КЪМ ВЪПРОСА ЗА ПРОЦЕСУАЛНИТЕ НАРУШЕНИЯ КАТО ОСНОВАНИЕ ЗА ОТМЯНА НА ПРИСЪДАТА

КЪМ ВЪПРОСА ЗА ПРОЦЕСУАЛНИТЕ

НАРУШЕНИЯ КАТО ОСНОВАНИЕ

ЗА ОТМЯНА НА ПРИСЪДАТА[1]

(чл. 232, б. „б“ НПК)

СТЕФАН ПАВЛОВ

 

Присъдата е основен акт в наказателния процес. С присъдата се приключва основният стадий на процеса — съдебното заседание, и се решават основните въпроси по делото — виновността на подсъдимия и наказанието, което следва да се наложи на виновния подсъдим.

В присъдата намира ярък израз и конкретно осъществяване отношението на държавата към дадени деяния и техните извършители, партийната и държавната политика в областта на правосъдието по наказателни дела, дълбокият и последователен демократизъм и хуманизъм на социалистическите закони.

От присъдата най-вече обществеността съди и за умението на съответните държавни органи да провеждат на дело указанията на партията и държавата, да бъдат верни тълкуватели на мислите и чув¬ствата на трудещите се, на техните интереси, идеологически, полити¬чески и морални изисквания.        От присъдата главно зависи отношението на гражданите към целия процес, доверието или недоверието в добросъвестността и справедливостта на съдебната дейност, одобрението или неодобрението на тази дейност. От присъдата главно зависи дали процесът ще изпълни своята задача да мобилизира трудещите се в борбата срещу престъпността и другите нарушения на социалистическата законност, да съдейства за повишаването на тяхната политическа организираност, съзнателност и бдителност, за укрепване на тяхното социалистическо правосъзнание, за преодоляване на капиталистическите отживелици и утвърждаването на комунистическо отношение към държавните задачи, колектива, социалистическата собственост и труда.

1.         Огромното обществено-политическо, възпитателно и превантивно въздействие на присъдата може да се осъществи само ако тя отговаря на обективната истина по делото и точния смисъл на закона.

Обективната истина, която трябва да изясним в наказателния процес, и прилагането на закона пряко засягат правата и законните интереси на определени граждани и социалистически организации. Това е една от главните причини диренето на истината и решаването на наказателните дела да се подчинят на определени правила, които ще осигу¬рят възможност за всестранно, обективно и пълно изясняване на всички въпроси, за активно участие в процеса на всички лица, пряко заинтересувани от изхода на делото, за предотвратяване на всички и всякакви посегателства както върху държавните и обществените интереси, така и върху правата и законните интереси на гражданите. Тези правила определят реда, по който следва да протече събирането и проверката на доказателствените материали; правомощията на държавните органи и правата на гражданите; взаимоотношенията, в които встъпват държавните органи и гражданите; средствата, които могат да се използват при изясняването на фактите, и т. н. Съблюдаването на тези правила е едно от най важните и неотменими гаранции за раз¬криването на обективната истина и правилното прилагане на закона.

2.         Необходимо е по-нататък да се отбележи, че процесуалните правила, характерни за социалистическия наказателен процес, не само обезпечават разкриването на обективната истина и прилагането на наказателния закон в съответствие с неговата служебна роля и точен смисъл, но в същото време осигуряват убедителността на производството и постановената присъда. Точното спазване на процесуалните форми осигурява не просто разкриването на истината и правилното прилагане на закона, а разкрива¬нето на истината и прилагането на закона по начин, възможно най-убедителен за участниците в процеса, гражданите и социалистическата общественост. И това е твърде важно. Възпитателните и превантивните задачи на социалистическия наказателен процес не могат да се осъществят в пълен обем, ако той не протича в условия, които не оставят съмнение, че обективната истина е действително такава, каквато ни е дадена в присъдата на съда, и че законът е приложен правилно. Точното спазване на процесуалните форми показва на гражда-ните, че истината се търси с необходимата обективност и безпристра¬стност, че тя се основава на установени по безспорен начин конкретни факти, че при нейното дирене е дадена широка възможност на всички граждани да защитят своите права и законни интереси, а на държавните органи — да защитят обществения интерес, че тя е именно тази, която ни сочи присъдата на съда, и друга не може да бъде. В тази насока достатъчно е да припомним ролята, която играят публичността на съдебното заседание, тайната на съвещателната стая, отвеждането на всички членове на състава, които могат да се считат заинтересувани от изхода на делото, широката възможност на обви¬няемия да се защити, мотивирането на присъдата и т. н.

3.         Процесуалните форми, присъщи на социалистическия наказателен процес, не са обаче единствена гаранция за правилността и убедителността на присъдата. Не бива да се забравя огромното значение и на професионалната подготовка на лицата, на¬товарени с тяхното прилагане и използване на практика. И най-съвършените и демократични процесуални форми не биха могли да помогнат, ако съдебните и прокурорско-следствените органи не са на нужната висота, не притежават необходимия опит и необходимите знания за разкриването на истината, не използват с вещина съответните методически и тактически правила, не си служат умело със законите на диалектическата логика, не се опират на точния смисъл на закона, на социалистическото правосъзнание и комунистическия морал, не проявя¬ват партийност и политическа зрелост в работата. В ръцете на не¬удачни съдии и прокурорско-следствени работници и най-съвършените и демократични процесуални форми не само не могат да помогнат, но могат да се превърнат и в своята противоположност — в средство в ръцете на заинтересуваните лица да се пречи за разкриването на истината и въобще да се затруднява правилното и убедително про¬веждане и приключване на наказателния процес. Ето защо наред с непрекъснатото демократизиране и усъвършенстване на социали¬стическите наказателнопроцесуални форми и институти налага се да се разгръща системна и широка работа за повишаване квалификацията на съдиите и прокурорско-следствените работници.

4.         Но ако е възможно процесуалните форми да са спазени, без това да е довело до необходимия полезен резултат, понеже не са използвани с необходимото професионално майсторство, възможно е и обратното — определени процесуални форми да са нарушени (елими-нирани или накърнени) и въпреки това да не са засегнати правил¬ността и убедителността на конкретното производство и постановената по него присъда.

Кога ще бъдем изправени пред такива случаи? Кога, с други думи, следва да се счита, че нарушаването (елимини-рането или накърняването) на дадени процесуални форми (съотв. норми) не засяга правилността и убедителността на производството и присъдата и сле¬дователно е несъществено? И кога следва да се счи¬та съществено?

Разпоредбата на чл. 232, б. „б“ НПК[2] не дава никакви указания по този въпрос, предоставяйки разрешаването му на процесуалната теория и практика. Това е неправилно. Кодексът би трябвало да ориентира ясно съда въз основа на какъв критерий следва да се преце¬нява дали процесуалното нарушение е съществено, за да се избягнат лутанията, колебанията, противоречията и затрудненията, които възникват на практика по този основен въпрос на второинстанционната проверка. Напълно основателно почти всички социалистически наказа¬телнопроцесуални кодекси правят опит да формулират указания кога процесуалните нарушения могат да се считат съществени, за да послужат като основание за отмяна на присъдата. Друг е въпросът, дали тези опити могат да се считат напълно успешни.

5.         Според чл. 371, т. 2 и 383, т. 3 НПК ПНР нарушенията на предписанията на процесуалното право са основание за преглед и отмяна, когато „те са могли да окажат влияние върху съ¬държанието на присъдата“ . Това указание дава повод за редица бележки. Не може да се приеме преди всичко, че единственият критерий, от който трябва да се изхожда при разрешаването на въпроса, дали процесуалното нарушение е съществено, следва да бъде преценката на второинстанционния съд могло ли е нарушението да окаже влияние върху присъдата. Необходимо е преди всичко да се провери дали процесуалното нарушение действително е оказало влияние върху присъдата. При положителен отговор на този въпрос съдът ще изрази становище, че присъдата е неправилна и че тази неправилност е резултат на допуснатото нарушение, а не предположение, че нарушението е могло да се отрази върху присъдата. Само в случаите, когато естеството на процесуалното нарушение не дава възможност да се направи констатацията, че присъдата не отразява обективната истина или материално-правните норми не са приложени правилно, следва да се обсъди въпросът, дали нарушението е могло да даде отражение върху присъдата.

Поставя се по-нататък въпросът, кога второинстанционният съд ще може да направи извода, че процесуалното нарушение е могло, да се отрази върху присъдата и следователно е съществено. Социалистическото наказателнопроцесуално законодателство не дава никакви указания в тази насока. Както е известно, теорията се опитва да раз¬реши въпроса, като предлага формулата: следва да се счита, че про¬цесуалното нарушение е могло да даде отражение върху присъдата, когато може да се предполага, че първоинстанционният съд би постановил по-друга присъда, ако процесуалното нарушение не беше из¬вършено. Тази формула обаче е твърде неопределена и неясна. Тя става в сферата на личната субективна преценка на второинстанционния съд, без да дава твърда опора, обективен критерий и гаранции за еднакво и правилно насочване на второинстанционната проверка. Тя в същност не отговаря на поставения въпрос, а го заобикаля. Ако процесуалното нарушение е съществено, когато може да се пред¬положи, че при съблюдаване на процесуалната норма съдът би постановил друга присъда, възниква въпросът: а кога би могло да се на-прави такова предположение?

Не може да се счита правилно по-нататък обявяването за съще¬ствено на всяко процесуално нарушение, което е могло да даде отра¬жение върху съдържанието на присъдата.

Според чл. 213 НПК НРБ всяка присъда трябва да съдържа: а) датата и мястото на постановяването й; б) съда, който я е постановил, имената на съдиите, съдебните заседатели, прокурора и секретаря; в) делото, по което е постановена; г) какво постановява съдът (резолютивна част, диспозитив) и подлежи ли присъдата на обжалване, пред кой съд и в какъв срок; към присъдата се излагат и мотивите, въз основа на които тя е постановена.

Не можем да не отбележим, че съдържанието на присъдата в нашия НПК е посочено твърде незадоволително. Неправилно преди всичко мотивите се посочват като допълнение (приложение) към присъдата. Диспозитивът и мотивите логически и юридически са тясно и неразривно свързани, съставляват едно единно и неделимо цяло и трябва да бъдат обединени в един и същ процесуален акт — присъдата. НПК не дава по-нататък изрични указания относно съдържанието на диспозитива (резолютивната част) и мотивите (описателната част) на присъдата. Докато съдържанието на диспозитива се извлича от чл. 210 и 217, ал. нова НПК, съдържанието на мотивите може да се определи само въз основа на тяхното назначение. Не са разграничени ясно и отделните части на присъдата, което се е отразило върху яснотата на указанията досежно съдържанието им. Необходимо е в отделни разпоредби да се посочи съдържанието на въводната част, диспозитива и мотивите на присъдата. Не е достатъчно най-сетне да се посочи съдържанието на всяка присъда. Съдържанието на диспозитива и мотивите на осъдителната и оправдателната присъда сочи на съществени различия, по които съдът трябва да е изчерпателно ори¬ентиран. Предвид това, необходимо е в отделни разпоредби да се посочат онези положения в съдържанието на диспозитива и мотивите, които са специфични за осъдителната и оправдателната присъда.

