен запис на заповед може безпрепятствено да се води искът по чл. 619 ТЗ, като кредиторът може да избира между този иск и иска по каузалната сделка – р. 581. 1937. II (Оф. 1937, с. 432).

С р.261.1941.II (А.п., г. XXI, № 503) ВКС прие, че искът по чл. 619 ТЗ може да се води само в случай че лицето няма възможност да води иска по каузалната сделка.

26. С р.98.1921.II (д-р П. Шишков, с. 209) се приема, че недостатъците на стоката при дистанционната про­дажба трябва да бъдат констатирани чрез вещи лица.

Решение 316.1934.II (Оф. 1934, с. 213) приема, че не­достатъците на стоката требва да се установят с вещи лица, ако се касае до такива недостатъци, които могат да се установят само от специалисти. Когато се касае за оче­видни недостатъци, те могат да бъдат установявани с всички доказателствени средства.

Решение 859.1936.II (д-р П. Шишков, с. 209) приема, че недостатъците на стоката (без ограничение) могат да се установят с всички доказателствени средства.

27. С р.587.1936.I (Оф. 1936, с. 281) се приема, че лесничейските протоколи по чл. 3 ЗГ (от 1904 г.) нямат характер на съдебни решения, чиято отмяна да може да се иска по реда на чл. 548 ЗГС.

От това решение същото отделение се е отклонило с р.185.1938.I (Оф. 1938, с. 21), като приема, че и по отношение на влезлите в законна сила лесничейски прото­коли е приложима процедурата на чл. 548 ЗГС.

28. С редица решения първото отделение на ВКС прие­маше, че продажбата на един и същи имот, извършена – първата от наследодателя, а втората от наследниците, се считат като две продажби, извършени от разни лица и следователно между купувачите не може да става реч за конкуренция по чл. 1. ЗПрИп – р.497.1929.I, р.669.1929.I, р.796.1931.I, 787.1931.I, (Мануилов, ЗПрПп, с. 24-29).

Същото отделение с решенията си 698.1934.I (А.п., г. XV, № 281) и 445.1936.I (Оф. 1936, с. 287) прие против­ния възглед, и то в смисъл, че праводател и при двете продажби е едно и също лице и следователно се намираме в приложното поле на чл. 1 ЗПрПп.

29. С р.1066.1932.I (A.п., г. XIII, № 317) се приема, че по силата на чл. 260 ЗГС незаверената дата в частен писмен акт се счита за достоверна за частния правоприемник (купувач). В същия смисъл и р.718.1935.I (С.в., г. XVII, № 445).

С р.181.1934.I (А.п., г. XIV, № 469) се приема противната теза, а именно, че в чл. 260 ЗГС се визират уни­версалните, а не частните правоприемници на страните, каквито са купувачите на един имот.

30. С редица решения първото отделение на ВКС прие­маше, че от факта, че една продажба е безпарична, не следва, че същата е и безпричинна, а напротив трябва да се презюмира, че тя крие едно прикрито дарение.

С р.424.1940.I (A.п., г. XXI, бр. 7, № 123) същото от­деление прие, че от факта, че една продажба е безпарична, не следва, че тя крие едно прикрито дарение, а това последното трябва конкретно да бъде установено. В същия смисъл и р.2.1940.ОС. Последното решение приема като общо начало, че ако освен посочената в акта причина последният крие и друга причина, то тя трябва да бъде уста­новена от страната, която я инвокира.

31. С р.390.1923.II и р.370.1924.II (Симеонов, ТЗ, с. 161) ВКС е приел, че когато длъжникът по един тър­говски ефект е починал преди падежа на ефекта, протестът трябва да бъде връчен на неговите наследници.

С р.500.1937.II (Симеонов, ТЗ, с. 161) същото от­деление се е отклонило от горното си схващане и приема, че в такъв случай не е необходимо да бъде извършен протест против наследниците, но протестът трябва само да им бъде съобщен.

32. С редица решения ВКС беше установил практика в смисъл, че неграмотен не може да бъде задължен тогава, когато менителницата е подписана от упълномощено от неграмотния лице, снабдено с нотариално пълномощно – р.349.1929.II (Симеонов, ТЗ, с. 13) и други.

С р.940.1933.II, р.95.1934.II (Симеонов, ТЗ, с. 16) същото отделение изостави това разбиране.

33. С р.175.1938.I (Оф, 1938, с. 32) ВКС застана на становището, че не може да бъде постановено задържане на имота до заплащане на подобренията на същия имот, ако не е постановено връщане на имота.

С р.719.1938.I (Оф, 1938, с. 717) ВКС по същото време възприе противната теза, като допуска упражняване правото на задържане и без да е постановено връщане на имота.

34. С опр.45.1925.II (Игнатиев, т. I, с. 406) е прието, че по иск за даване сметка, ако ищецът посочи внесе­ния капитал, може да се допусне обезпечение на иска.

С опр.129.1928.II (Цукев, № 1516) е прието общо, че исковете по производства за даване сметка не подлежат на обезпечение.

35. С р.244.1932.I (Мутафчиев, с. 90) ВКС приема, че стойността на подобренията трябва да се определи по време на извършването им, а не по време на предявяването на иска за заплащането им.

С р.160.1931.I (Мутафчиев, с. 89) ВКС приема, че стойността на подобренията трябва да се определи по време на предявяването на искането за заплащане на подобренията, което замества исковата молба.

36. С р.24.1936.III (Мешков, ЗБОП, с. 387) ВКС прие, че поскъпването по чл. 185 (стар) ЗБОП следва да се сравнява с девизните цени, а не като се вземе за база девизния анализ.

С р.558.1938.III (непубликувано) се приема против­ната теза, а именно, че при определяне дали има поскъпване трябва да се изхожда от девизвия анализ.

37. Р.1048.1932.II (Цукев, № 4414) приема, че при договор за наем, когато е уговорена неустойка за забавяне, плащането на наема, неустойката се намалява до размера на допустимата договорна лихва.

С р.128.1932.II (Цукев, № 4413) същото отделение приема, че в такъв случай се дължат законните лихви, а не максимално допустимия процент на договорната лихва, както приема първото решение.

38. С р.944.1940.II (A.п., г. XXI, бр. 12, № 320) ВКС е приел, че решителната клетва се предлага винаги на самото дружество, което е страна по делото, а не на физическите лица, които в момента представляват дружеството, защото до мо­мента на явяването им пред съда да отговарят по клет­вата, те могат да бъдат сменени.

С р.299.1934.II (A.п., г. XV, № 254) същото отделение е приело, че решителна клетва може да се предлага само на ония членове на управителния съвет, които действително са натоварени да водят по надлежния ред работите на дру­жеството и да го представляват пред съдилищата и които са предявили иска.

38а. С р.488.1937.I (Оф, 1937, с. 611) ВКС приема, че условие за уважаване на иска по чл. 980 ЗН е той да е предявен против всички наследници, които вземат уча­стие в делбата.

В противен смисъл е р.80.1941.I (A.п, г. XXI, бр. 17), с което е прието, че искът по чл. 980 ЗН трябва да се води само против ония сънаследници, които в делбата са оспо­рили правото на собственост на ищеца.

Ако при горните примери (24-38а) твърде мъчно би могло да се разбере кое ще бъде становището на ВКС по даден въпрос, това още по-малко е възможно, когато един правен въпрос е бил слаган за разрешение в различните отделения на ВКС. От обстоятелството, че разните отделения на ВКС решаваха и решават дела от една и съща материя, произлезе една почти вече необхватна противоречива касационна практика, при която не се знае какво ще бъде утрешното раз­биране на едно или друго отделение по известен въпрос.

