Правото и законът
В. Юго
Из политическата реч "Правото и законът", В. Юго, Париж, юни, 1875 г. Речта е включена в книгата „Избрани речи и прокламации”, произнесени пред Законодателното и Учредителното събрание, издадена за първи път в България през 1896 г. от книжарницата на Хр. Олчев в София в превод от френски на видния български политик, общественик, публицист и дипломат Димитър Ризов. Книгата е преиздадена през ноември 2015 г. от издателство „Сиби” във вида, в който е отпечатана за пръв път. Анотация за книгата можете да намерите на сайта на издателството тук:
Виктор Юго (1802 г. – 1885 г.) сам се определя като “звучно ехо” на метежния ХIХ век. Надживява режима на Юлската монархия, който се опитва да реформира отвътре, едно въстание (1832 г.), две революции, които следват Валиката френска революция от 1789 г. – от 1830 г. и 1848 г. (когато става кмет на район в Париж, а после и депутат на Втората република), държавния преврат от 1851 г. и установяването на Втората империя, а след това – изгнание. През 1871 г., след абдикацията на Наполеон III, се завръща във Франция, а през 1876 г. става депутат в Горната камара на Сената.
Публикуваме заключителната част на “Правото и законът”, в която В. Юго излага възгледите си за единствената възможна обществена перспектива пред Франция след всички социални и политически катаклизми в рамките на един век:
Висотата е небивала и не се поддава на наблюдение. Колкото велик да бъде историкът, тази грамадност го задавя. Фракцузката революция, раказана от един само човек, е вулкан, обяснен от една мравка.
XII.
Какво да се заключи от всичко това? Едно само нещо. Пред тоя огромен ураган, още нодосвършен, нека си помогнем един другиму.
Ний още не сме вън от опасността, за да не си подадем ръка.
О, братя мои, нека се помирим.
Нека тръгнем по безкрайния път на умиротворението. Доста сме се мразили. Примирие. Да, нека си подадем всички ръката. Нека големите се съжалят над малките, и нека малките опростят на големите. Кога, най-сетне, ще разберем, че всички ний се намираме на един и същи параход, и че корабокрушението е неразделно? Туй море, което ни заплашва, е доста голямо за всички ни — в него има бездни както за вас, така и за мене. Аз го казах другаде и пак го повтарям: да спасиш другите, значи, да спасиш себе си. Солидарността е страшна, но братството е сладко. Първата ражда второто. О, братя мои, да бъдем братя!
Искаме ли да турим край на нашето нещастие? Нека се откажем от нашия гняв. Нека се помирим. Вий ще видите, как тази усмивка ще бъде хубава.
Нека пратим в далечно заточение светлата флота на миналото; нека възвърнем мъжете на жените им, работниците в ателиетата им, семействата в огнищата им; нека самите ний си възвърнем онези, които са били наши врагове. Мигар не е настанало времето да се обикнем? Искате ли да не се подновява старото? Турете му край. Да се тури край, значи, да се опрости. Който продължава да наказва, той го увековечава. Който убива врага си, оживява враждата. Междуособните войни излизат из всичките врата, не се затварят само от една врата, милосърдието. Най-действителната от репресиите е амнистията. О, жени, които плачете, аз искам да ви възвърна вашите деца.
О, нека простим!
Тоя вик на нашите души не е само нежен и разумен. Добротата не е само доброта, но и изкуство, Защо да се обсъжда бъдещето на отмъщения, надути от плачове, и на зловещото кръвоспускане на злопаметността? Идете между дърветата, послушайте ехата и помислете за отмъщение; този глас, мрачен и отдалечен, който ви отговаря, то е вашата злоба, която въстава против вас. Пазете се, бъдещето е добър длъжник и то ще ви повърне вашия гняв. Погледнете на люлките у дома си, не очерняйте живота, който ги очаква. Ако не съжаляваме чуждите деца – нека съжалим своите. Умиротворение, умиротворение! Уви! Ще бъдем ли чути?
Па и ако не бъдем. Все пак нека настоим ний, които искаме да се обещае, а не да се заплашва, ний, които искаме да се лекува, а не да се осакатява, ний, които искаме да се живее, а не да се умира. Великият закон е с нас. Има една дълбока паралел между светлината, която ни иде от слънцето, и милосърдието, което ни иде от Бога. Ще настане ден на пълно братство, както има полуден в деня. Не губи куража, о, състрадание! Колкото се отнася до мене, аз не ще се уморя, и всичко онова, що съм написал във всичките си книги, всичко онова, що съм засвидетелствал с всичките си свои дела, всичко онова, що съм казал на аудиториите, на трибуната в камарата на перовете, на гробовете на изгнаниците, в парламента на Франция, пред счупения с камък прозорец на „Площада на барикадите“ в Брюксел — всичко това аз ще го засвидетелствам, аз ще го пиша, аз ще го говоря непрестанно: трябва да се обичаме, обичаме, обичаме! Щастливите трябва да считат за свое нещастие нещастниците. Социалният егоизъм е едно начало на гробницата. Искаме ли да живеем? Нека съединим сърцата си и нека станем огромния человечески род…
Нека вървим напред, и нека влачим ония, що са останали назад. Материалното благоденствие не е морално блаженство; заглушаването не е лечение; забравянето не е плащане. Нека си помагаме, нека се покровителствуваме, нека се поддържаме; нека признаем обществената грешка, и нека я поправим. Всичко, що страда, осъжда; всичко, що плаче у човека, кървави обществото; никой не е съвсем самичък; всичките живи фибри треперят заедно и се смесват; малките трябва да бъдат свещени за големите, защото от правото на всички слаби се съставлява дългът на всички силни. Аз казах.
Париж, Юни, 1875 г.