В първата част на присъдата (въводната) трябва да се посочи: а) от името на кого се постановява; б) делото, по което се постано¬вява; в) съдът, който я постановява, имената на членовете на състава; г) имената на прокурора (частния тъжител), подсъдимия, защитника и секретаря на съдебната колегия; д) датата и мястото на постановя¬ването на присъдата; е) наказателният закон, по който е водено обвине¬нието.

Според чл. 313, т. 4 НПК РСФСР и съответните разпоредби в другите съветски кодекси трябва да се посочат не само трите имена на подсъдимия, но и годината, месецът, денят и мястото на неговото раждане, местожителството, местоработата, занятието, образованието, семейното положение и други сведения за личността на подсъдимия, които имат значение за делото.

Диспозитивът на всяка присъда трябва да съдържа: а) трите имена на подсъдимия; б) какво постановява съдът по обвинението срещу подсъдимия; в) какво постановява съдът по гражданската от¬говорност на подсъдимия (ако е предявен граждански иск или се предвижда служебно присъждане на обезщетение); г) какво ще стане с веществените доказателства; д) кому да се възложат и в какъв размер държавните такси, съдебните и деловодните разноски; е) ста¬новище по мярката за неотклонение; ж) пред кой съд подлежи на обжалване присъдата и в какъв срок. По силата на чл. 217, ал. нова НПК НРБ, когато мярката за неотклонение е задържане под стража, съдът, след като постанови присъдата, е длъжен служебно да се за¬нимае с мярката за неотклонение. Очевидно по-правилно е указанието в тази насока, дадено в съветското наказателнопроцесуално законода¬телство, че съдът е длъжен служебно да вземе отношение към мяр¬ката за неотклонение в диспозитива на присъдата, а не след като по¬станови присъдата, и във всички случаи, а не само когато мярката е задържане под стража (срв. чл. 303, т. 10 НПК РСФСР, чл. 330 НПК ПНР и др.). Независимо от характера на мярката с постановяването на присъдата се създава ново положение, в светлината на което пър¬воначално определената мярка може да се окаже твърде тежка или твърде лека и трябва да бъде коригирана служебно. По този начин се обезпечават в по-голяма степен както интересите на правосъдието, така и законните интереси на подсъдимия да не бъде подлаган на по-големи ограничения от тези, които са необходими за целите на процеса.

Диспозитивът на осъдителната присъда трябва да съдържа следните специфични за него положения: а) решение, че подсъдимият се признава за виновен, по кой текст на НК, какво наказание му се на¬лага за всяко престъпление, окончателното наказание, прилагат ли се правилата на условното осъждане; б) решение за зачитане на времето, през което подсъдимият е бил лишен от свобода, във връзка с мяр-ката за неотклонение или предварително задържане. Когато срещу подсъдимия е повдигнато обвинение по няколко текста от НК, в диспозитива трябва да се посочи точно по кои от тях се осъжда и по кои се оправдава. Диспозитивът на оправдателната присъда трябва да съдържа: а) решение за оправдаването на подсъдимия с точно указание на обвинението, по което се оправдава; б) решение за отмяна на мярката за неотклонение и мерките за обезпечаване на глобата, конфиска¬цията или гражданското обезщетение, ако настъпват такива последици.

В съветското законодателство се посочва подробно и какво трябва да съдържат мотивите на осъдителната и оправдателната присъда. С това законодателят е подчертал особеното значение на мотивите на присъдата в социалистическия наказателен процес като важно средство за гарантиране на нейната правилност и убедителност, задълбочено обсъждане на доказателствения материал и ефикасен съдебен надзор над изразеното в диспозитива убеждение. По силата на чл. 314 НПК РСФСР мотивите (описателната част) на осъдителната присъда трябва да съ-държат описание на престъпното деяние, признато за доказано, с по¬сочване на мястото, времето и способа на неговото извършване, характера на вината, мотивите и последиците на престъплението; доказа¬телствата, на които са основани изводите на съда, и мотивите, поради които съдът е отхвърлил другите доказателства; смекчаващите и отегчаващите отговорността обстоятелства; в случай на признаване части от обвинението за необосновани — основанията за това. Съдът е длъжен също така да изложи мотиви за изменението на обвинението, ако такова е било извършено в съда, а в необходимите случаи — мо¬тиви относно избраната наказателна мярка. Освен това трябва да бъде мотивирано освобождаването на подсъдимия от наказание, прилагането на условното осъждане, а така също определяне на наказание под най-ниския предел, предвидено в наказателния закон за даденото престъпление, или преминаване към друго, по-леко наказание. Ако по делото има повече от един подсъдим, посочените указания трябва да се имат пред вид по отношение на всеки от подсъдимите поотделно. В мотивите на оправдателната присъда се излага същността на обвинението, по което обвиняемият е бил предаден на съд; обстоятелствата на делото, установени от съда; превеждат се доказателствата, послужили като основание за оправдаването на подсъдимия, с посочване на мотивите, обясняващи защо съдът отхвърля доказателствата, на които е било обосновано обвинението. Не се допуска включването в оправдателната присъда на формулировки, поставящи под съмнение невиновността на оправдания. В мотивите на обвинителната и оправдателната присъда трябва да се съдържат основанията за решението на съда по гражданския иск или възстановяването на материалната вреда, причинена от престъплението.

Най-сетне присъдата трябва да съдържа и подпис на целия състав на съда. По силата на чл. 214 и 215 НПК НРБ липсата на подпис на мотивите от един съдия поради неотстраними пречки не опоро¬чава присъдата, но в този случай трябва да се посочат причините за неподписването. По сложни дела, по които мотивите не се излагат веднага, те могат да не се подпишат от съдебните заседатели. Целесъобразността на това положение може да се оспори. То води до подценяване ролята на съдебните заседатели при формулирането на мотивите, а оттам и при постановяването на присъдата. Изискването да се подписват мотивите задължително при всички случаи и от съ-дебните заседатели без съмнение ще повиши тяхната активност при разглеждането и решаването на делото, ще ги насочи към по-задълбочено обсъждане на доказателствените материали и ще повиши тях¬ното съзнание за лична отговорност.

Изложихме по-подробно съдържанието на присъдата в социалистическия наказателен процес, за да се види по-ясно незадоволителността на указанието, че процесуалното нарушение е съществено всякога когато е могло да даде или е дало отражение върху съдържа¬нието на присъдата. Процесуалното нарушение може да е оказало влияние върху съдържанието на присъдата и все пак да не я опорочава и да не води до нейната отмяна. Не може преди всичко да се поддържа, че е съществено и всякога се явява основание за отмяна онова процесуално нарушение, което е могло да даде или е дало от-ражение върху онези положения от съдържанието на присъдата, които не са израз на решаващата функция на съда. Касае се не само до всички положения от въводната част на присъдата (от чие име се по¬становява; делото, по което се постановява; съда и имената на чле¬новете на състава, прокурора и пр.), но и до някои положения от диспозитива (трите имена на подсъдимия, пред кой съд и в какъв срок може да се подаде молба или протест и пр.). Процесуалните наруше-ния и пропуски в тази област могат да се считат съществени и да послужат като основание за отмяна само ако поставят под съмнение законността на състава, компетентността на съда, идентичността - на подсъдимия по делото и осъдения и пр. Има положения, като реда и срока на обжалването, грешките в които изобщо не могат да опо¬рочат присъдата, а водят до други последици (респ. до възобновяване на срока за обжалването). Нещо повече, не всякога процесуалните нарушения, които са дали или са могли да дадат отражение върху онези положения, които са израз на решаващата дейност на съда, могат да се разглеждат като основание за отмяна. Така например липсата на решение в диспозитива относно гражданския иск не винаги води до отмяна на присъдата. При определени условия второинстанционният съд би могъл да се произнесе по гражданския иск с т. нар. допълнителна присъда (чл. 213, ал. IV НПК). Не може да се поддържа и разбирането, че е съществено и води до отмяна на присъдата всяко процесуално нарушение, което е могло да даде или е дало отражение в третата част от съдържанието на присъдата — мотивите. Когато допуснатите непълноти, неясноти, противоречия или грешки в мотивната част на присъдата не са довели до неправилност и неубедителност на изводите, в които е намерила израз решаващата функ¬ция на съда, отмяната на присъдата и връщането на делото за ново разглеждане или разследване би било безсмислен и чужд на същината на социалистическия наказателен процес процесуален формализъм.

6.         Възражения предизвиква и разбирането, намерило място в НПК УНР (§ 258, ал. I) и формулирано така: процесуалните нарушения са съществени и водят до отмяна на присъ¬дата, ако са повлияли върху присъдата. В частност такива са случаите, когато страните са били лишени от възможността да упражнят своите законни права в съдебния процес или са били ограничени в упраж¬няването на тези права и това е попречило делото да се реши правилно.

Следва да се възрази преди всичко срещу акцентирането при пре¬ценката дали процесуалното нарушение е повлияло върху произнасянето на присъдата и следователно е съществено, върху онези процесуални правила, които се отнасят до правата на страните в процеса. Неприемливо е от гледна точка на характера, задачата и основните начала на социалистическия наказателен процес процесуалните правила, които уреждат правомощията на съда и въобще реда, по който се осъществява неговата дейност, да се противопоставят в каквато и да е форма на процесуалните правила, отнасящи се до процесуалните права на страните в процеса, или да се подценяват в сравнение с тези процесуални правила. Всички процесуални норми, регламентиращи со¬циалистическия наказателен процес, в последна сметка са ориентирани към държавния и обществен интерес делото да се реши пра¬вилно и убедително, намират се под знака на изискването обществе¬ният интерес да се съчетава хармонично със законните права и инте-реси на страните в производството, притежават в еднаква степен задължителен характер и трябва с еднаква настойчивост и последователност да се осигурява тяхното точно и ефикасно прилагане и осъществяване. Както е неправилно да се насочва вниманието на съда предимно към точното съблюдаване на процесуалните норми, които уреждат дейността на съда, така е неправилно и да се акцентира върху нормите, които осигуряват процесуалните права и процесуалната активност на страните в процеса. И едното, и другото би довело до недопустими уклони в процесуалната дейност, които ще затруднят съществено правилното функциониране на социалистическото правосъдие. Срещу разбирането, проведено в цитираната разпоредба на НПК УНР, следва да се възрази и от друга гледна точка. Критерият, че процесуалните нарушения са съществени, когато са повлияли отрицателно върху произнасянето на присъдата (в същия смисъл е § 280, т. 2 НПК ГДР), не само е твърде общ, но и недостатъчен, когато са нарушени процесуални норми, уреждащи процесуалните права на участниците в процеса. В редица случаи на груби нарушения на тези процесуални норми не може да се твърди, че делото е решено не¬правилно. Може да се каже само, че участниците в процеса, респ. об¬виняемият, са били ограничени или лишени от възможност да упражняват определени свои процесуални права и следва да се предполага, че това е дало отражение върху правилността на присъдата. Да се изисква във всички случаи, в които са нарушени норми относно про¬цесуалните права на страните в процеса, нарушението да се счита съществено и основание за отмяна само ако е видно, че е довело до постановяване на неправилна присъда, означава редица съществени посегателства върху правата на страните да се считат несъществени и без правно значение. Когато например на подсъдимия не е била дадена последна дума, не бихме могли да установим по безспорен начин, че това е довело до неправилно решаване на делото. Дали постановената присъда е правилна, можем да съдим само въз основа на съ-брания в съдебното заседание доказателствен материал и закона. Като не е била дадена обаче последна дума на подсъдимия, не можем да твърдим, че се е дошло до непълнота на доказателствения материал или друг порок на присъдата, защото последната дума се дава не за представяне на нови доказателствени материали, а за да се изрази за последен път отношението към обвинението в светлината на всички проверени в съдебното заседание данни и станалите прения. И въпреки това процесуалното нарушение е съществено и е основание за отмяна на присъдата. Противното становище води до отказ да се осигури предвидената в кодекса защита, до сериозно подценяване на съдействието, което може да се даде за правилното решаване на делото чрез процесуалната активност на съответните участници в процеса, до значително накърняване на функцията, която е извикана да обслужи нарушената процесуална норма, до отслабване на практика на задължителната сила на процесуалните норми, отнасящи се до осигуряване процесуалната активност на участниците в социалистическия наказателен процес.