Ето примери:

39. С р.397.1931.IV е прието разбирането, че ако мъжките наследници не упражнят правото на изкупване по чл. 240, ал. 2 ЗН в срока, който им е даден от съда, счита се, че те са се отказали от правото да задържат за себе си тези имоти.

Първото отделение по същото време с редица реше­ния: 762.1930.I, 654.1932.I, 631.1931.I, 726.1932.I (Цукев, № № 2692, 4663, 4664 и 4665) приема, че чл. 240, ал. 2 ЗН не определя срок за упражнение правото на изкупване и съдът не е властен да дава такъв.

40. С р.338.1934.II (Оф. 1934, с. 221) ВКС приема, че по следствено дело, образувано по повод фалшифициран запис на заповед, не може да се спре изпълнението на издаден изпълнителен лист по реда на чл. 14 ЗЗС.

Третото отделение отговаря на същия въпрос утвър­дително с р.228.1929.III.

41. С р.85.1937.III (Оф. 1937, с. 150) е прието раз­бирането, че у нас е допустима кумулация на деликтна и договорка отговорност.

Второто отделение с р.169.1937.II (Оф. 1937, с. 102) по същото време отхвърля тая възможност.

42. Ср.192.1931.III, р.159.1931.III и р.7.1928.III (Цукев, № № 2675, 2680 и 1618) е прието, че срокът, който съдът дава с решението си за реализирането правото на изкупване, не е един срок фатален – преклузивен.

Първото отделение с р.13.1935.I (Оф. 1935, с. 4) счита, че този срок е фатален.

43. С р.595.1931.I (Цукев, № 6013) е прието, че уни­щожението на един договор по чл. 70 ЗЗД може да бъде поискано и във форма на възражение. Четвъртото отде­ление с едно по-ново решение 183.1936.IV (Оф. 1936, с. 840) приема тезата, че унищожението на един договор по чл. 70 ЗЗД не може да се иска във форма на възражение.

44. Установената практика на ВКС беше, че с решителна клетва могат да се установят устни съглашения, които отменят, изменят или допълват съглашения, изразени в пис­мена форма – р.7.1899.ОС, 179.1922.II и много други.

Третото отделение с едно ново решение 69.1938.III (Оф. 1938, с. 132) се отклони от тая установена обща практика и прие противната теза.

45. С р.97.1921.II, р.795.1935.III (Оф, 1935, с. 614) ВКС приемаше, че при развалянето на един двустранен до­говор, съдът може да постанови задържане на имота до заплащане на цената, ако и в закона да няма изричен текст, който да допуска подобно право на задържане[12].

Първото отделение не допуска подобно право на задър­жане при липса на законен текст – р.171.1935.I (Оф, 1935, с. 49) и р.136.1935.I (Оф, 1939, с. 38).

46. С р.335.1935.III, р.802.1935.III (Оф. 1935, с. 337, 616), р.330.1936.I, р.522.1936.I (Оф. 1936, с. 250 и 305) ВКС приемаше, че щом един от сънаследниците при из­вършване на делбата не е предявил искане за направените от него подобрения в наследствените имоти, той не може впоследствие да търси стойността на тия подобрения с отделен иск.

Противното се приема с р.63.1933.I (Б.ю., г. VII, кн. 7, с. 195) и р.34.1936.IV (Оф. 1936,с. 248). В тоя последен смисъл ВКС в ОС е разрешил въпроса за доходите, който процесуално е идентичен с искането за подобренията – р.2.1937.ОС (Оф. 1937, с. 605).

47. Добросъвестният владелец след завеждане на иска става недобросъвестен и по чл. 319 ЗИСС дължи да върне само действително събраните плодове (fructus реrcepti) от имота – р.66.1913.I, р.69.1913.I, р.579.1925.I, р.579.1925.I, р.589.1925.I, р.689.1934.I (Мутафчиев,с. 238-243).

Третото отделение на ВКС с р.500.1935.III (Оф. 1935, с. 388) прие, че владелецът след завеждане на иска дъл­жи да върне не само действително събраните плодове, но и ония, които е пропуснал да събере и които е бил длъжен да събере като добър домакин (fructus percipiendi).

48. С р.315.1936.III (д-р П. Шишков, с. 125) се прие по тълкуването на чл. 168 ТЗ, че акционерното дру­жество се счита образувано от вписването му в търговския регистър, а не от момента на публикацията.

Второто отделение с р.889.1937.II (Оф. 1937, с. 782) приема, напротив, че акционерното дружество се счита за съставено от вписването в търговския регистър и публикуването по надлежния ред.

49. Първото отделение на ВКС с р.920.1930.I (Меш­ков, ЗЗД, с. 44) приема, че доброволният управител може да върши актове на разпореждане, напр. да при­добие недвижим имот за господаря на работата – вж. р.326.1932.I (Мешков, ЗЗД, с. 46).

Четвъртото отделение не споделя това разбиране, като ср.892.1930.IV (Мешков, ЗЗД, с. 46/7) приема, че добро­волният управител може да извършва само актове на упра­вление, но не и на разпореждане.

50. С р.153.1909.II (Перфанов, с. 420), р.430.1936.III (Оф. 1936, с. 423) и др. у нас се приемаха за не­допустими частичните искове, тъй като с разрешението на въпроса за по-малкото е разрешен и въпросът за цялото (спе­циално относно неделимостта на иска за вреди и загуби вж. р.5.1911.ОС в Михайлов, Р. с. 59 – казусът не е на­пълно ясен).

Допустимостта на частични искове у нас е приел ВКС с р.119.1929.II, с което по повод на искане за при­знаване право на бедност е приел, че лицето, което не е в състояние да понесе разноските за водене на цялото, може да води същото на части.

51. С р.279.1926.II (Мешков, ЗЗД, с. 641), р.272.1935.I (Мешков, ЗЗД, с. 635) ВКС е приел, че спогод­бата за ликвидиране на един висящ пред съдилищата спор между страните се счита за перфектна само когато бъде одобрена от съда, дотогава тя не обвързва страните.

С р.1233.1930.I (Мешков, ЗЗД, с. 640) е застъпено противното разбиране, а именно, че такава спогодба об­вързва страните щом е подписана от тях, ако и да не е одобрена от съда.

52. С р.476.1933.II, р.122.1932.II (Мешков, ЗБОП, с. 74 сл.) и други ВКС приемаше, че иск за безпричинно обогатяване при разпоредбата на чл. 39 (стар) ЗБОП против държавата не е допустим.

Противното приема четвъртото отделение на ВКС с редица решения по тълкуванието на чл. 39 ЗБОП – р.94.1939.IV, р.153.1939.IV, р.659.1939.IV (Оф. 1939,с. 694, 717 и 835).

53. С р.737.1909.II, р.707.1910.II и р.723.1932.I (Максимов, ЗЛ, с. 158-160) ВКС приемаше, че смъртта на едно лице, настъпила в чужда държава, не може да се установява със свидетелски показания.

С р.65.1922.I и р.461.1933.I (Максимов, ЗЛ, с. 159 и 161) ВКС прие, че смъртта на едно лице, което е починало в чужда държава, може да се установява със сви­детелски показания (като в последното решение е казано, че това може да стане само ако страната установи, че в чуждата държава не са водени регистри за гражданското състояние).

