Бележки по главата „Интуитивно право” от монографията „Нормативната сила на фактическото” на професор Живко Сталев
Константин Кунчев*
„Тезата се възприема като справедлива, ако отговаря на представите ни за съразмерност на правните последици с фактите, които ги пораждат.
При накърняване на тази съразмерност чувството ни за справедливост е засегнато. В тези случаи не можем да се скрием зад закона и да кажем, че сме само негови проводници. Напротив – тук сме длъжни да тълкуваме закона така, че резултатът му да е справедлив. Спирането до буквата на закона при несправедлив резултат е безотговорно.“ Кристиан Таков
„Съдията не е роб на закона, но ваятел на правото.”
„Der Richter ist nicht Sklave des Gesetzes, sondern Gestalter des Rechtes.“ Kohler
В монографията си професор Сталев поставя на дневен ред фундаменталната идея, че правото – това не е законът. Регулативната сила на закона зависи не от друго, а от ценностите, културата и правосъзнанието на обществото в определен исторически момент и на определена географска ширина. Принудата и страхът винаги могат да дадат ефективност на регулативната сила на закона, но тази ефективност само допълва доброволността. Ако остане само принудата, се разрушава идеята за право и се стига неминуемо до революция – до радикална промяна на правната норма, което никога не е само позитивно явление. Исторически у нас се е наложило като типично действие рязкото движение на махалото от едната в другата посока, а доколкото тази смяна се случва твърде често, усещането ни за баланс е напълно разрушено.
Същевременно осъзнатата еволюция на правото ни води до мисълта за необходимостта от баланс и коректив на позитивното право от естеството на нещата – балансът в едно динамично развиващо се общество също е динамично състояние, което изисква адекватна реакция от страна на законодателя и съда. Това изисква най-напред да се осмислят и анализират обществените процеси, да се потърси решението в сходни хипотези и така да постигне справедливото разрешение. Анализът задължително следва да вземе предвид както доминиращата практика, така и проблемите по прилагането на дадена норма. Те са най-показателни за нейната ефективност.
Справедливостта и естеството на нещата обаче трудно се съвместяват със статичността на правната норма и най-вече с нагласите за ограничените и стеснителните й тълкувания.
Типичен за законодателя и съда е консервативният подход при измененията, респ. при тълкуването на правната уредба. Този подход е приемлив, когато обществото хомогенно и еднопосочно се е развивало в продължителен период от време.[1]Но е вреден, когато обществото преминава през напълно противоречиви периоди на ценностно развитие. Това е така, защото позитивното право, освен регулативна, има и ценностна функция – изграждане на трайна оценка за целените поведенчески прояви в определени ситуации.
В рамките на ЕС, от който България е част, става все по-наложително осъзнаването на нуждата от издигане на законодателния процес на равнище, което съобразява целите на позитивното право и защитаваните ценности и така допринася за утвърждаване на нова правна култура и правно чувство у гражданите на държавите членки, включително у българските граждани.
Тази отговорност у нас все още не се осъзнава, поради което се допуска самият процес по приемане на правни норми да води до засягане чувството на справедливост, и то независимо от това какво в крайна сметка е правилото по своята същност.
В този смисъл законодателят трябва да отреди повече място на обмислянето, обсъждането, разгръщането на целеполагането преди предлагането на конкретни позитивни разрешения. Защото осъзнаването на правното действие на позитивното право започва още от първия момент на законодателния процес.
Лесно можем да забележим, че консервативният, зле подготвен и припрян законодател не е създал позитивно право, което в пълнота да отговаря на новите процеси в обществото. Действа се след събитията, вместо те да се предвиждат и регулират своевременно.
В монографията на проф. Сталев се поставя и друг въпрос – след като съдията е подчинен на закона, може ли да правоприлага съобразно естеството на нещата? И ако да – кога, как и при какви условия? На тези въпроси ще се спра и аз.
Преди всичко искам да акцентирам, че днес системата на позитивното право е по-сложна от когато и да е било. Днес съществуват поне три правопорядъка, които понякога регулират едни и същи хипотези. Първият е вътрешното право със своя йерархия на източниците, вторият – автономният правен ред на правото на ЕС със своя йерархия на източници и принципи на приложение и взаимоотношение с вътрешното право, а третият – международното право. Тези правопорядъци са в скрита конкуренция за водеща роля и териториален и предметен обхват. Това вътрешно нормативно напрежение се усеща във всяка една правна система и във всеки акт на правоприлагане по дело с международен или европейски елемент.