Приемем ли по-нататък, че процесуалните нарушения са съществени, доколкото може да се твърди, че са повлияли върху присъдата, вън от кръга на основанията за отмяна ще станат всички нарушения на процесуалните норми, които се отнасят до правата на гражданите, респ. на обвиняемия в досъдебната фаза на процеса (предварителното производство). Щом обвиняемият е имал възможност да се защити при разглеждането на делото в съдебно заседание, не може да се твърди, че накърняването на неговите процесуални права на предварителното производство е довело до порок в присъдата. Какво означава едно такова схващане? Нищо друго освен подценяване ролята на правото на обвиняемия на защита в досъдебната фаза на процеса и в последна сметка създаване на обстановка за неговото системно нарушаване. Ако нарушенията на правото на защита, извършени на предварителното производство, могат всякога да се санират в ре¬зултат на съдебното разглеждане на делото, трудно можем да убедим органите на предварителното производство, че трябва всякога и безусловно да гарантират реална възможност на обвиняемия да се защити. Ако процесуалните нарушения, засягащи правото на защита в досъдебната фаза, могат да се компенсират с правото на обвиняемия да се защити в съдебното заседание, не бихме могли да убедим и съда, който разглежда въпроса за предаване обвиняемия на съд, да върне делото за доразследване поради това, че органите на предварителното производство са потъпкали правото на защита. По този начин се идва до значително разколебаване на задължителната сила на нормите, уреждащи правото на защита на предварителното производство, колкото и да се декларира на теория необходимостта от строго спаз¬ване на тези норми. Идва се на практика до режим на търпимост към нарушенията на социалистическата законност в предварителната фаза на процеса с всички произтичащи от това неблагоприятни отражения върху правилното функциониране на социалистическото правосъдие. Критикуваното схващане подрива и усилията за повишаване качеството на предварителното производство по пътя на съдебния надзор. Известно е каква голяма роля играе съдът за укрепването на законността и за повдигане качеството на предварителното производство, като връща делото на прокурора с конкретни указания за поправяне на допуснатите нарушения. По този начин не само се поправят своевременно допуснатите от прокурора и от органите на предварителното разследване грешки и се повдига качеството на предварителното производство по конкретното дело, но се създават и условия съответните органи да се учат и възпитават в професионално майсторство и точно спазване на социалистическата законност в бъдещата си работа.

Друг е въпросът за кръга на процесуалните нарушения, засягащи правото на обвиняемия на защита в досъдебната фаза на наказател¬ния процес, които следва да се въздигнат в основания за отмяна на присъдата. Струва ни се, че тук трябва да се отнесат само нарушенията на онези процесуални норми, които имат решаващо значение за обема и формите на защитата през цялата досъдебна фаза (непредявяване на обвинението, непредявяване на предварителното раз¬следване и др.).

7.         Неприемливо по-нататък е и разбирането, според което процесуалните нарушения са съществени и водят до отмяна на присъдата, когато са нарушени „съществени правила на съдопро¬изводството“, каквито са правилата, които представляват гаранция за разкриването на истината и на¬рушаването на които накърнява сигурността, че ис-тината е разкрита. Както е известно, това разбиране възникна на основата на старата редакция на чл. 232, б. „б“ НПК.

Неправилно е преди всичко да се счита, че само една част от процесуалните норми са съществени, докато другите са от такова естество, че неспазването им никога не може да повлияе върху правилното и убедително протичане на процеса, че тяхното елиминиране или накърняване не може да опорочи присъдата, че те, с други думи, са несъществени. Всички процесуални норми съдействат в една или друга насока за правилното и убедително решаване на наказателните дела и всички са съществени.

Неприемливо е, от друга страна, да се счита, че само една част от наказателно-процесуалните норми съдействат за разкриване на истината, докато останалите имат друго предназначение. В действителност всички процесуални правила, регламентиращи социалистическия наказателен процес, в една или друга степен, в една или друга форма съдействат за правилното изясняване на обстоятелствата по делото, всички те са гаранция за разкриването на обективната истина. Когато с оглед на променилите се условия или по други причини една или друга процесуална норма престане да изпълнява задоволително пред¬назначението си да съдейства за разкриване на истината, законо¬дателят я изменя или отменя, като създава друга, по-съвършена процесуална норма. Неприемливостта на разбирането, че само една част от процесуалните норми съдействат за разкриването на истината, проличава може би най-ясно в опита да се изброят наказателно-про¬цесуалните правила, които нямат това предназначение и се отнасят към категорията на т. нар. несъществени правила на съдопроизводството. Тук се сочат преди всичко всички правила, които се отнасят до мерките за неотклонение — чл. 89 - 99 НПК. Трудно можем да се убедим, че трябва да обявим за несъществени цяла категория про¬цесуални норми, които имат такова голямо значение за правилното развитие и приключване на процеса. Като осигуряват явяването на обви¬няемия пред органите на предварителното производство и съда, мер¬ките за неотклонение съдействат в най-голяма степен за разкриването на истината и правилното решаване на делото. Освен това, както неведнъж се е подчертавало на практика, мярката за неотклонение се взема и за да се попречи на обвиняемия да заличи дирите на престъплението, т. е. да осуети разкриването на истината по делото. Правилата относно мерките за неотклонение са и важна гаранция за правата и законните интереси на обвиняемия, а заедно с това и на него¬вото право на защита.

Следва да се отбележи по-нататък, че точното спазване на процесуалните норми е не само условие за разкриването на обективната истина, но и за правилното прилагане на закона. Това е така, на първо място, защото разкриването на обективната истина в социалистическия наказателен процес и правилното й отражение в присъдата на съда е необходима предпоставка и за правилното прилагане на закона, в частност на наказателния закон. Правилното изясняване на разпоредбите на общата и на особената част на НК не е още достатъчна гаранция за осъществяване служебната роля на наказателното право. Необходимо е нещо повече. Необходимо е фактическите констатации, към които се прилага наказател¬ният закон, да отразяват обективната истина относно фактите и об-стоятелствата, до които се отнасят. Само тогава наказателно-правните разпоредби ще получат правилно прилагане и осъществяване в жи¬вота, ще съдействат за укрепването на социалистическата законност и ще изиграят своята служебна роля в защита на социалистическия обществен и държавен строй, правата и законните интереси на гражданите и социалистическите организации, за предотвратяване и изкоре-няване на престъпленията и другите противообществени прояви. Изискването за истинност на фактическите констатации, с оглед на които се прилага една или друга разпоредба на Наказателния кодекс, произтича не само от служебната роля на наказателното право, но се съдържа и в самите наказателно-правни разпоредби.

Точното спазване на процесуалните норми е гаранция за правилното прилагане на материалния закон не само защото гарантира прилагането на материалния закон към фактическите констатации, които отразяват обективната истина по обстоятелствата на делото. Процесу¬алните форми осигуряват и точното изясняване духа и смисъла на съответната законова разпоредба и прилагането на тази именно разпоредба, която трябва да се приложи в конкретния случай. Както не е правилно разбирането, че само една част от процесуалните норми съдействат за разкриването на истината, а другите нямат отношение към този въпрос, така не е правилно и разбирането, че процесуалните норми нямат отношение към въпроса за правилното изясняване на материално-правната норма и прилагането на тази норма, която трябва да се приложи в случая. Именно процесуалните норми обезпечават състезателността, публичността, широкото и активно участие на заинтересуваните граждани в наказателния процес, правомощията на длъжностните лица, независимостта и безпристрастието на съда, проверката на постановената присъда и пр. — условия, които оси¬гуряват не само разкриването на истината, но и правилното изясняване на всички юридически въпроси, свързани с прилагането на мате-риалния закон.

Разглежданото разбиране за критерия, от който трябва да се ръ¬ководим при разрешаването на въпроса, кога процесуалните нарушения са съществени, не може да се приеме и защото изхожда само от характера на нарушената процесуална норма, като елиминира изцяло конкретния подход, т. е. проверката какво отражение е дало нарушението върху конкретното наказателно производство. Елиминирането във всички случаи на конкретния подход при разрешаването на въпроса, дали процесуалното нарушение е съществено, е в рязко проти-воречие с основната концепция в тази област, присъща на всички со¬циалистически наказателнопроцесуални кодекси (срв. по-специално новата редакция на чл. 232, б. „б“ НПК —Закон за изменение на НПК от 10. XI. 1961 г., чл. 45 от Основите на наказателното съдопроизводство на СССР и др.).

8.         Съществуват наистина и процесуални нарушения, които социа¬листическото наказателнопроцесуално законодателство въздига в основания за отмяна в зависимост от характера на нарушената процесу¬ална норма. Определени процесуални норми са от такова естество, че нарушаването им всякога подрива съществено правилността и убеди¬телността на присъдата и всякога следва да доведе до нейната отмяна. Законодателството, теорията и съдебната практика наричат наруше¬нията на тези процесуални норми безусловни (абсолютни) основания за отмяна.