54. С р.445.1937.II, р.323.1937.II (Оф. 1937, с. 461, 313), р.345.1939.I, р.665.1939.IV, р.859.1939.IV (Оф. 1939, с. 74, 838 и 863) е прието, че само на дела, решени въз основа на самопризнание или решителна клетва, при които не е оспорена основателността на иска, следва да се даде касационно обжалване.

Противното разбиране е застъпено в р.365.1937.II и р.401.1937.II (Оф. 1937, с. 379 и 391).

55. С р.570.1935.II (Оф. 1935, с. 491) ВКС е приел, че решителна клетва не може да се предлага по дела, в които участват непълнолетни, ако и клетвата да се пред­лага само на пълнолетни и спорът да може да се разреши нееднакво за пълнолетните и непълнолетните.

Третото отделение с р.174.1936.III (Оф. 1936, с. 200) приема противната теза, че щом като делото може да се реши нееднакво за пълнолетни и непълнолетни, тогава ре­шителна клетва може да се предложи на пълнолетните.

56. С р.802.1935.III (Оф. 1935, с. 616) ВКС приема, че при ревандикация на недвижим сънаследствен имот ответникът не може да повдига въпрос за направе­ните от него подобрения, нито да упражни правото на за­държане върху този имот до заплащане на подобренията. Тези въпроси следва да бъдат разрешени в делбеното производство.           

В противен смисъл по въпроса за задържането е р.1936. IV (Оф. 1936, с. 248).

57. Искането за заплащане подобренията (по чл. 81 и и 322 ЗИСС) може да се отправи само срещу лицето, което е било собственик в момента на извършване на по­добренията – р. 517.1934.I (Оф. 1934, с. 115), р. 141.1935.III (Оф. 1935, с. 36).

В едно последващо решение – 146.1936.III (Оф. 1936,с. 196) ВКС приема, че това искане може да се от­прави и към новия приобретател, акò и подобренията да са направени в момент, когато той не е бил собственик (този случай е нюансиран с това, че новият приобрета­тел, по отношение на когото е допуснато искането за запла­щане на подобренията, е получил в дар подобрения имот). Също р.750.1937.IV (Оф. 1937, с. 1007).

58. Четвъртото отделение на ВКС с решение от 4.V.1939 г. по гр.д. № 829/1937 (решението не е публикувано) е приело, че чл. чл. 113 и сл. ЗБОП са приложими и по отношение на Дирекцията на Хранизноса.

С р.831.1939.II (Оф. 1939, с. 278) е приета противната теза, а именно, че ЗБОП няма приложение по отношение на Дирекцията на Хранизноса.

59. С опр.14.1929.II (Цукев, № 2049) ВКС приема, че след смъртта на майката, която упражнява родителската власт, последната не преминава автоматически върху бащата, а той трябва да бъде възстановен в родителската власт, до който момент се учредява настойничество.

С р.453.1937.III (Оф. 1937, с. 802/4) е приета про­тивната теза, а именно, че след смъртта на майката роди­телската власт преминава автоматично върху бащата.

60. С р.504.1926.I, 598.1936.III (Симеонов, ЗН, с. 63/64), р.381.1939 (Оф. 1939, с. 81) ВКС приема, че когато наследодателят е отчуждил в полза на един наследник с право на законна част един имот, като си е запазил пра­вото на ползване, то такова отчуждение представлява даре­ние и подлежи на привнасяне, без оглед на това дали между страните е било уговорено да се плати и известна сума пари.

С р.96.1930.I (Симеонов, ЗН, с. 63) е прието, че при такова отчуждение има дарение само ако не е уговорено и плащане на известна сума в брой.

61. С р.751.1931.IV (Цукев, № 4401), р.236.1936.III (Симеонов, ЗН, с. 64) и много други ВКС приема, че договор, с който наследодателят прехвърля върху наслед­ника си един недвижим имот със задължение на последния да гледа и храни наследодателя, докато е жив, представлява едно дарение и подлежи на привнасяне.

С р.141.1931.IV и много други е прието, че един такъв договор представлява един безименен алеаторен възмезден договор и прехвърленият с него имот не под­лежи на привнасяне.

62. С р.983.1932.II и р.110.1933.III и др. (Симео­нов, ЗН, с. 207) ВКС приемаше по тълкуването на чл. 317, ал. 3 ЗН, че виновната страна за развалянето на годежа няма право да иска връщане на направените от нея по­даръци.

С р.613.1939.I (Оф. 1939, с. 116) ВКС се отклони от това разбиране, като прие, че дарението с оглед на бъдещо съпружество се счита недействително, ако бракът не се сключи, без да се търси по чия вина не е бил сключен.

63. С р.493.1930.I (Максимов, ЗД, с. 97) е прието, че под „древно време“ или „незапомнено време“ в чл. 13 ЗД не може да се разбира време, което стои далеч зад това, до което стига паметта на един стар човек.

С р.130.1937.III и много други (Максимов, ЗД, с. 97/8) е прието, че под „незапомнено време“ следва да се разбира такова, което се губи в древността и за което се знае по предание.

64. С р.678.1906.I, р.388.1908.I, р.461.1924.II, р.184.1925.II (Максимов, ЗД, с. 107 и 88) ВКС прие, че по разума на чл. чл. 1660 и 1663 от Меджелето погасителна давност по отношение иска за недвижим имот може да се предяви само от онзи, който е придобил имота чрез давностно владение. ВКС с р.147.1924.II (Максимов, ЗД, с. 88) приема, че в такъв случай не е необходимо лицето, което предявява погасителна давност, да има в своя полза изтекла придобивна давност.

65. За да може владелецът подобрител да търси обез­щетение за направените от него подобрения върху чужд имот, необходимо е той да бъде лишен от владението на подобрения имот (съдебно отстранен) или поне да бъде застрашен от отстранение от имота чрез искане за от­стъпване същия имот на собственика – р.573.1941.I (A.п. XXII № 268), р.175.1938.I (Оф. 1938, с. 32). В противен смисъл р.719.1938.I (Оф. 1938, с. 717), р.379.1936.III (Оф. 1936, с. 404).

Съдебната практика, както е видно от посочените по-горе случаи, показва една крайна колебливост. Тя се про­явява не само когато се касае до отклонения от собстве­ната практика на отделението, но и особено когато се касае до решения на разните отделения по един и същи въпрос. Тая неустойчивост на касационната ни практика е особено типична в ония случай, когато отделенията се отклоняват от възприетите схващания в общите събрания[13] на ВКС.

Ето примери:

66. По тълкуването на чл. 273. Бл. с р.4.1923.ОС (Михайлов, Р, с. 84) ВКС прие, че цените на отчуждените по регулация места се определят по време на отчуждението, а това е моментът на утвърждаване на регулационния план. Изменението на чл. 27 3. Бл. от 1922 г. няма обратна сила.

След това решение първото отделение се отклони от разбирането на ОС, като в редица решения прие, че чл. 27 3. Бл. (в изменението от 1922 г.) ще се прилага и в ония случаи, когато отчуждението е станало преди 1922 г. стига само оценката до тая дата да не е била извършена – р.392.1926.I (Игнатиев, т. II, с. 600), р.508.1928.I, р.486,1928.I (Юм, г. III, с. 57/58).

67. С р.4.1925.ОС (Михайлов, Р, с. 109) ВКС прие:

а) че мотивите, които са логически необходима пред­поставка на диспозитива, влизат също в законна сила и имат сила и значение на присъдено нещо и

б) че между иск за съвместно ползване и изключи­телно ползване на една гора има качествена разлика.

