Непреходните куриози на адвокатската професия през погледа на Алеко Константинов
В чест на 161 години от рождението на Алеко Константинов
Петър Топуров*
През 2024 г. се навършиха 161 години от рождението на Алеко Константинов – един от бележитите български писатели от края на XIX век. Макар и по-популярен с литературните си произведения, по образование и професия Алеко е юрист. Той завършва право в Новорусийския университет в Одеса през 1885 г., като в периода 1885–1892 г. работи като съдия и прокурор, докато не е освободен от длъжност по политически причини (1). В резултат на това стечение на обстоятелствата, както самият той споделя: „Сега, ща не ща, трябва да си вадя хляба с адвокатство. Съзнавам всичката трудност на началото в тази професия, но какво ще се прави, трябва и да желая, ако ми бъде сполучлив новият път, да се емансипирам веднаж завинаги от тази мъртва служба“(2). И макар и да прави този избор, не след дълго продължава да се пита: „… птичка певчая адвокатин става ли?“(3). Всъщност именно присъщата на адвокатската професия свобода дава възможност на Алеко да отдели повече време на литературните си занимания (4). Освен дара на свободата, адвокатстването го поставя в добре познати на съвремието и сякаш непреходни нелепости на битието на адвоката. Доколкото става въпрос за лична кореспонденция, в тях ние срещаме човешкото лице на писателя, оцветено със своите надежди, съжаления и разочарования, но и с ярки проявления на неговата сангвинична природа. Това може да доловим в отговора на Алеко на покана да направи справка по дело във Видин, на което той отговаря: „По ми е лесно да се кача на минарето на Бююк джамия и да извикам кукуриго, отколкото да мина през гнусната адвокатска чаршия, за да ида в Окр. съд за справка“ (5).
В следващите кратки редове ще бъдат представени отделни интересни откъси от епистоларното наследство на Алеко (6), от които можем да очертаем някои баснословни черти от куриозите на адвокатския живот, повечето от които познати и в наше време.
* Доктор по право. Асистент в Института за държавата и правото при Българската академия на науките. Хоноруван преподавател в Юридическия факултет на СУ „Св. Климент Охридски“. Адвокат от Софийска адвокатска колегия.
(1) Първото му освобождаване е от длъжността на помощник прокурор, тъй като отказва да се съобрази с дадените му от Захари Стоянов „указания“ върху визитна картичка да се постарае за строгото осъждане редактора на в. „Народни права“.
(2) Писмо от Алеко до Найчо Цанов от 20.03.1892 г. Цит по: Доковска, Д. (Съст.). Алеко Константинов като адвокат. С., Висш адвокатски съвет, 2012, с. 141.
(3) В превод „Пееща птичка адвокатин става ли?“. Из писмо от Алеко до Стоян Бешков от 13.11.1893 г. – Доковска, Д. (Съст.). Алеко Константинов…, с. 145.
(4) Тодоров, И. Алеко Константинов – жизнен път и творчески път (Послеслов). – В: Тодоров, И. и Тихов, Т. (Съст.). Алеко Константинов. Съчинения. Том втори. С., Български писател, 1989, с. 290
(5) Писмо от Алеко до Найчо Цанов от 27.02.1896 г. Цит. по: Тодоров, И. и Тихов, Т. (Съст.). Алеко Константинов…, Цит. съч., с. 194.
(6) Повече за епистоларната култура през Българското възраждане вж. Дамянова, Р. Писмата в културата на Българското възраждане. Шумен, „Глаукс“, 1995. Интересно е, че в епистоларното наследство на възрожденските автори за първи път се проявяват някои литературни жанрове, които впоследствие добиват популярност и в достъпната до широкия читателски кръг литература. Така например в кореспонденцията на Найден Геров се съдържат елементи на пътеписно творчество, което е близко до впоследствие създадената и добила популярност пътеписна проза на Алеко Константинов. Така Спасова, А. Писмата (1846) на Найден Геров и следосвобожденската пътеписна традиция. – В: Писането за себе си и неговите жанрове. С., ИЦ „Боян Пенев“, 2021, с. 102.
Проблеми на вътрешното убеждение на прокурора*
Симеон Стоев
Анотация: В две последователни публикации представяме дискусията, разгърната в сп. „Правна мисъл“ 1977 – 1978 г., за съдържанието и границите на вътрешното убеждение на прокурора. Нейното значение и тогава, и сега е съществено, защото, както посочва Симеон Стоев, докато за съдийското вътрешно убеждение е натрупан значителен опит в теоретическото му осмисляне, за вътрешното убеждение на прокурора, за неговата независимост в дейността му като субект в наказателния процес в рамките на една централизирана система, липсват цялостни изследвания върху юридическите, психологическите и етическите муаспекти. В първата статия ,,Проблеми на вътрешното убеждение на прокурора“ Симеон Стоев аргументира тезата, че началото на вътрешното убеждение на прокурора не се ограничава от общото правило за подчинението на всички прокурори на по-горния по степен прокурор. Признава, че централистичната структура и организация на прокуратурата в много отношения слага отпечатък върху процесуалния режим за изява на прокурорското вътрешно убеждение, но подчертава, че строгата субординация на функциите на структурните звена в системата на прокуратурата понякога създава грешна представа за несъвместимост на началото на вътрешно убеждение, на подчинението на прокурора „само на закона“ с изискването на пряко служебно подчинение и йерархическа дисциплина. Отбелязва, че процесуалният суверенитет обаче се регулира от НПК, а не от устройствените правила за институционална субординация, като правомощието да се отменят процесуални решения, да се нарежда да се извършат едни или други процесуални действия от горестоящия прокурор, не противоречи на началото на вътрешното убеждение, доколкоторазпоредените процесуални решения са авторизирани, те не са решения на прокурора, комуто е наредено да ги извърши, а на наредителя и това изрично следва да бъде отбелязано. Авторът аргументира същественото уточнение, че в сферата на оценката на доказателствата в наказателнопроцесуални правоотношения, в които прокурорът, а не прокуратурата, е субект, вмешателството да се приемат оценки и изводи, противни на личното убеждение на прокурора, са не само морално, а и процесуално недопустими. По-долният по степен прокурор няма право да взема като свои процесуални решения, които са му продиктувани от друг прокурор, ако те не са резултат на неговото суверенно право на лично убеждение. Статията разглежда съществените аспекти на вътрешното убеждение като метод, способ и принцип в оценка на доказателствата, като критерий за оценка и резултат на оценка. Спира се и на нюансите при определяне на самата природа на вътрешното убеждение в процесуален, гносеологически (познавателен), психологически и етичен смисъл. Обосновава, че процесуалните действия на прокурора (резолюции, постановления, протести) могат да се отменят, изменят или оттеглят от по-горния прокурор (и в това се изразява една от характеристиките на единството и централизма на прокурорския надзор), но горестоящият няма право да застави по-долния по степен прокурор да приеме като свои процесуални решения или оценки въпреки и против личното си вътрешно убеждение. В заключение подчертава, че след като вътрешното убеждение като принцип в процесуалната дейност се отнася не до прокуратурата, а до конкретния прокурор, очевидно цялата вътрешна организация в прокуратурата следва да се усъвършенства с оглед възможно най-пълноценна изява на личното убеждение на прокурора, който пряко и непосредствено ангажира личната си отговорност по конкретните преписки и дела.
* Сп. Правна мисъл, кн. 4, 1977 г.