Не бива безусловните основания за отмяна да се смесват с нарушенията, които са довели до нищожност на присъдата (липса на присъда). Така например чл. 317, ал. И, т. 7 НПК АНР сочи като безусловно основание за отмяна неподписването на присъдата от съдиите, които са я произнесли. Липсата на подписи на присъдата обаче означава всъщност нищожност на присъдата (липса на присъда), а не наличност на основание за отмяна. Такива са и случаите, когато присъдата е издадена от орган, който изобщо не е овластен да правораздава по наказателни дела, когато присъдата не е обявена по надлежния ред или не е облечена в писмена форма, когато присъдата е съвсем неразбираема, не са решени основни въпроси по делото и т. н.

Смесването на безусловните основания за отмяна с причините за нищожност на присъдата се обяснява преди всичко с това, че повечето законодателства, между които и нашето, не предвиждат специа¬лен ред за релевиране на нищожността, вследствие на което се изпол¬зва редът, по който се релевират безусловните основания на присъ¬дата, т.е. второинстанционното и надзорното производство. Правилно е според нас да се създаде специален ред, по който следва да се процедира, когато става дума да се констатира нищожност на присъ¬дата. Не всякога е оправдано да се насрочва съдебно заседание, ко¬гато трябва да се релевира нищожността на присъдата. Нищожността в редица случаи може да бъде констатирана по надлежен ред и в разпоредително заседание на втората инстанция (например, когато при¬съдата не е постановена от съдебен орган).

Смесването на основанията за отмяна и причините за нищожността на присъдата се дължи и на разбирането, че отменената присъда, подобно на нищожната, не може да породи никакви правни дей¬ствия и предполага ново разглеждане на делото за постановяване на нова присъда или прекратяване на делото при наличност на основание за прекратяване на наказателното преследване. Счита се, с други думи, че с оглед на правния резултат отменената присъда е нищожна при¬съда. След отмяната на присъдата налице е същото положение, пред което се намираме при нищожност на присъдата. И в двата случая се счита, че няма процесуален акт с действие и значение на присъда. На това следва да се възрази. Вярно е, че след отмяната на присъдата не можем да говорим повече за наличност на процесуален акт с правно действие на присъда. Обаче отмяната на присъдата не означава, че по делото изобщо не е имало присъда. Отмяната на присъ¬дата не заличава и не може да заличи факта, че в миналото е имало надлежна присъда, която, макар и опорочена, е пораждала правните последици, характерни за невлязлата в сила и неподлежаща на изпълнение присъда. Отмяната се налага именно защото е налице проце¬суален акт с действие на присъда. От друга страна, фактът, че преди отмяната е имало присъда, и то с определено конкретно съдържание, не е без правно значение за процеса. Това се вижда например при за-браната за reformatio in peius, по силата на която при определени условия второинстанционният съд и съдът, на който делото е върнато за ново разглеждане, не могат да квалифицират деянието по-тежко или да увеличат наказанието в сравнение с квалификацията и наказанието в отменената присъда. В противовес на това при нищожност на присъдата не може да се приеме, че изобщо е имало процесуален акт с действие на присъда. Нищожната присъда никога не е пораждала и не поражда правни последици, не може да влезе в сила и не подлежи на изпълнение или отмяна, защото няма какво да се изпълни или отмени. Нищожността следва само да се констатира по надлежния ред и да се направят съответни изводи, респ. да се нареди повторно раз¬глеждане на делото, без да е нужно да се издава акт за отмяна.

9.         Важният принципен въпрос, кои процесуални нару-шения следва да се отнесат към безусловните осно¬вания за отмяна, не е намерил задоволително разрешение в со-циалистическото наказателно-процесуално аконодателство. Прави впе¬чатление нееднаквото му решаване в различните социалистически кодекси. Не съществува пълно единство в това отношение дори между различните съветски наказателнопроцесуални кодекси. Някои пък от социалистическите кодекси, между които и нашият, изобщо не сочат процесуални нарушения, при които присъдата подлежи на отмяна във всички случаи (безусловни основания за отмяна).

Наказателно-процесуалните кодекси, които предвиждат безусловни основания за отмяна, единодушно отнасят към тази категория след¬ните нарушения:

а)         неправилния (незаконния) състав на съда;

б)         разглеждането на делото в отсъствие на подсъдимия в слу¬чаите, когато по закон неговото присъствие е задължително;

в)         разглеждането на делото без участие на защитник в случаите, когато неговото участие е задължително (срв. чл. 345, ал. II НПК РСФСР, чл. 310 НПК ЗССР, чл. 370, ал. II НПК УССР, чл. 355,            ал. II НКП Груз.ССР, чл. 348, ал. II НПК Кир. ССР, чл. 343 НПК ЛССР, чл. 353, ал.         II БССР, чл. 321, ал. II НПК Узб. ССР,§ 292 НПК ГДР,чл. 317, ал. II НПК АНР, чл. 253 НПК КНДР и др.).

Към процесуалните нарушения — безусловни основания за от¬мяна — повечето социалистически наказателнопроцесуални кодекси прибавят и следните:

г)         непрекратяване на делото от съда при наличност на основания, предвидени в кодекса, за прекратяване на наказателното преследване;

д)         нарушаване тайната на съвещателната стая;

е)         неподписването на присъдата от някой член на състава (срв. чл. 345, ал. I) НПК РСФСР. чл. 370, ал, I) НПК УССР, чл. 355 НПК Груз. ССР, чл. 310, ал. II НПК ЗССР, чл. 348, ал. II НПК Кир. ССР, чл. 343 НПК ЛССР. чл. 353, ал. II НПК БССР, чл. 321, ал. II НПК Узб. СССР, чл. 317, ал. II НПК АНР).

В отделните кодекси могат да се срещнат и други процесуални нарушения, възведени в безусловни основания за отмяна, а именно:

ж)        разглеждане на делото без участието на преводач в случаите, когато подсъдимият не владее езика, на който се е водило производството (чл. 370, ал. II, т. 4 НПК УССР, чл. 310, ал. II, т. 8 НПК ЗССР, чл. 323, ал. II, б. „з“ НПК МССР, чл. 343, ал. II, т. 7 НПК Арм. ССР, чл. 343, т. 7 НПК ЛССР, чл. 348, ал. И, т. 9 НПК Кир. ССР);

з)         липса на протокол на съдебното заседание или неподписването на протокола от председателя или секретаря (чл. 355, ал. II, т. 7 Груз. ССР, чл. 353, ал. II, т. 7 НПК БССР, чл. 370, ал. II, т. 8 НПК УССР, чл. 310, ал. II, т. И НПК ЗССР);

и)        нарушение на изискванията за открито разглеждане на делото (чл. 370, ал. II, т. 9 НПК УССР и др.);

к)         нарушение на правилата за подсъдността (разглеждане на не¬подсъдно дело — чл. 253, т. 2 НПК КНДР и др.);

л)         неизпълнение на задължението да се предявят на обвиняемия обвинението и материалите на предварителното следствие (чл. 370, ал. II, т. 9 НПК УССР);

м)        неизпълнение на задължението да се съобщи на подсъдимия обвинителният акт (чл. 315, ал. II, т. 5 НПК АНР, чл. 310, ал. II, т. 9 НПК ЗССР, чл. 348, ал. II, т. 4 НПК Кир. ССР);

н)        нарушение на изискванията на кодекса относно непрекъсна¬тост на съдебното разглеждане на делото и неизменност на състава на съда (чл. 370, ал. 11, т. 2 НПК ЗССР);

о)         недаване на подсъдимия последната дума (чл. 370, ал. II, т. 9 НПК ЗССР);

п)        липса на мотиви (чл. 310, ал. II, т. 7 НПК ЗССР Др.);

р)         липса на експертно заключение, когато експертизата е била задължителна (чл. 310, ал. II, т. 10 НПК ЗССР).

Срещат се разпоредби, които въздигат в безусловни основания за отмяна и такива процесуални нарушения като нерешаване на въпросите, отнасящи се до предмета на обвинението, излизане извън пределите на обвинението при постановяването на присъдата, противоречие в присъдата, липса на мотиви относно съществени факти, значителни противоречия в мотивите, значителни противоречия в излагането на основните факти и пр.

Като се има пред вид, че съдебната практика в някои страни обявява за безусловни основания за отмяна и процесуални нарушения вън от посочените в надлежните кодекси, картината става още по-пъстра. Това налага да се изясни естеството на безусловните основания за отмяна и да се направи опит да се очертае въз основа на единен критерий кръгът на процесуалните нарушения, които се отнасят към тази категория основания за отмяна.

10.       Процесуалните нарушения с действие на безусловни основания за отмяна намират оправдания в това, че засягат най-съществено основите на социалистическия наказателен процес и всякога опорочават присъдата (49—52 — ОСНК). Но щом това е така, тези основания не могат да не бъдат едни и същи за всеки социалистически наказателен процес независимо от всякакви местни условия и разли¬чия. Еднаквият характер и принципни основи, върху които се изгражда наказателният процес във всички социалистически страни, налагат ед¬накво разрешаване и на въпроса, кои процесуални нарушения засягат основите на процеса и трябва да бъдат възведени по законодателен ред в безусловни основания за отмяна. С какви местни условия и раз¬личия може да се обясни например това, че едни социалистически кодекси възвеждат, а други не възвеждат в безусловно основание за отмяна разглеждането на дело в закрито заседание без законно оправ¬дание? Или с какви местни условия ще се обясни това, че едни кодекси предвиждат, а други не предвиждат в числото на безусловните основания за отмяна непрекратяването на делото, когато са налице предвидени в закона причини за прекратяване на наказателното преследване?

Безусловни основания за отмяна на присъдата следва да се считат онези процесуални нарушения, които всякога означават пряко накърняване, в рамките на отделен процесуален стадий или на цялото производство, основните начала, върху които се из¬гражда социалистическият наказателен процес. Някои кодекси направо сочат като безусловно основание за отмяна накърняването на даден основен принцип (чл. 370, ал. II, т. 9 НПК УССР, § 291, т. 5 НПК ГДР). Не е достатъчно обаче да се посочи само, че нарушаването на даден основен принцип е безусловно основание за отмяна. Не всяко нарушаване на основен принцип опорочава във всички случаи производството и присъдата, а само онова, което е пряко и решаващо за целия процес или за отделен стадий на процеса. С оглед на това и не всяко нарушение на процесуална норма, в която намира един или друг израз даден основен принцип, може да се възвежда в безусловно основание за отмяна, а само нарушението на такава процесуална норма, в която намира пряк израз ос¬новният принцип и която има решаващо значение за проявлението на принципа през течение на целия про¬цес или на отделен стадий на процеса.