Касационната практика веднага след това решение по­каза колебания и противоречия и по двата въпроса.

а) С р.796.1930.II (Бю, г. V, с. 239), р.748.1930.II ВКС прие, че силата на присъдено нещо има само диспо­зитивът, а не и мотивите. В противен смисъл: р.225.1933.I (Бю, г. VII, № 24), р.430.1936.III (A.п, г. XVII, № 50),         р.264. 1937. II (A.п., г. XVIII, № 122) и много други.

б) С р.626.1930.III (Оф, 1930, с. 107), р.493.1934.I (A.п., г. XV, № 74) ВКС прие, че разликата между иск за съ­вместно ползване и иск за изключително ползване от една гора (балталък) не е качествена, а е количествена. Във второто от цитираните решения изрично се казва, че р.4.1925.ОС не е задължително за отделението, тъй като не е тълкувателно, а постановено по отделен спор.

68. С р.2.1924.ОС (Симеонов, ЗН, с. 45) ВКС прие по тълкуванието на чл. 66 ЗН, че подписът на лицето, което е писало тайното завещание „трябва да следва“ подписа на завещателя.

Третото отделение с р.548.1926.III (Симеонов, ЗН, с. 45) приема, че законът не изисква непременно подписът на лицето, което е писало тайното завещание, да следва веднага и непосредствено подписа на завещателя.

69.С р.4.1920.ОС (Михайлов, P, с. 73) ВКС прие, че ако едно лице е почнало да владее един имот въз ос­нова на извършено от наследодателя му дарение, което под­лежи на привнасяне, такова владение е негодно да послужи за основание на придобивна давност.

С р.474.1930.I (Максимов, ЗД, с. 18) първото от­деление се отклони от възгледа на общото събрание, като прие, че давността тече в полза на надарения сънаследник от момента на откриване на наследството. С р.173.1930.I (Цукев, № 2424) същото отделение поддържа възгледа на общото събрание.

70. У нас с незначителни отклонения (р.561.1926.I) се приемаше, че общинското удостоверение, издадено въз ос­нова на махленско свидетелство, е напълно едно доказателство за установяване качеството на наследник на едно лице – р.65.1925.II, р.155.1929.I, р.937.1932.I (С.в., г. XIV, бр. 6, № 285) и др.

С р.4.1934.ОС ВКС прие, че общинското удостове­рение за наследниците на едно лице, издадено въз основа на махленско свидетелство, няма доказателствена стойност.

И след това решение на общото събрание служенето у нас с общински удостоверения въз основа на махлен­ски свидетелства за установяване наследниците на едно лице е повсеместна практика.

71. С р.3.1930.ОС (Цукев, № 3720) ВКС прие по въпроса за начина на доказване договор за скрито пълномощно при придобиване вещни права върху недвижими имоти:

а) договорът за скрито пълномощно за придобиване на вещни права върху недвижими имоти преди 1 април 1930 г. требва да бъде облечен в същата форма, каквато изисква чл. 219 ЗЗД за самия акт. т.е. нотариална форма.

б) и преди изменение на чл. 171, ал. 2 ЗГС по чл. 326 (стар) ЗГС не можеше с свидетелски показания да се установяват договори за скрито пълномощно за придобиване вещни права върху недвижими имоти.

След това принципно решение на общото събрание от­деленията на ВКС проявиха безброй колебания по въпросите, свързани с института на скритото пълномощно. Ето по-важ­ните от тях:

а) Поддържаното от ОС схващане, че договорът за скрито пълномощно трябва да бъде облечен в същата форма, която има и самият акт за придобиване на вещни права върху недвижим имот – чл. 219 ЗЗД – не се въз­прие от никое от отделенията на ВКС. Редица решения приеха, че тук писмената форма не е ad solemnitatem, но ad probationem– p.478.1931.I (A.п., г. XV, с. 45).Други ре­шения приеха, че скритото пълномощно при режима на чл. 171 ЗГС от 1941 г. и преди този режим може да се до­казва със самопризнание и решителна клетва – р.6.1936.III (Оф, 1936, с. 66). В противен смисъл относно клетвата – р.423.1936.IV (Оф. 1936, с. 919).

б) С р.554а.1931.IV (A.п.,г. XII, № 2) и р.28.1934.I (Б.ю., г. VIII, с. 239) ВКС приема, че до 1930 г. доказването на договора за скрито пълномощно за придобиване на вещни права върху недвижими имоти може да става и със свидетел­ски показания. В противен смисъл р.98.1939.III (Оф, 1939, с. 385).

Тая контроверза е станала причина въпросът да бъде отнесен и втори път в общото събрание на ВКС, което сp.1.1940.ОС (А.п., г. XXI № 497) прие, че и преди 1 април 1930 г. не може да се доказва договор за скрито пъл­номощно за придобиване на вещни права върху недвижими имоти със свидетели.

в) В многобройни решения отделенията на ВКС приемат, че при института на подставеното лице не може да става дума за симулация и следователно не са допустими свиде­телски показания даже и при наличността на начало на пис­мено доказателство – р.32.1937.I (Оф. 1937, с. 9). Не е обаче такъв смисълът на р.3.1930.ОС, в което по този въпрос се казва: „Така че, като е допуснал свидетелски показания за доказване придобиване вещни права чрез скрити пълномощници, без да има начало на писмени доказателства, апелативният съд е постъпил неправилно“.

72. С р.4.1899.ОС, р.481.1907.II (Игнатиев, I, с. 168) ВКС прие, че производството за обявяване в несъстоятелност е охранително.

За състезателния характер на това производство се е произнесло второто отделение на ВКС с опр.135.1927.II (Игна­тиев, III, с. 299) и р.474.1928.II (Игнатиев, III, с. 205).

В болшинството посочени случаи от противоре­чива касационна практика е вече много мъчно да се каже кое всъщност е и ще бъде разбирането на едно отделение на ВКС, а камо ли на самия ВКС[14].

Причините за това нерадостно състояние на нещата са много, но ето по-главните от тях:

а) сменящото се откриване и закриване на отделения във ВКС, което отнема възможността за едно разпределение на делата по материя (на това се дължи и особено многото про­тиворечиви решения между I, III и IV отделения)[15];

б) постоянната смяна в личния състав през послед­ните 20 години. Характерно е, че там, където има по-голям личен континюитет, и касационната практика е по-улегнала – напр. II гражданско отделение;

в) обстоятелството, че през последните 20 години стана една смяна във ВКС на съдийски генерации (смениха се три съдийски генерации), при което, естествено, не може да не се проявят и големи различия и колебания в правните раз­бирания;

г) липса на елементарна възможност за съдиите да следят практиката на ВКС. Публикациите в официални сборници не са своевременни, а тия в правните списания не са пълни[16];

д) един присъщ на нас българите индивидуализъм, както и материалистическото разположение на духа – недо­статъчно оценяване значението на духовни и материални величини и ценности за обществения живот, каквато ценност е, безспорно, и една еднозначна и постоянна съдебна практика;

е) една крайна отзивчивост и чувствителност на ВКС към изказани в правната книжнина мнения и критики по повод на неговите решения. Типични случаи са примерите в текста под № № 8, 9, 25, 28, 52, 62, 67.

Тия колебания, както се вижда от по-голямата част на цитираните по-горе случаи, не е израз на една определена тенденция или още по-малко на една промяна в обществе­ния светоглед. Ако това би било така, противоречивата касационна практика би имала своето обществено оправдание. Не може една установена касационна практика да остане та­кава, когато обществената структура се е променила, а заедно с това и отношението на човека към обществената про­блематика[17].

Само при някои случаи, които се изтъкнаха, колебанията в практиката на ВКС са били израз на една определена тенденция. В другите многобройни случаи такава тенденция не е налице. Колебанията и противоречията в касационната ни практика са израз на индивидуални различия, които при това много често не държат сметка за установената практика, както и не държат сметка за обстоятелството, че с тая установена практика са съобразени многобройни актове и дей­ствия в обществения живот.

На този краен индивидуализъм на съдебната ни прак­тика се дължи и обстоятелството, че нашето законодателство се е отнасяло и отнася доста отрицателно към нея. Редица са случаите, при които законодателят е реагирал против съдебната практика, особено тогава, когато отклоненията в касационната практика са засягали жизнени интереси, уредени с оглед на съществуващата установена касационна практика.

Ето по-важните от тия случаи през последните двадесет години: срещу новата практика по формата на апорта на недвижим имот в събирателно или акционерно дружество, която изискваше сега нотариална форма, законът от 29.III.1933 г. по изменението и допълнението на чл. чл. 74 и 166 ТЗ се върна към старата касационна практика, че нотариална форма не е необходима (вж. пример 9); срещу новата практика (вж. пример 8), че за прехвърляне на наследствени права, когато в наследството има недвижими имоти, е необходима нотариална форма, законът от 21.IV.1933 г., с който се допълни чл. 323 ЗЗД се върна към старата практика, която не изискваше нотариална форма; срещу новата практика (вж. пример 10), че при прехвърляне на минна концесия е необходимо съставянето на нотариален акт, новият закон от 2.III.1936 г., с който се допълни чл. 70 ЗМ, се върна към старата практика, че такъв нота­риален акт не е необходим; срещу касационната практика по чл. 10 (стар) ЗСО (вж. р.1040.1932.I сб. Браделов, с. 322), че сделките върху недвижими имоти в селата, сключени от чужди поданици, са абсолютно нищожни, законодателят с чл. 39 от Закона за защита на нацията, който има тълкувателен характер, прие, че придобитите с такива сделки имоти не могат да бъдат само задър­жани от чуждите поданици и трябва в определен срок да бъдат ликвидирани; против практиката (вж. по-горе пример 45), че купувачът при един предварителен договор за продажба на недвижим имот няма право да задържи имота до получаване на това, което е броил срещу цената, – законът от 26.IV.1941 г. за уреждане правата на ку­пувача на недвижими имоти с частни писмени договори до 1.IV.1941 г., възприема схващането на касационната практика, че та­кова право на задържане е допустимо у нас; срещу касационната практика (р.876.1932.I, Цукев № 4699), че ипо­тека върху общинско място, отпуснато на бездомник от Софийската община, е абсолютно недействителна, се създаде наредба-закон за оформяване ипотеките, сключени срещу постройки на общински места, дадени за жилища или индустриална цел от 16.III.1935 г., който призна тия ипотеки за действителни; срещу решение 1.1925.ОС, с което ВКС изостави старата си практика (р.433.1923.I, р.194.1924.III, Максимов, ЗЛ, с. 60/65), като прие, че недвижими имоти, принадлежащи на не­пълнолетни под родителска власт, могат да се отчуждават само чрез публична продан, законът от 12.XII.1925 г. създаде чл. 1136-а ЗГС в духа на старата практика, а именно, че продажбата на имоти на непълнолетни под родителска власт не е необходимо да се извършва чрез публична продан, а е достатъчно само родителя тда има разрешение на съда и др.

Излишно е за нас правниците да си изясняваме огромното значение на касационната практика за праворазда­ването и за обществения живот. Още старият германски процесуалист Бюлов казваше: всеки случай от частното право представлява една правна проблема, която не е на­пълно разрешена в параграфите на гражданския законник. Тя се разрешава окончателно само в процеса. И съдебната практика е, която ще ни каже как се разрешава една прав­на проблема и как дадена правна норма се прилага, защото правораздаването е, което конкретизира и одухотворява прав­ната норма. Специално ВКС има не само това голямо значение да дава тълкувание на абстрактните правни норми, но той има и по-голямата задача: ВКС е призван да създаде един­ство и еднозначност в правораздаването в цялата страна. Има правни авторитети, които в това виждат същността на касационната инстанция. Проф. Каламандрей например намира, че касационният съд има за задача не само да контролира съдилищата да съдят по закон, като решават въпро­сите, с които са сезирани по даден спор, но и да „по­ддържа в цялата държава еднообразно съдебно тълкуване на законите[18].

Към касационната практика е съотнесено и цялото пра­вораздаване в страната, защото инстанциите по същество или непосредствено са подчинени на контрола на ВКС (като касационна инстанция), или пък този контрол и да не е налице за съда и съдещите се ВКС е, който дава меродавни тълкувания на законите, с които съд и съдещи се съобразяват. Значението на касационната практика не спира в границите на съдебното правоприлагане. То е не по-малко в областта на извънсъдебното правоприлагане. Това е оная огромна област от случаи на обикновения живот, където се извър­шва едно правоприлагане и правораздаване без помощта на съдилищата. Тук се прилага законът съвършено свободно, лишено от всяка форма. Хората, за да извършат каквато и да е по-сложна правна сделка, съобразяват своите дейст­вия обикновено, по съвет на адвокати, с разпоредбите на закона и със съдебната практика. Адвокатът е, който обик­новено в живота ще даде съвет, ще „приложи“ правото, който „правораздава“. Той е, който ще каже на своя клиент как требва да постъпи, за да оформи или реализира един акт или правна сделка. Това са милионите случаи на приложение на правото в живота, които ние правниците често изпускаме из очи, но които са така вплетени в тъканта на обществения живот, че представляват части от него. Тая извънсъдебна фаза на правоприлагане е напълно подобна на съдебното правораздаване, обаче, много по-усложнена, в която участват много повече елементи[19].

Но естествено е, че и в тая област на прилагане на правото в ежедневния живот от съществено значение е не абстрактната норма, а нейното конкретно съдържание, т.е. как тя се прилага от съдилищата и особено от ВКС. Както съдебното пра­вораздаване, така и извънсъдебното правоприлагане са съотнесени към практиката на ВКС[20].