Изхождайки от това разбиране, следва да признаем за безусловни основания за отмяна преди всичко нарушенията на правилата относно организацията и дейността на съда, в които намират пряк и решаваш израз народното участие в правосъдието, независимостта на съда и подчинението му само на закона, равенството на гражданите пред съда и закона. Такива ще бъдат случаите, когато в съдебната колегия не са участвали предвидените от закона брой съдии и съдебни за-седатели, когато са взели участие лица, които са подлежали на отвеждане (59 — 62 —I, 1989 — 55—II) или не са били избрани по надлежния ред за съдии и съдебни заседатели, или са загубили това качество (680 — 54 — I), или присъдата е подписана от лица, които не са взели участие в разглеждане на делото (13—63—OCHK). Безусловно основание за отмяна на присъдата ще бъде налице и ко¬гато е нарушена нормата, която установява тайната на съвещателната стая, защото в нея намира пряк и решаващ израз принципът на независимостта на съда и подчинението му само на закона (193—54—III и др.). Безусловни основания за отмяна на присъдата ще имаме и в случаите, когато са нарушени правилата на родовата, функционалната или особената подсъдност (182—53-—II и др.) и когато делото е тряб¬вало да се движи по общия ред, а е било разгледано по особен ред (329—54—1, 690—53—1 и др.). И в двата случая пряко и цялостно е накърнен преди всичко принципът на равенството на гражданите пред закона и съда. Тук следва да се отнесе и случаят, когато не е заче¬тена нормата, която изисква да се назначи преводач на обвиняемия, който не владее езика, на който се води производството. Не може да се счита, че е спазен принципът на равенството на гражданите пред закона и съда, ако обвиняемият, който не знае съответния език, не може да се ползва от услугите на преводач.

В безусловни основания за отмяна на присъдата по-нататък следва да се въздигнат нарушенията на онези процесуални норми, в които намира пряк израз принципът за обезпечаване на гражданите право на защита и които имат решаващо значение за обема и проявата на прин¬ципа през целия процес или през даден негов стадий. Тук се отнасят например нарушенията, които се състоят в разглеждане на делото в отсъствие на подсъдимия, когато по закона неговото присъствие е задължително, и разглеждане на делото без участието на защитник, ко¬гато по закона неговото участие е задължително. Нещо повече. Спо¬ред нас безусловни основания за отмяна на присъдата ще бъдат на¬лице и, тогава, когато подсъдимият незаконосъобразно е бил лишен от възможността да участва в процеса независимо от това, дали неговото присъствие е задължително, или не по закона. В този дух е и нашата съдебна практика, която приема, че са налице безусловни основания за отмяна на присъдата: когато делото е било разгледано по реда на задочното производство, без да е установено по несъмнен начин въз основа на строго проверени данни, че местожителството на обвиняемия не е известно и след щателно издирване не е могло да се открие (823—55—1), когато делото е било разгледано в отсъствие на подсъдимия, който е бил законно възпрепятстван да се яви (1079—55—I, 1395—55—II и др.). Наличността на тези нарушения ви¬наги означава пряко накърняване на правото на защита. Тук се отнася и непредявяването на обвинението и материалите на предварителното производство, непредявяването на обвинителния акт или новото обви¬нение, повдигнато в съдебно заседание (203—54—I и др.). В първия случай са нарушени процесуални норми, които имат решаващо значе¬ние и определят обема и формата на защита през цялата досъдебна фаза на процеса, а във втория случай — през целия стадий на съдебното заседание. Непредявяването на обвинението винаги означава, че обвиняемият не е имал възможност да организира и проведе в пълен обем защитата си през съответния стадий на процеса. Неговата процесуална активност се намалява твърде много и това не може да не опорочи производството във всички случаи. В кръга на безусловните основания за отмяна, накърняващи правото на защита, следва да спо¬менем и нарушаването на забраната за reformatio in pejus, както и чл. 8, ал. I НПК — съдът е изхождал от презумпцията за виновност (814—54—И, 353—52—II и др.). Тук трябва да отнесем и случаите, когато подсъдимият, респективно неговият защитник, не е допуснат да участва в пренията или не е дадена на подсъдимия последна дума (647—55—II). В този случай подсъдимият се лишава от възмож¬ността да осъществи защитата в един решаващ момент — съдебните прения, когато тя се разгръща в пълен обем на основата на всички събрани и проверени в съдебното заседание доказателствени материали. Следва да се отбележи, че правото на защита трябва да се разбира в съ¬гласие с разпоредбата на чл. 3 НПК НРБ — не само като право на обвиняемия, но и на другите граждани — субекти на процеса. С оглед на това по-приемлива е формулата на § 291, т. 3 НПК ГДР, която обявява за безусловно основание за отмяна разглеждането на делото в съдебното заседание, без да са присъствали заинтересуваните лица, присъствието на които е предписано от закона. В същия смисъл е и § 247, ал. I, б. „г“ НПК УНР, по силата на който присъдата под¬лежи безусловно на отмяна, ако в съдебното заседание не е участвало лице, участието на което по закона е задължително. Формулирането на такова безусловно основание за отмяна се налага и във връз¬ка с принципа на състезателността, който изисква да се осигури макси¬мално разгръщане на трите основни функции в процеса. Задължи¬телното присъствие в съдебното заседание на определени субекти на процеса (прокурора, подсъдимия, защитника) се предвижда именно с оглед да се осигурят условия за разгръщането на съответната основна процесуална функция в пълен обем. Разглеждането на делото в отсъс¬твие на лица — субекти на процеса, присъствието на които е задъл¬жително, не може да не означава при всички случаи подриване на оп¬ределена основна функция и заедно с това основно опорочаване на производството и присъдата. Нарушаване на принципа на състезателността със значение на безусловно основание за отмяна ще има и ко¬гато делото е образувано, без да е налице обвинение от компетентния орган или пострадалия (за дела от ч. х.). В допълнение на изложеното следва да признаем за правилно и въздигането в безусловни основания за отмяна на присъдата прякото и цялостно накърняване на изискванията за публичност на съдебното заседание, неизменност на състава на съда и непрекъснатост на съдебното заседание. Върховният съд е посочил, че прилагането на чл. 40 НК в закрито заседание всякога води до отмяна. „Коларовският народен съд, се казва в решение 770 -63—1, е постановил определението си за кумулация на определените на подсъдимия наказания с присъдите по н. о. х. д. 114/62 и 120/62, като в закрито заседание е увеличил общото наказание на основание на чл. 40 НК с една година лишаване от свобода. Това народният съд е тряб¬вало да направи в открито заседание с призоваването на самия подсъ¬дим. Така допуснатото нарушение е съществено по смисъла на чл. 232, б. „б“ и 248 НПК, поради което определението следва да бъде от¬менено по реда на надзора“ (770—63—II). Върховният съд е имал случай да посочи също така, че е налице безусловно основание за отмяна, когато доказателственият материал е бил събран от един съ¬став, а присъдата е била произнесена от друг състав (817—54—I, 690—53—I и др.). В духа на изложеното следва да признаем основателно и въздигането в безусловно основание за отмяна непрекратяването на делото, когато са налице предвидените в закона причини за прекратяване на наказателното преследване. При тази хипотеза се нарушава норма, която пряко изразява официалното начало, което за¬дължава съответните органи да образуват и водят наказателно про¬изводство само когато са налице предвидените в закона предпоставки за възникването на наказателната отговорност. Независимо от това в повечето случаи на разглежданата хипотеза ще има и нарушение на материалния закон.

Ако нарушаването на една процесуална норма, в която намира пряк и решаващ израз определен основен принцип на процеса, трябва всякога да води до отмяна на присъдата, с толкова по-голямо основа¬ние същото трябва да важи в случаите, когато производството не е минало през даден задължителен стадий на процеса. Така в р. 109—63— OСHK ВС е счел, че е налице безусловно основание за отмяна, понеже „подсъдимият е бил лишен от възможност да се защитава на следствието по предявеното му с обвинителния акт по-тежко обви¬нение, а освен това против него не е водено следствие по чл. 83, ал. 1 НПК, въпреки че по смисъла на чл. 144, ал. I НПК следствието в тия случаи е задължително“. В тези случаи е накърнен не само един основен принцип, а всички основни принципи във всичките им проявления през целия единен стадий на наказателното производство. Тук трябва да отнесем и случаите, когато съответният стадий на процеса не е надлежно документиран — например липсва протокол за съдебното заседание на първата инстанция (637—54—I) или наличният про¬токол не е подписан от председателя на съда (241—54—II, 693—54—I, 529—54—II, 1062—57—II и др.), не са документирани следствените действия, на които се основава присъдата (68—63—ОСНК).

Съществуват и процесуални нарушения, които са допуснати не в производството до постановяването на присъдата, но и при самото формулиране и изготвяне на присъдата. Това са процесуални наруше¬ния, намерили израз в самата присъда. Безусловни основания за отмяна и тук ще бъдат онези нарушения, при наличността на които може да се счита, че са пренебрегнати определени основни начала на процеса. Така ВС е посочил, че неподписването на присъдата от някои от чле¬новете на състава (съдия или съдебен заседател) всякога води до от¬мяна на присъдата, защото не може да се счита, че в този случай е спазено началото на колегиалността — присъдата да е израз на вът¬решното убеждение на съдебната колегия (222—54—I, 823—55—I, 618—58—III и др.). Същото се отнася и до случая, когато не са спа¬зени изискванията присъдата да бъде написана и подписана от целия състав, преди да бъде прочетена (1460—56—II, 1562—57—II 1492— 57-II, 852—57—II).

Спорен е въпросът, следва ли да се счете безусловно основание за отмяна липсата на мотиви. НПК на ЗССР отговаря утвърдително на този въпрос. Останалите съветски кодекси възвеждат изрично в основание за отмяна на присъдата само непълнотата в мотивите, изразена в това, че при наличност на противоречиви доказателства, има¬щи съществено значение за изводите на съда, в присъдата не е посочено на какво основание се приемат едни от доказателствата, а се отхвърлят другите (срв. например чл. 344, т. 3 НПК РСФСР).

Когато обаче има мотиви, но те са засегнати от едни или други недостатъци, не съществува съмнение, че не може да се мине без конкретна преценка дали допуснатите непълноти, противоречия, неясноти и грешки са се отразили върху изводите на съда и върху кои именно изводи. Трудно би било да се обоснове отмяната на присъдата, защото в мотивите са допуснати непълноти, неясноти, противоречия или грешки, когато тези недостатъци на мотивировъчната част не са дали отражение върху изводите на съда, изложени в диспозитива. Подобно разбиране не може да намери никаква опора и в социали¬стическото наказателнопроцесуално законодателство. Налице са по-скоро основания да се поддържа противното. Както посочихме, съветските кодекси сочат изрично като основание за отмяна не всяка непълнота в мотивите, а само онази, която се свежда до неизлагане на съображения защо се приемат едни доказателства, а се отхвърлят други при положение, че те са противоречиви и имат съществено значение за изводите на съда. Същите кодекси сочат изрично като основание за отмяна на присъдата не всяко противоречие в нея, а само „съществените противоречия“, които са повлияли или са могли да повлияят върху решението на въпроса за виновността или невиновността на осъ¬дения или оправдания, правилното прилагане на наказателния закон или определянето на наказанието (срв. чл. 344, т. 3 и 4 НПК РСФСР и др.). Фактът, че посочените нарушения водят до отмяна на при-съдата в зависимост от конкретна преценка дали са се отразили върху изводите на съда, говори за наличност само на съществени проце¬суални нарушения, а не и за безусловни основания за отмяна. Както посочихме вече, само при процесуалните нарушения, които стоят извън кръга на безусловните основания за отмяна, второинстанционният съд прави преценка дали с оглед на конкретното производство те са се отразили или са могли да се отразят върху правилността на присъдата. Безусловните основания за отмяна се характеризират именно с това, че водят до отмяна на присъдата в зависимост от естеството на нарушената норма, а не в зависимост от конкретната преценка дали са се отразили или са могли да се отразят върху изводите на съда.