Голямото значение, обаче, на касационната практика е твърде накърнено от нейните колебания и противоречия, които в голямата си част не могат да намерят никакво социално оправдание, а рядко и известно теоретично оправ­дание. Те обезценяват практиката на ВКС, създават една несигурност както на съдебното правораздаване, така и в извънсъдебното правоприлагане, разколебават правното чувство, с което допринасят и за едно понижение на правната култура в страната. Този дух на неустойчивост, индивидуализъм и случайност се носи като някаква епидемия, той дава своите лоши резултати при извънсъдебната фаза на правоприлагането, в съдебното правораздаване, той заразява и специалните юрисдикции, в които най-малко би трябвало, като юрисдикции със специално подчертан стопански и социален характер, да съществува. Ето един типичен при­мер за това влияние:

Един от най-честите случаи, поставяни за разрешение пред помирителните съдилища при инспекциите на труда, е дали може да се води иск за извънреден труд преди влизане в сила на НЗ за трудовия договор – 20.IX.1936 г. И ето, помирителните съдилища, които са социални, работнически съдилища с участие на представители – лаици – на двете съсловия, а заедно с тях и областните съдилища като касационни инстанции, приемат, че искът за извънреден труд преди 20.IX.1936 г.: а) е иск за незаконно обогатяване и може да се води само пред общите съдилища – р. Сли­венския помирителен съд по гр.д. № 99/1940 г. – в Пр.Тр.Пр., г. I, с. 33; б) е иск, който не може да бъде воден, защото работник, който е работил над 8 часа дневно е в турпитудо и е приложим принципът in pari causa turpitudinis cessat repetitio, следователно, работникът не може да иска да му се заплати това, което е престирал (трудът, който е положил) в заобикаляне на законната раз­поредба за осемчасовия работен ден – вж. р. на Софий­ския помирителен съд по гр.д. № 518/1938 г., Пр.Тр.Пр., г. I, с. 110; в) този иск може да се упражни по силата на Женевската конвенция – р.850 по гр.д. № 1120 на Софийския областен съд – Пр.Тр.Пр., г. I, с. 24. В противен смисъл – р. по гр.д. № 216/1937 г., Тр.Пр., г. I, с. 23; г) искът за извънреден труд може да се води на общо начало – р. на Софийския областен съд – Пр.Тр.Пр., г. I, с. 119, в противен смисъл решение в същото списание и място на с. 121[21],[22] .

Наистина нашият върховен съд в областта на частното право през последните 20 години загуби една голяма част от компетентността си:

а) със Закона за облекчение работата на ВКС от 1928 г. основателно се иззеха от компетентността му мате­рии, които по естеството си принадлежат към компетен­цията на ВАС – пенсионни и благоустройствени спорове;

б) с реформата на ЗГС от 1932 г. за изменение на Закона за облекчение работата на ВКС се отнеха от ком­петенцията на ВКС делата по частните жалби и изпълнител­ния процес;

в) създадоха се редица специални юрисдикции, които поеха да разрешават частноправни спорове, като напр.: поми­рителните съдилища при инспекциите на труда, борсови по­мирителни съдилища, специален съд по компенсационните сделки, помирителни съдилища по Закона за тютюна, по За­кона за морското право и пр.;

г) стана и става едно непрекъснато преливане на области от частното право в публичното право, с което ВАС за­мести в редица области ВКС, като увеличи своята компетентност за сметка на последния. Процесуално решенията на ВАС по силата на чл. 75 НЗАП станаха задължителни и за гражданските съдилища, докато по-рано гражданският съд беше властен сам да решава въпроса относно правомерността на административния акт, а по чл. 30 НЗАП ВАС получи, по един незабелязан и странен начин, и компетентността да издава задължителни (легални) тъл­кувания на законите, което ще рече задължителни не само за администрацията, но и за гражданските съдилища, докато решенията на ВКС, издавани по чл. 534 ЗГС са задължи­телни само за отделенията на ВКС, а за тези по чл. 41 НЗУС е казано само, че се обнародват.

Но помимо този процес в последните години на сте­сняване обсега на ВКС и засилване значението на ВАС в негов ущърб, то особено в сегашния момент ВКС има да изпълни исторически задачи.

Ние правниците винаги в бурите на нашия партийнополитически живот сме се гордели с нашите съдилища. Ние винаги сме сочили на двата основни добродетели на нашето правосъдие: независимост и безкористие. Обаче, ние никога не требва да забравяме, че това са само предпостав­ките на доброто правораздаване, защото не требва да си правим илюзии: нашето правораздаване не е добро, то е и нее­фикасно. Причините за това са известни. Те не един път са излагани у нас. Нашето правораздаване в съдеб­ната му фаза е скъпо, бавно, доктринерско, до голяма степен чуждо на правното чувство на народа. То е както в съдебната, така и в извънсъдебната фаза несигурно в своите резултати. За частното право последната и най-важна фаза на правораздаване е изпълнението, което у нас е негодно. Тия дефекти на нашето правораздаване намират израз в ре­дица печални обстоятелства. Достатъчно е да се споменат: бягството от общите съдилища и създаване на специални юрисдикции; стремежът по всички начини да се избегне ре­довния съдебен път за осъществяването на едно право, който да бъде бърз, евтин и ефикасен: инспекцията на труда, гражданската мобилизация, дирекция на полицията и пр., реакцията на законодателя срещу нашата съдебна практика, която вече споменахме. Най-после – фактът, че при големите про­мени в нашия обществен живот, както през 1921-1923 г., епохата на земеделското управление, така и през преврата от 19 май 1934 г., се прояви едно отрицателно и дори неприязнено отношение към нашето правораздаване, не е случаен. Той се дължи не само на аграр-нихилизма на земе­делското движение или на ограничеността на реформаторите от 19 май 1934 г., той до голяма степен беше израз именно на едно отрицателно отношение на нашия народ към съдебната власт и адвокатурата и то особено в об­ластта на частното право.

Естествено е, че отстранението на една голяма част от дефектите на нашето правораздаване са вън от волята и възможностите на съдилищата. Ние не можем да упрекваме нашето правораздаване, че е скъпо и бавно. Това е финансов въпрос. Ние също така не можем да упрекваме на­шите съдилища, че правораздаването ни не е осветено и ръководено от една основна обществена идея, защото тая идея, или революционен светоглед, не е намерила ясен и открит израз и в нашия обществен живот. Ние също така не можем да виним нашето правораздаване, че неговата дейност не е ефикасна, това е въпрос вън от неговата задача. Обаче ние можем с пълно право да искаме от нашите съдилища и особено от ВКС да отговори на основното си предназначение да дава общи за цялата страна и ед­нозначни тълкувания на законите, разбира се, и такива, които са справедливи и близки до правното чувство на народа. В това отношение няма никаква пречка ВКС да се занимае по силата на чл. 534 ЗГС или чл. 41 НЗ УС и разреши всички ония случаи на противоречива и колеблива практика, една част от които са посочените по-горе в текста примери. Това лежи напълно в кръга на неговите длъжности и възможности.

Достатъчно е да се прегледат определенията на ВКС, издадени в общо събрание по силата на чл. 41 НЗ УС, за да се види колко минимален и незначителен е техният брой. Страхът от общото събрание – horror pleni – съ­ществува не само у нас. Той е познат навсякъде. От друга страна, обаче, достатъчно е да споменем само за определението на общото събрание, постановено по силата на чл. 41 НЗ УС, № 15 от 14 март 1925 г. (в Михайлов, О, с. 92), с което е разрешен въпросът за конкуренцията и правата на третите лица във връзка с различните титули за собственост, за да разберем колко благодатен може да бъде резултатът от едно сезиране на ВКС по реда на чл. 41 НЗ УС или по чл. 534 ЗГС.

Както вече изтъкнах, обсегът и компетентността на ВКС по наши местни причини и като израз на характерното за нашата епоха преливане на частното право в публичното е твърде стеснен, обаче, нашето време поставя пред ВКС, също както по време на Освобождението, големи историче­ски задачи.

Едната от тях е създаването на една ясна и едно­значна разграничителна линия между частното и публичното право, както и постигането на единство в правораздаването в областта на частното право (разбира се, тука е необхо­димо да се върнем към онова положение, което съществуваше у нас преди 1930 г., когато ВКС беше общ център и единна касационна инстанция).