Нашият ВС също така стои на становището, че недостатъците в мотивите могат да послужат като основание за отмяна на присъдата само ако са съществени. Така в р. 213—62—II ВС е посочил, че неудачното мотивиране, щом изводът на съда е убедителен, не дава ос¬нование да се приеме, че има нарушение на съдопроизводствените правила, което да е основание за отменяване на присъдата. „Вярно е, се казва в цитираното решение, че в мотивите към присъдата е употребен неудачен израз в смисъл, че изводът му за останалите вещи се подкрепя и от факта, че подсъдимият не е представил що-годе до¬казателства, че ги е закупил, а не откраднал, което на пръв поглед сочи на прехвърляне на тежестта на доказването върху подсъдимия. Но само на пръв поглед, защото изводът му е основан не на това съображение, а на изобилни и достатъчни писмени и точни доказател¬ства, а посоченото съждение е само страничен мотив.“

От изложеното се вижда, че кръгът на процесуалните правила, нарушаването на които се въздига в безусловно основание за отмяна, е твърде ограничен и далеч не обхваща всички процесуални правила, нарушаването на които може да опорочи присъдата и да наложи ней¬ната отмяна. Следователно съществуването на безусловни основания за отмяна ни най-малко не означава, че отпада и губи своето теоретическо и практическо значение въпросът за критерия, от който трябва да се ръководим при преценката дали процесуалното нарушение е съществено. Дадени процесуални нарушения се възвеждат в безусловни основания за отмяна не само защото нарушените процесуални правила са съществени за разлика от всички други, които били несъществени, а защото всякога засягат пряко и решаващо, в рамките на целия процес или на отделен стадий на процеса, основни начала, върху които се изгражда организацията и дейността на социалистическия съд, и всякога опорочават присъдата.

11.       Не задоволяват и указанията на § 258, букви „а“ и „б“ НПК ЧССР, според който по-горният съд отменя обжалваната присъда:

а)         по повод на съществени пороци на производството, предшестващо присъдата, в частност, когато в това производство са били нарушени разпоредби, с които е трябвало да бъде обезпечено разяс¬нението на делото и правото на защита;

б)         по повод на пороци на присъдата, в частност, когато има не¬яснота, или непълнота в нейните фактически констатации или когато съдът не е реагирал на всички обстоятелства, имащи значение за постановяване на решение.  Не е ясно кои са нормите, които осигуряват разясняването на делото и правото на защита, и кои нямат това наз¬начение, вследствие на което нарушаването не може да опорочи присъдата. В действителност всички процесуални норми по един или друг начин съдействат за правилното решаване на делата. Освен това по¬роците в присъдата далеч не се изчерпват с непълнотата и неяснотата във фактическите констатации или игнорирането на обстоятелства, които имат значение за делото. Не е ясно и защо се акцентира именно и само върху тези пороци. Нима извращаването на съществени за де¬лото обстоятелства не е равностойно основание за отмяна на присъдата? От друга страна, и разглежданите указания кога процесуалните нарушения следва да доведат до отмяна на присъдата изхождат от характера на нарушените норми, а не от отражението, което са дали допуснатите нарушения върху производството и присъдата. Конкретен подход е приложен само при нарушенията, които се състоят в игнориране на обстоятелства по делото.

12.       Според нас въпросът, кога процесуалното нарушение е съществено и води до отмяна на присъдата, може да се реши правилно, като се изхожда преди всичко от процесуалната функция , която се обслужва от нарушената процесуална норма.  Когато е нарушена процесуална норма, която обслужва само функцията на ръководния орган в съдебната фаза на процеса, а не само или и процесуалната функция на страните в процеса, меродавен ще бъде единствено критерият дали процесуалното нарушение е довело до порок в присъдата: противоречие със закона, налагане на по-тежко или по-леко наказание от необходимото, необоснованост на изводите в присъдата, непълнота в доказателствения материал (срв. чл. 232 НПК НРБ, чл. 49 от Основите на наказателното съдопроизводство на СССР, чл. 342—347 НПК РСФСР, чл. 367—372 НПК УССР, чл. 350-354 НПК БССР, чл. 327-332 НПК Каз. ССР, чл. 345-350 НПК Кир. ССР, чл. 339—345 НПК ЛССР, чл. 340—345 НПК Арм. ССР, чл. 318—323 НПК Узб. ССР, чл. 322—327 НПК МССР чл. 307 НПК ЗССР, чл. 352-357 НПК ГССР.-чл. 357-363 НПК Азб. ССР, § 258, 386—390 НПК МНР, чл. 371 НПК ПНР, чл; 400—400s НПК РНР, чл. 250-255 НПК КНДР и др.). Когато обаче се отнася за процесуална норма, която обслужва само или и процесуалната функция на страните в процеса, необходимо е да се провери, първо, дали процесуалното нарушение е довело до един от посочените по-горе пороци в присъдата (чл. 232, б. „а“, „в“ — „д“ НПК) и, второ, дали не е довело до накърняване или парализиране на съответната процесуална функция в рамките на целия процес или на отделен стадий на процеса. Така например, когато е нарушена процесуална разпоредба, която установява дадено процесуално право на обвиняемия, нарушаването ще е съществено и ще е основание за отмяна на присъдата, когато е довело до един от посочените по-горе пороци в присъдата (например до непълнота в доказателствения материал вследствие на отказ да се допуснат като доказателства съществени данни) или когато, макар и да не може да се твърди, че е довело до порок в при¬съдата по чл. 232 НПК, е накърнено правото на обвиняемия на защита в съответния стадий на процеса.

В този смисъл именно трябва да се уточни и конкретизира положението, срещано в повечето наказателнопроцесуални кодекси, че съществени процесуални нарушения са тези, които по пътя на лишава-нето или стесняването на гарантираните от закона права на участни¬ците в процеса при разглеждането на делото или по друг път са по¬пречили на съда всестранно да разгледа делото и са повлияли или са могли да повлияят за постановяване на законна и обоснована присъда (чл. 305, ал. I НПК РСФСР, чл. 353, ал. I НПК БССР, чл, 330, ал. I НПК Каз. ССР, чл. 348, ал. 1 Кир. ССР, чл. 342 НПК ЛССР, чл. 343, ал I НПК Арм. ССР, чл. 325, ал. I НПК МССР, чл. 310, ал. 1 НПК ЗССР, чл. 355, ал. 1 НПК ГССР, чл. 361 НПК Азб. С.СР, чл. 370, ал. 1 НПК УССР, чл. 321, ал. I НПК Узб. ССР, чл. 388, ал. 1 НПК МНР, чл. 317, ал. I НПК АНР и др.).

Би могло да се счита, че накърняването (лишаването или сте¬сняването) на гарантираните от закона процесуални права на участниците в процеса е могло да повлияе върху постановя-ването на законна и обоснована присъда тогава именно, когато, макар и да не може да се твърди, че процесуалното нарушение е довело до опорочаване на присъдата по смисъла на чл.232,б.„а“, „в“ — „д“ НПК, процесуалните функции на участниците (страните) в процеса са били стеснени или парализирани в рамките на целия процес или на отделен стадий на процеса.

Към страните в наказателния процес, ограничаването или парализирането на чиито функции следва да доведе до отмяна на присъ¬дата, ще бъде правилно да отнесем и прокурора. Да се поддържа тезата, че тук не се отнася прокурорът, че, с други думи, процесуал¬ните нарушения са съществени само когато накърняват процесуалната функция на гражданите — субекти на процеса, означава да се допуска явен уклон в процеса в полза на онези субекти, които защитават пред съда своите права и законни интереси, за сметка на процесуалната активност на представителите на държавните и обществените инте¬реси. Това означава и отклонение от основните изисквания за хармо¬нично съчетаване в социалистическия наказателен процес на държав¬ните и обществените интереси с правата и законните интереси на гражданите. Различното третиране на процесуалните нарушения, спъващи правата на гражданите в процеса, и процесуалните нарушения, спъ¬ващи процесуалната функция на прокурора, противоречи и на принципа на състезателността. Всички страни в процеса, в това число и проку¬рорът, имат равни права, еднакво са подчинени на процесуалното ръководство на съда и в еднаква степен трябва да бъдат гарантирани срещу посегателствата на техните процесуални права и правомощия, за да се осигури еднакво максималната им активност в процеса и реалното осъществяване на състезателността при изясняване на обсто-ятелствата по делото.

Казаното се отнася с не по-малко основание и за обществените обвинители и обществените защитници.

13.       Най-често процесуалните нарушения като основание за отмяна се смесват с непълнотата на доказателствения материал.

Смесването на непълнотата като качество на доказателствения материал и самостоятелно основание за отмяна с процесуалните на¬рушения намира израз в стремежа на някои социалистически законо¬дателства да я формулират само чрез процесуалните нарушения, с които е свързана и които най-често я предизвикват. Непълнотата се определя като нарушение на изискванията за обективност и пълнота на дознанието, предварителното и съдебното следствие, след което се изброяват редица отделни процесуални нарушения, при наличността на които разследването или следствието във всички случаи се признава за едностранно и непълно. Едни от тези процесуални нарушения не са нищо друго освен обикновени съществени процесуални нарушения (например неразпитването на лица, показанията на които имат съще-ствено значение за делото), а други имат характер на процесуални на¬рушения от категорията на безусловните основания за отмяна (непровеждането на експертиза, когато по закона нейното провеждане е за¬дължително, неизпълнение на указанията на съда, върнал делото за допълнително разследване или за ново съдебно разглеждане, относно изследването на определени обстоятелства — срв. чл. 343 НПК РСФСР, чл. 351 НПК БССР, чл. 323 МССР, чл. 308 и 310, т. 10 НПК ЗССР’ чл. 353 НПК Груз. ССР и др.).

Непълнотата може да бъде и най-често е резултат на процесу¬ални нарушения, но самата тя не е нарушение на определена процедурна норма, а несъответствие на доказателствения материал с опре¬делени изисквания относно неговото качество, произтичащи пряко от принципа на обективната истина.