Другата задача, пред която е изправен ВКС, е особено актуална с присъединението към България на старобългар­ските исторически земи: Добруджа, Тракия и Македония. С тези области към нас се присъединиха българи, които бяха живели при най-различни правни системи. Ние сме длъжни от тия области да направим едно цяло със стара България, а в такъв случай най-първи са въпросите на правната организация. Във Великобългарското пространство ние имаме нужда от един обновен правен ред и от едно друго правораздаване, което да е освободено от дефектите, които имаше в стара България, защото и неговата функция сега ще бъде много по-широка, много по-дълбока и по-творческа. И, на първо место, едно правораздаване, което да дава за това пространство разрешения прости, еднозначни и справедливи (с което и да създаде предпоставките за бъдещето общобългарско частно право). Пред тая най-голяма задача се намира нашето правораздаване и особено нашият Върховен съд в настоящия исторически момент.

 СЪКРАЩЕНИЯ:

 ВКС – Върховен касационен съд.

ВАС – Върховен административен съд.

ОС – Общо събрание.

опр. – определение.

р.390.1926.II – касационно решение № 390 от 1926 г. на II гражданско от­деление.

р.12.1940.II НО – касационно решение № 12 от 1940 г. на II наказателно отделение.

ЗБл. – Закон за благоустройството и пр.

ЗБОП – Закон за бюджета, отчетността и предприятията.

ЗЗД – Закон за задълженията и договорите.

ЗПрИп – Закон за привилегиите и ипотеките.

ЗТПС – Закон за трудовата поземлена собственост.

3Г – Закон за горите.

ЗН – Закон за наследството.

ЗЗС – Закон за заповедното съдопроизводство.

ЗИСС – Закон за имуществата, собствеността и сервитутите.

НЗ АП – Наредба-закон за административното правосъдие.

ТЗ – Търговски закон.

ЗСО – Закон за селските общини.

ЗЗН – Закон за защита на нацията.

ЗМ – Закон за мините.

ЗУС – Закон за устройство на съдилищата.

НЗ УС – Наредба-закон за устройство на съдилищата.

ЗЕС – Закон за етажната собственост.

ЗЛ – Закон за лицата

ЗД – Закон за давността.

33 – Закон за земите.

сб. 1929 – Сборник касационни решения за 1929 г.

оф. 1939 – Официален сборник касационни решения на гражданските отде­ления за 1939 г.

А.п. – Адвокатски преглед.

Бю – Българска юриспруденция.

Св – Съдийски вестник.

Юм – Юридическа мисъл.

Пр.Тр.Пр. – Преглед на трудово право.

Тр.Пр. – Трудово право.

Мешков, ЗЗД – Г. Т. Мешков и Кл. Мешков, Сборник касационни ре­шения по ЗЗД.

Мешков, ЗБОП – Г. Т. Мешков и Кл. Мешков, Сборник касационни решения по ЗБОП.

Мутафчиев, ЗИСС – Вл. Мутафчиев и Сл. Стоилов, Сборник касационни реше­ния по ЗИСС.

Симеонов, ТЗ – д-р К. Симеонов, Сборник касационни решения по ТЗ.

Мануилов, ЗЕС – Вл. Я. Мануилов, Сборник касационни решения по ЗЕС.

Мануилов, ЗПрИп – Вл. Я. Мануилов, Сборник касационни решения по ЗПрИп.

Д-р П. Шишков – Търговски закон (текст и касационна практика), 2 изд.

Игнатиев – Спиридон Игнатиев, Юриспруденция на ВКС.

Перфанов – В. Ж. Перфанов, Тълкуванията на ВКС по ЗГС.

Максимов, ЗД – Хр. Максимов, Закон за давността, разяснен с прак­тиката на ВКС.

Максимов, ЗЛ – Хр. Максимов, Закон за лицата, разяснен с прак­тиката на ВКС.

Браделов – Д. Браделов и Л. Сокеров, Съдебна практика по закони и правилници във връзка с устройството и функциите на градските и селски общини, част първа.

Михайлов, Р – В. Михаилов, Сб. от решенията на ВКС, общо събрание.

Михайлов, О – В. Михаилов, Сб. от определенията на ВКС, общо събрание.
 

 *Иван Н. Бочев e бил aдвокат от гр. София и дългогодишен сътрудник на сп. Адвокатски преглед, сп. Юридическа мисъл (до 1934 г.) и сп. Правна мисъл (до 1941 г.)

[1] Вж. за съкращения накрая.

[2] Касаело се е за съдбата на един договор за наем на една мелница след въвеждане на новосъздадения режим на Хранизноса, който е намалил рендита на мелницата. ВКС сам отбелязва във въпросното решение, че този въпрос би могъл да бъде разрешен и въз основа на чл. 344 ЗЗД, който предвижда унищожение на договора поради пълното или частичното погиване на вещта.

[3] В Deutsche Juristen Zeitung, 41/19 vom 1. X, 1936, S. 1131.

[4] Известният германски правник проф. Лент вижда основателно в тия три признака особеното развитие на модерния граждански процес.

[5]Интересна е в случая следната особеност. Ответникът, комуто е предложена в гражданския процес решителна клетва, че не е получил в заем 10000 лв., дава обяснения: вярно е, че получих в заем 10000 лв., но приемам клетвата при обяснение, че ние се съгласихме аз да върна парите, когато се улесня. Ищецът губи далото, ако и ответни­кът да е признал, че е получил заема, защото според практиката на третото отделение на ВКС обясненията (признанията) на ответника при приемане на решителната клетва нямат никакво значение. В наказателния съд обаче точно обясненията на ответника имат значение дали той е положил лъжовна клетва със съзнанието, че утвърждава една неистина. По такъв начин ответникът не го „хваща“ нито гражданският, нито наказателният съд.

[6] И в наказателния процес нашата касационна практика проявява тенденцията за по-голяма свобода на съдилищата относно влезлите в за­конна сила присъди. Така с опр. № 1 от 13.I.1936 г. II НО (Оф, 1936, Н.О., с. 136) и р. 166 от 7.XI.1930. II НО (С.в., бр. 4, г. XV) ВКС е приел, че ако дадена присъда, която не подлежи на никакво обжалване, е издадена в някоя своя част в явно нарушение на закона, ВКС, по реда на над­зора, на основание чл. 3 от Закона за устройство на съдилищата, може да счита тая част от присъдата като неиздадена, като несъществуваща и да я отмени.

[7]В Германия със Закона за участие на прокурора в гражданските дела от 15 юли 1941 г. се дава право на прокурора при Райхсгерихта при важни правни или фактически поводи да иска ревизия на едно влязло в законна сила съдебно решиние. § 2 на този закон гласи:

„In rechtskräftig entschiedenen biirgerlichen Rechtssachen der ordentlichen Gerichte kann der Oberreichsanwalt beim Reichsgericht binnen eines Jahres nach Eintritt der Rechtskraft die Wiederaufnahme des Verfahrens beantragen, wenn gegen die Richtigkeit der Entscheidung schwerwiegende rechtliche Oder tatsachliche Bedenken bestehen und er wegen der besonderen Bedeutung der Entscheidung fur die Volksgemeinschaft die erneute Verhandlung und Entscheidung erforderlicht hält“.