Различен е подходът при проверката налице ли е непълнота в доказателствения материал или съществено процесуално нарушение. В първия случай второинстанционният съд трябва да започне от съ¬ществото на делото с оглед да прецени извършени ли са всички след¬ствени действия, без извършването на които делото не може да се счита изяснено с необходимата обективност, всестранност и пълнота. След това съдът ще провери какви следствени действия не са извър¬шени по инициатива на съда или не са допуснати от съда в наруше¬ние на процесуалния закон и могат ли още да бъдат извършени. Ко¬гато обаче проверява наличността на процесуални нарушения, съдът изследва най-напред нарушени ли са формите на съдопроизводството, респ. нарушени ли са дадени процесуални норми, и след това се об-ръща към съществото на делото, за да прецени дали допуснатите процесуални нарушения са съществени. При процесуалните нарушения — безусловни основания за отмяна, проверката на съда се ограничава до констатацията, че са нарушени дадени процесуални норми, които се отнасят до основите на процеса, без да се изследва в каквато и да е степен съществото на делото.

Непълнотата е налице тогава, когато доказателственият материал, върху който е изградена присъдата, не отговаря на изискванията за обективност, всестранност и пълнота, и този недостатък може да бъде поправен чрез извършването на надлежни следствени действия. Няма значение, че на предварителното разследване не са били събрани едни или други доказателствени материали, щом те са събрани в съдебното заседание и са били взети пред вид при изграждането на съдийското убеждение. Никакво теоретическо и практическо оправдание не може да намери тезата, че непълнота в доказателствения материал ще имаме всякога когато предварителното разследване (дознание или предвари-телно следствие) не е проведено обективно и пълно независимо от това, дали съдебното следствие е обективно и пълно. Другояче се поставя въпросът при процесуалните нарушения. Когато трябва да преценим дали дадени процесуални нарушения са основание за отмяна, трябва да се обърне внимание не само върху това, дали са дали от¬ражение върху присъдата (в смисъл дали са я опорочили), но и дали не са накърнили съществено функцията по обвинението и защитата и с това са накърнили убедителността на присъдата. При това има процесуални нарушения, които могат да доведат до отмяна на присъдата не само когато са допуснати в съдебно заседание, но и когато са до¬пуснати само на предварителното производство.

Непълнотата в доказателствения материал трябва да се установи във всеки конкретен случай по даденото конкретно дело. Няма и не бива да има презумирана от закона непълнота в разследването или следствието. Тя или съществува, или не съществува. Или съдебното следствие обхваща всички следствени действия, които е необходимо и възможно да се извършват по делото, или това не е така и трябва да се извършат нови следствени действия. Срещаните в някои законо¬дателства положения в смисъл, че неизвършването на дадени следствени действия винаги означава непълнота в следствието, не означава нищо друго освен въздигане на едно процесуално нарушение в безусловно основание за отмяна.

Непълнотата в доказателствения материал според § 258, ал. I, б. „в“ НПК ЧССР е налице, когато за разяснение на делото е необ¬ходимо дадени доказателства да се съберат повторно или да се при¬влекат нови доказателства. Непълнотата в доказателствения материал обаче трябва да се преценява не абстрактно, а с оглед на възмож¬ностите да бъдат издирени и събрани нови материали. Няма непълнота в доказателствения материал, когато са изчерпани всички възможни средства за издирване на нови факти по делото. В тези случаи можем да имаме недостатъчност на данните, за да се направи един или друг извод по делото, а не и непълнота в доказателствения материал, на¬лагаща извършването на нови следствени действия. Това разбиране за непълнотата като основание за отмяна произтича пряко и от последиците, с които е свързано нейното констатиране в контролно-отменителното производство — отмяна на присъдата и връщане на делото за ново разглеждане или допълнително разследване с конкретни указания какви действия трябва да се извършат за допълване на доказателствените материали. В противовес на казаното за непълнотата въ¬просът, дали са налице, или не са налице съществени процесуални на¬рушения, се решава независимо от това, дали те могат да се поправят, или не.

Няма съществена и несъществена непълнота. Има само съществени и несъществени процесуални нарушения в зависимост от това, дали са довели, или не до непълнота в доказателствения материал или до друг порок на производството и присъдата. Има и съществени или несъществени факти (обстоятелства) в зависимост от това, дали те се отнасят, или не към обстоятелствата, които трябва да бъдат изяснени в процеса. Непълнотата в, доказателствения материал обаче винаги е съществена. Несъществената непълнота означава, че данните, които не са събрани, нямат съществено значение за правилното решаване на делото. Това не означава нищо друго освен че няма никаква непълнота в доказателствения материал, на основата на който е постановена присъдата.

Разграничаването на непълнотата в доказателствения материал от процесуалните нарушения се налага и поради различния момент, към който се проверява наличността на едното и другото основание за отмяна. Непълнотата се проверява към момента, когато се извършва второинстанционната проверка на присъдата, докато процесуалните нарушения се проверяват към момента, когато са били извършени. Предвид на това непълнотата ще бъде налице и когато необходимостта и възможността да се извършват нови следствени действия, без които делото не може да се счита напълно изяснено, възникват или се откриват едва след постановяването на присъдата. В тези случаи е налице непълнота, без да можем да говорим за процесуални нарушения, допуснати при постановяването на присъдата.

14.       Процесуалните нарушения се смесват и с необосно-ваността.

Подобно на непълнотата в доказателствения материал и необосноваността може да бъде резултат на процесуални нарушения, но се различава качествено от тези нарушения. Така необосноваността, т. е. несъответствието на фактическите констатации в присъдата с данните по делото, може да бъде резултат на това, че първоинстанционният съд не е обсъдил някои данни (игнорирал ги е), извратил е някои данни по делото, позовал се е на непроверени или несъществуващи данни по делото, допуснал е неясноти, противоречия и непълноти при обсъждането на данните, видно от мотивите на присъдата, и т. н. в разрез с процесуалното изискване да основе изводите си на всички проверени по делото данни и само на тях, както и на ясни, логични, пълни и убедителни съображения. Смесването на необосноваността с процесуалните нарушения, които я предизвикват, води до въздигане в необоснованост на типични процесуални нарушения, като неотчитането на данни, които са могли съществено да повлияят на изводите на съда, съществените непълноти в мотивите и др. (Срв. чл. 344 НПК РСФСР, чл. 369 НПК УССР, чл. 360 ИПК Аз. ССР, чл. 320 НПК Узб. ССР, чл. 354 НПК Гр. ССР, чл. 309 НПК ЗССР, чл. 324 НПК МССР, чл. 352 НПК БССР, чл. 347 НПК Кир. ССР, чл. 341 НПК ЛССР, чл. 342 НПК Арм. ССР.)

Но ако присъдата се признава за необоснована (несъответстваща на фактическите данни), когато не са отчетени (обсъдени) данни (обстоятелства), които биха могли съществено да повлияят върху из¬водите на съда, защо същото да не важи за случаите, когато при¬съдата е основана на данни, които не са били проверени в съдебно заседание, изобщо не съществуват по делото или са били извратени и биха могли съществено да повлияят върху изводите на съда. Нищо не може да оправдае неспоменаването на тези и редица други случаи, когато необосноваността се определя с оглед на процесуалните на¬рушения, които са я предизвикали. Смесването на необосноваността със съществените процесуални нарушения води и до внасяне в нейното съдържание на чужди за нея елементи. Понеже процесуалните нарушения се считат съществени, когато биха могли да повлияят съще¬ствено върху изводите на съда, то и необосноваността се определя като неотчитането на обстоятелства, непълноти в мотивите и пр., които са могли съществено да се отразят върху изводите в присъдата. Следователно в определението на необосноваността се внасят елементи на предположения, вероятности, уговорки, чужди на нейното съдържание. Необосноваността е налице не когато второинстанционният съд дойде до заключение, че съществува вероятно несъответствие на изводите на първата инстанция, изложени в присъдата, с фактическите данни до делото, а когато дойде до твърдо убеждение за такова не-съответствие. Второинстанционният съд може да счете, че присъдата е необоснована само когато е твърдо уверен, че изводите на съда не се оправдават от данните по делото. Проверявайки необосноваността, второинстанционният съд оперира само с налични и положителни величини — данните по делото, и заключението му може и трябва да бъде освободено от елементи на предположения и уговорки. Присъдата или се оправдава от данните по делото, или не се оправдава и трябва да бъде отменена. Всякога когато съдът не може да постави под основателно съмнение съответствието на присъдата с данните по делото, тя не може да се счита опорочена, респ. необоснована. Обратно — когато може мотивирано да се твърди, че с оглед на данните по делото тя не може да се счита убедителна, ще бъде налице необоснованост.

Несъответствието между изводите на първоинстанционния съд, изложени в присъдата, и данните по делото може да се дължи не само на това, че при формирането на съдийското убеждение не са спазени процесуалните правила, гарантиращи неговата правилност (да се обсъдят всички данни по делото, да се изложат мотиви и т. н.). Възможно е тези процесуални правила да са спазени, но при все това да не можем да говорим за съответствие между изводите на съда по съществото на делото и данните (доказателствата) по делото, понеже съдът е допуснал грешки при логическия анализ на данните. Тези именно случаи на необоснованост обхваща приложната област на б. „г“ на чл. 232. И тук обаче необосноваността не бива да се смесва с причината, която я е породила — грешката в оценката на дока-зателствата.

15.       На основата на смесването на процесуалните нарушения с необосноваността по б. „г“ на чл. 232 НПК на практика се очертава тенденцията разпоредбата на чл. 234, ал. III НПК да се тълкува разширително, като се изхожда от съображения за целесъобразност — да се осигури по-бързото приключване на делото, като се избегне връщането му за ново разглеждане, когато по пре¬ценка на втората инстанция това е излишно. С оглед на тези съоб¬ражения се приема, че разпоредбата на чл. 234, ал. Ill НПК следва да намери приложение не само когато необосноваността произтича от грешки на съда в логическия анализ на доказателствените материали (т. нар. „необоснованост по същество“), но и когато е резултат на про¬цесуални нарушения, засягащи разпоредбите на НПК относно формал¬ните изисквания, на които трябва да отговаря съдийското убеждение като гаранция за неговата правилност (т. нар. „формална необоснованост“).

Преди всичко трябва да се отбележи, че разпоредбата на чл. 234, ал. III НПК установява изключение от общата забрана за установяване на нови „фактически положения“ в производството пред втората инстанция. А разширителното тълкуване на изключенията от общите положения, установени в НПК, е абсолютно недопустимо. То означава тълкуване contra legem и навлизане в прерогативите на законодателя. Никакви съображения за практическа целесъобразност не могат да оправдаят отклонението от общите принципи в по-голяма степен, от колкото допускат изричните указания на закона. В основата на раз¬ширителното тълкуване на чл. 234, ал. III НПК стои и неправилното разбиране за необосноваността, която при известни условия дава основание на второинстанционния съд да установява нови фактически положения.