[8]Една банална истина е, че работата на съдилищата може да се облекчи само чрез увеличение на съставите и повдигане каче­ството на съдебната работа. Вместо по този път у нас се прибягва към странични средства, които водят в края на краищата не до едно бързо правораздаване, но които само създават една видимост на правораздаване. Така се постъпи през 1923 г., когато десетина хи­ляди граждански дела се пренесоха от ВКС в апелативните съдилища, където се разгледаха без да могат страните да узнаят за насрочва­нето им, да могат да подадат допълнителни касационни жалби и да могат да се явят и защищават интересите си. Такава игра с правораздава­нето беше „реформата“ от 1934 г. за съкращаване втората инстанция по наказателните дела, такава е и проектираната реформа от ВКС да се отнеме контролът на съдебните актове, издадени в нарушение на чл. 454 ЗГС, за „извращение“, по което именно нарушение обикновено се касират неправилните съдебни актове и пр.

 [9] По въпроса за суперфицията законодателят възприе разрешенията на ВКС както относно съществуването на института, така и относно формата на учредяването му – вж. п. 8 от чл. 1 ЗПрИп.

[10] По реакцията на законодателя вж. по-долу. Вж. също така и моята бележка по Наредбата-закон за допълнение на Закона за мините в Правна мисъл, г. II, с. 211.

[11] Изискването на ликвидност има задача да отстрани лошите страни на компенсацията в процеса, а именно да отнеме възможността възражението за компенсация да бъде по-мъчно доказуемо от самия иск и по такъв начин чрез предявяване на възражението за компенсация (на неликвидни вземания) да се бави и тормози процесът от недо­бросъвестния ответник. Неликвидното вземане трябва да се предяви с насрещен иск и ако насрещният иск е мъчно доказуем, винаги е възможно по силата на чл. 449 ЗГС да се издаде частично решение по първоначалния иск.

[12] Вж. сега закона от 26 април 1941 г. относно покупко-продажбата на недвижими имоти с частни актове.

[13]Касае се за случаи, когато общото събрание решава при неподчи­нение на инстанцията по същество.

[14] Това състояние до известна степен се констатира и в практиката на ВКС, наказателните отделения. В поканите за своя голям труд – сборник на касационните решения по наказателния закон– г-н А. Голюбов изрично обявяваше, че той дава при всяко касационно решение и името на докладчика, за да може този, който прави справка, да знае как мисли по един въпрос даден касационен съдия. И действително, в неговия сборник решенията са предадени с имената на докладчиците. Не може да се от­каже, че това представлява голямо удобство за адвоката, който трябва да се съобразява с разбиранията на докладчика по делото, което защищава. Обаче, от друга страна, решенията на ВКС само тогава имат своята пълна стойност, когато имат качеството да изразяват разбиранията на ВКС, а не индивидуалното схващане на един или друг съдия.

[15] Между тия отделения невинаги можеше да се спазва компетенция по материя. Беше време даже, когато дали едно дело ще отиде в I или III отделение зависеше от това дали при постъпването получава четен или нечетен номер!

[16] Една картотека за касационните решения е абсолютна необходимост — чл. 42 НЗ УС.

[17] Такъв беше случаят в Германия, където със закона от 1 септември 1935 г. се даде възможност на отделенията на Райхсгерихта да отстъпват от решения, които не отговарят на националсоциалистическия светоглед. Интересен е преамбюлът на тоя закон: „Райхсгерихтът, като най-върховен германски съд, е призован да съдейства при тълкуването на закона да се съобразява настъпилата чрез държавното обнов­ление промяна в общия и правния светоглед. За да изпълни безпрепят­ствено тая задача при наличността на една съдебна практика на миналото, която е израсла при друг общ и правен светоглед, се постановява следното: при решаването на един правен въпрос Райхсгерихтът може да се отклони от едно решение, което е издадено преди влизането в сила на закона.“. Основателно, считам, проф. Льонинг поддържа, че това отклонение на Райхсгерихта от едно старо решение е допустимо само тогава, когато са налице условията, съдържащи се в преамбюла на закона – вж. prof. Löning, Befreiung des Reichsgerichtes von der Fessel veralteter Entscheidungen, Zeitschrift der Academie für Deutsches Rechr, 4 J. 1937, S. 139 ff.

Противното мнение застъпва членът на Райхсгерихта д-р Херман Гюртнер ibid., S. 300, в смисъл, че този закон дава право на отделенията на Райхсгерихта да отстъпват винаги от едно старо решение щом намерят това за нужно, безразлично дали то противоречи на новия светоглед или още в началото е било погрешно.

[18] Цитирано по А. С. Ангелов, Процесът за отмина, 1939, с. 120.

[19] При извънсъдебното правоприлагане имаме не само един фактичес­ки състав, който ще трябва да бъде подведен (субсумиран) под една или няколко правни норми, но тука участват и други елементи, които липсват при съдебното правораздаване. Така напр. при извънсъдебното пра­воприлагане не е достатъчно само да се констатира, че лицето има право да търси от X една парична сума, за да вземе решение за завеждане на дело, а следва да се преценят и редица други обстоятелства: има ли ли­цето средства да заведе процеса, дълго ли ще трае този процес, разпо­лага ли длъжникът с имуществото, от което ищецът ще се удовлетвори и пр. Дефектите на съдебното правораздаване – бавност, несигурност, скъпотия и пр., са отрицателни елементи при извънсъдебното правоприлагане.

Въпреки необикновено голямото значение на извънсъдебното право­прилагане в социалния живот, тая област е останала досега, за съжале­ние, почти неизследвана.

[20] Теоретичното значение на съдебната практика почива на няколко основания:

а) съдебен обичай в тесен смисъл на думата; това са устано­вени процесуални рамки от практиката. Такова е напр. възприетото съ­общаване на клетвата с призовката за първото по делото заседание в околийските съдилища:

б) съдебно обичайно право (usus fori), което може да бъде познато само чрез съдебните решения и касационната практика. За такова у нас говори напр. В. Берон относно иска de in rem verso;

в) по бланкет на закона съдилищата да решават по свободно ус­мотрение или по справедливост се създават чрез повторение на съдеб­ната практика известни устойчиви състави, които служат за ръководство при еднообразни случаи;

г) тълкувание на правните норми, което се изразява в устано­вяване на тяхното логическо съдържание, било аа) намиране абстрактното съдържание на правната норма (Rechtsauslegung) или бб) откриване съдър­жанието на дадена норма или комплекс от норми за даден конкретен случай (Rechtsfindung).

Значението на правораздаването – юдикатум – в правната система не е предмет на настоящата статия. За нейното голямо значение обаче трябва да се изтъкне, че автори като А. Меркл напр. поддържат, че правоприлагането има предимство пред закона, че правната система почива на два основни стълба: конституция и правоприлагане и че от правната система може мислено да се изключи законът – вж. Adolf Merkl, „Das doppelte Rechtsantlitz“, Juristische Blätter, 1918, S. 425.

[21] Как тая чужда на живота и асоциална Begriffsjurisprudenz, „юрис­пруденция на понятията“ се е загнездила в работническите съдилища не е мъчно да се разбере. Тя е занесена там от адвокатите, съдията, който е председател на състава, тя е култивирана и в областните съдилища, които са в случая касационна инстанция. Не само за работника, но за всеки човек, който не е загубил здравото си чувство за действителност, тая юриспруденция на помирителните съдилища е една книга със седем печата. Законодателят тури край на тая „богата“ юриспруденция със създа­ването на чл. 20а към Наредбата-закон за трудовия договор – ДВ., бр. 123 от 7 юни 1941 г.

[22] Решенията на помирителните съдилища и на областните съдилища са предадени по списанията: „Труд и право“ и „Преглед на трудово право“, където са означени непълно.