Разпоредбата на чл. 234, ал. III НПК изрично посочва, че се касае до необоснованост по б. „г“ на чл. 232 НПК, и то такава, при която „приетите от първата инстанция фактически положения са в явно несъответствие с данните по делото“. Тук се отнасят само случаите, при които необосноваността не е резултат на процесуални наруше¬ния или непълнота на доказателствения материал, а на грешки в логическия анализ на данните по делото. Да приемем, че приложната област на чл. 232, б. „г“ НПК включва и случаите, когато необосноваността на присъдата е резултат на процесуални нарушения или непълнота в доказателствения материал, означава да смесваме основа¬нията за отмяна по букви „б“, „в“ и „г“ на чл. 232 и да пренасяме режима на необосноваността към процесуалните нарушения и непъл¬нотата. Когато процесуалните нарушения са довели до необоснованост, това само означава, че те са съществени по смисъла на б. „б“ на чл. 232 НПК, а не че се поглъщат от необосноваността, споделят ней¬ния режим и последици и престават да имат значение на основание за отмяна сами в себе си. По същия начин, когато необосноваността на присъдата е резултат от непълнота в доказателствения материал, това не значи, че непълнотата се поглъща от необосноваността, под¬чинява се на нейния режим и престава да съществува като специфично основание за отмяна.

Да приемем критикуваното разбиране означава по-нататък да объркваме правомощията на второинстанционния съд при наличността на необоснованост по б. „г“ с правомощията му при наличността на основания за отмяна, заключаващи се в съществени процесуални на¬рушения или непълнота в доказателствения материал. А, както знаем, тези правомощия са твърде различни. При наличността на съществени процесуални нарушения независимо от това, защо процесуалните на¬рушения по конкретното дело са преценени като съществени, второинстанционният съд е длъжен да върне делото за ново разглеждане или разследване. При наличност на непълнота в доказателствения ма¬териал, произтичаща от съществени процесуални нарушения или други причини, втората инстанция по силата на чл. 234 НГ1К също така е длъжна да върне делото за ново разглеждане или разследване с оглед да се допълнят данните по делото. В противовес на това при необо-снованост по б. „г“ кодексът е предвидил право на втората, инстанция при определени условия да не връща делото за ново разглеждане, а да коригира грешките на първата инстанция, като установи нови фактически положения, т. е. като анализира на свой ред данните по де¬лото, събрани и проверени в първата инстанция, и направи онези из¬води, които счита за единствено правилни. Съществените процесуални нарушения и непълнотата в доказателствения материал не могат да се коригират от втората инстанция, без да се навлезе в прерога-тивите на първата инстанция по начин, който води до сриване на контролно-отменителния характер на второинстанционното производ¬ство. В тази област не е възможен никакъв компромис. Приемем ли например, че втората инстанция може да коригира допуснатите съществени процесуални нарушения и като обсъди игнорираните от пър¬вата инстанция данни и упражни правомощията по чл. 234, ал. ІІІ НПК, трудно бихме могли да убедим съдилищата, че не могат да кориги¬рат и други съществени процесуални нарушения. Преди всичко неизбежно възниква въпросът: ако втората инстанция може да установява нови фактически положения въз основа на данни, игнорирани от първата инстанция, защо да не може да направи същото и въз основа на данни, които за пръв път се представят във второинстанционното производство? И в двата случая се касае до привличане към доказателствения материал на данни, които първата инстанция не е имала пред вид при постановяването на присъдата. Докъде се стига по пътя на тази логика, се вижда ясно и от това, че привържениците на раз¬бирането, според което правомощията по чл. 234, ал. ІІІ НПК могат да се упражняват и когато необосноваността е резултат на процесуални нарушения, настояват и за право на втората инстанция да пре¬цени достоверността на доказателствените средства и на тази основа да упражни правомощията по чл. 234, ал. III НПК.

Поддържа се преди всичко, че втората инстанция може да се произнася по достоверността на представените пред нея писмени декларации. За тази цел втората инстанция може да призове лицата, дали представените от страните писмени декларации, и да ги разпита по въпросите, тяхна ли е декларацията, поддържат ли я и готови ли са да изнесат пред съда фактите, посочени в декларацията. Деклараторът в този случай ще бъде свидетел, даващ показания по смисъла на чл. 222 НК, и на общо основание ще носи отговорност за лъжесвидетелстване.

Неприемливостта на това разбиране не може да се отстрани с уговорката, че изслушването на декларатора по достоверността на декларацията не е събиране на доказателства. Щом деклараторът е сви¬детел, дава свидетелски показания пред съда и носи отговорност за лъжесвидетелстване, разпитът му ще бъде в пълен смисъл на ду¬мата действие по събиране на доказателства и показанията му — до¬казателствено средство.

Приемем ли по-нататък, че второинстанционният съд може да призовава и разпитва свидетели за проверка на писмените декларации, същото трябва да се допусне и за проверка на достоверността и на другите писмени и веществени материали. Но това би означавало превръщането на втората инстанция в съд по същество в пълен раз¬рез с духа и изричните указания на НПК. Разпоредбата на чл. 234 НПК изрично изключва правото на втората инстанция да събира доказателства. Разбирането, че чл. 234, ал. Ill НПК не допуска събирането на доказателства само когато това би означавало отлагане на делото, е съвършено произволно и напрано елиминира закона. Заб¬раната да се събират доказателства във втората инстанция е израз на нейния контролно-отменителен характер и затова важи във всички случаи, включително и за писмените доказателства. Пред втората ин¬станция могат само да се представят писмени и веществени материали с оглед да се провери пълнотата на доказателствения материал, но не и с цел тези доказателства да се събират и проверяват посредством извършване на съответни следствени действия.

Не бива да се забравя също така, че разпоредбата на чл. 234, ал. III НПК не урежда условията, при които втората инстанция може да даде ход на делото за постановяване на решение, а условията, при които по изключение може да установява нови фактически положения, между които се посочва и изискването да не се налага събирането на нови доказателства.

Правото на съда да проведе следствени действия по изясняването на даден факт намира оправдание, доколкото има и правомощие да се произнесе по обективната истина за този факт. Ако втората инстанция може да призовава и разпитва като свидетел декларатора относно достоверността на представената писмена декларация, не би могло да й се отрече и правомощието да се произнесе по истинността на дек-ларацията. Иначе разпитът на декларатора няма никакъв смисъл.

Но ако втората инстанция може да се произнася по достовер¬ността на декларацията, какъв смисъл има делото да се връща за ново разглеждане с цел да се разпита деклараторът по съдържащите се в декларацията факти ? От друга страна, при повторното разглеждане на делото въпросът за достоверността на декларацията ще се окаже предрешен от втората инстанция. Няма значение дали ще приемем, че становището на втората инстанция по достоверността на декларацията е задължително или не за първата инстанция. И да не го обявяваме за задължително, за да не влезем в противоречие с изричните указания на чл. 235 НПК, то ще тежи на съзнанието на първоинстанционните съдии и не може да не означава ограничаване на тяхното правомощие да се произнесат по вътрешното убеждение, основано само на данните по делото, закона и правилата на социалистическото общежитие.

Доколкото пък се твърди, че разпитът на декларатора се свързва само с приемането на посоченото доказателствено средство, следва да се отбележи, че нашата наказателно-процесуална система, както и всяка друга система на социалистическа страна, не познава производство по допускане на доказателства, при което предварително се про-верява достоверността на това средство чрез разпит на свидетели. Елементарно положение е, че при допускането на доказателствения материал съдът не проверява и не се произнася но достоверността му, а само по допустимостта на доказателственото средство, предложено на съда, и по значението, което има фактът, който ще се установи с това средство.

Приемем ли най-сетне, че втората инстанция може да призовава декларатора, за да установи в качеството на свидетел достоверността на декларацията, не можем да убедим съда, че няма право да го раз¬пита и върху съдържащите се в декларацията факти и постанови ре¬шение. Не може, с други думи, да не се дойде до сриване на цялото контролно-отменително производство, така както е уредено в НПК. Така в същност се получава и на практика с провеждането на разбирането, че по смисъла на чл. 234, ал. III НПК. щом разглеждането на делото по същество няма да измени съществено характера на об¬винението, нито ще влоши положението на подсъдимия, няма пречки второинстанционният съд да провери новите писмени и гласни доказателствени материали и въз основа и на тях да постанови решение по същество.

Още по-малко може да се съгласува с духа и разпоредбите на НПК относно второинстанционното производство тезата, че втората инстанция може да пререшава въпроса за достоверността на доказателствените средства, събрани и проверени в първата инстанция, и на тази основа да упражни правомощията по чл. 234, ал. III НПК. Това означава ни повече, ни по-малко в разрез със закона да облечем на¬шия второинстанционен съд в правомощия, които са присъщи на апе¬лацията и за успешното осъществяване на които няма да разполага даже и с възможностите на апелативния съд в буржоазна България, който имаше неограничено право сам да събира и проверява нови ма¬териали от значение за достоверността и въобще за правилното ре¬шаване на делото. Това значи, с други думи, да възкресяваме апелацията в по-лош вид от онзи, в който съществуваше в наказателния процес на буржоазна България. От друга страна, правомощията по чл. 234, ал. III НПК могат да се упражнят само при явно несъгласие на изводите на първоинстанционния съд с данните по делото. А когато става дума за достоверността на доказателствените средства, трудно бихме могли да говорим за явна необоснованост, като се има пред вид, че първоинстанционният съд, който се е произнесъл по достоверността на обясненията на подсъдимия, показанията на свидете¬лите и пр., е действал при условия, които в много по-голяма степен гарантират правилността на преценката. Втората инстанция би могла само в съгласие с контролно-отменителния характер на второинстанционното производство да постави под съмнение достоверността на доказателствените материали, на които се основава първоинстанционната присъда, а не и да пререшава този въпрос и по този начин да навлиза в прерогативите на първата инстанция.

От всичко изложено следва, че разбирането, според което раз¬поредбата на чл. 234, ал. III трябва да се тълкува разширително, като се включват в нейния обсег и случаите, когато необосноваността е резултат на процесуални нарушения, се намира в противоречие както с характера и основните принципи на нашето второинстанционно про-изводство, така и с изричните указания на закона. При това разбиране става практически невъзможно да се удържи дейността на второинстанционния съд в рамките на контролно-отменителното производство, към което се придържа и НПК.

 

 

[1] Павлов, Ст. Към въпроса за процесуалните нарушения като основание за отмяна на присъдата (чл. 232, б. „б" НПК), ГСУЮФ, т. LVI, 1965.

[2] Навсякъде в текста посочените норми от НПК са от процесуалния закон Обн., Изв., бр. 11 от 5.02.1952 г., попр. бр. 14 от 15.02.1952 г., изм., бр. 92 от 7.11.1952 г., бр. 89 от 6.11.1953 г., бр. 12 от 10.02.1956 г., изм. и доп., бр. 90 от 9.11.1956 г., изм., бр. 90 от 11.11.1958 г., бр. 11 от 5.02.1960 г., изм. и доп., бр. 90 от 10.11.1961 г., ДВ, бр. 1 от 4.01.1963 г., изм., бр. 30 от 15.04.1969 г., бр. 92 от 28.11.1969 г., отм., бр. 89 от 15.11.1974 г., в сила от 1.03.1975 г.