Гражданско право и процес

Историческо развитие на концепцията за стандарт на доказване в гражданския процес*

Анастас Пунев **

Резюме: Статията представя исторически и сравнителноправен поглед върху концепцията за стандарт на доказване в гражданския процес. За разлика от българската доктрина и съдебна практика, в системите на англо-американското и континенталното право се води дългогодишен дебат за дефинирането на обема и съдържанието на стандарта, както и възможността за съответното му прилагане при специфични хипотези. Този дебат е представен както чрез исторически преглед, така и чрез набелязване на основните тези по най-дискусионните въпроси – относно приликите и разликите с наказателноправния стандарт на доказване, критериите за преценка на стандарта, връзката му с идеята за вътрешно убеждение и други. Така за първи път се прави опит за дефиниране на стандарта в рамките на българския граждански процес, както и за преодоляване на неизбежните противоречия, когато възникне спор по въпроса.

Ключови думи: стандарт на доказване; доказателствено право; сравнително право; граждански процес.

______________________________________________________________________________

* Публикувано в сп. „Съвременно право“, 2021, № 2.

** Главен асистент по граждански процес в Софийския университет „Св. Климент Охридски“, Юридически факултет, и доктор по право.

За „гражданската конфискация“, „незаконно придобитото имущество“ и вулгаризацията на Правото (III)

Може ли конститутивните искове да са осъдителни?*

Георги Атанасов**

В памет на Йорданка Вандова, Кристиан Таков, Динко Кънчев и другите истински правозащитници, които не са между нас

Непосредствен обект на този анализ са гражданскопроцесуалните аспекти на исковото производство като завършващ елемент от състава на конфискационното правоотношение[1] по трите конфискационни закона – Закон за отнемане в полза на държавата на имущество, придобито от престъпна дейност (ЗОПДИППД)[2], Закон за отнемане в полза на държавата на незаконно придобито имущество (ЗОПДНПИ)[3] и Закон за противодействие на корупцията и отнемане на незаконно придобито имущество (ЗПКОНПИ)[4]. По изключение, когато е неизбежно поради вторичния и защитен характер[5] на гражданскопроцесуалното право, анализът третира частично и някои материалноправни проблеми.

Въпросът може ли конститутивните искове да са осъдителни би изглеждал чисто реторичен, ако в продължение на почти 10 (десет) години националната теория и практика не си затваряха очите за него.

Краткият отговор на този въпрос е – не, конститутивен иск нито може да бъде упражняван като осъдителен, нито може да му бъдат признати правните последици на осъдителен иск. Иск по чл. 124, ал. 3 ГПК за пораждане, изменение или прекратяване на граждански правоотношения нито може да бъде предявен, нито може надлежно да бъде проведен по реда на чл. 124, ал. 1 ГПК (като положителен установителен иск или като осъдителен иск). Хипотетичната възможност за евентуална допустимост на отрицателен установителен иск с предмет съществуване / несъществуване на извънсъдебно упражнявано преобразуващо право, освен отвлечена, и съвсем не е безспорна. Ограниченият брой преобразуващи граждански субективни права (numerus clausus), чието реализиране изисква исков гражданскопроцесуален ред, ведно с предвидените в закона последици на конститутивното решение, предпоставя изключителния характер на производството по конститутивен иск. Отсъства процесуална възможност за „конвертиране“ на осъдителен иск (чл. 124, ал. 1 – 2 ГПК) в конститутивен (чл. 124, ал. 3 ГПК) и обратно. Отсъства и правна възможност законодателят да промени естеството на гражданските субективни материални права, чиято защита или упражняване изискват съдебна намеса, включително при съзнателните опити за сближаване на континенталното с Общото право[6], които се правят чрез правния ред на Европейския съюз. Съществува обективна невъзможност за заличаване на границите между притезателни и конститутивни субективни права (публични или частни).

Отговорът на въпроса защо се налага да се припомнят баналности от най-общата част на гражданскопроцесуалното право (клон на публичното, а не на частното право на Република България) изисква въведение във фабулата и малко по-детайлно обяснение.

1. Прекият повод за написването на този текст е натрупването на няколко еднакви по съдържание съдебни акта на различни съдилища (не на Върховния касационен съд (ВКС)), демонстриращи зараждаща се системност на погрешно тълкуване и прилагане на процесуалния закон. Тези разрешения представляват част от актуалната съдебна практика на окръжните и апелативните съдилища, които поради удобството, че обезпечителните актове са изключени от касационен контрол, пряко противоречат на правилата на чл. 124 ГПК. Става дума за обезпечителното производство по ЗПКОНПИ и по ЗОПДНПИ-отм. Във въпросните актове съдът допуска обезпечение и определя „подходящи обезпечителни мерки“ по смисъла и реда на чл. 390 ГПК за обезпечаване на бъдещи искове на Комисията за противодействие на корупцията и отнемане на незаконно придобито имущество (КПКОНПИ), които определя като осъдителни. За тази квалификация на вида на исковата защита по бъдещия иск съдът стъпва на нормите на чл. 154, ал. 1 ЗПКОНПИ (чл. 75, ал. 1 ЗОПДНПИ-отм.), според които „срещу проверяваното лице и лицата по чл. 64, 65, 66, 67 и 71 се предявява осъдителен иск за отнемане в полза на държавата на незаконно придобито имущество“. Тези норми с идентично съдържание в двата закона повдигат няколко принципни въпроса – за вида и характера на нормите от специалния закон, съответно за съотношението на тези норми с правилото на чл. 124 ГПК, което провежда законовото разграничение между различните видове искове според вида на търсената защита[7]. Какво или кое определя вида на възможната правна защита? Въвежда ли нормата на чл. 154, ал. 1 ЗПКОНПИ нов вид правна защита или постановява постигането на целите на един вид правна защита чрез иск, който е предназначен за осъществяване на друг вид правна защита? Има ли обективни предпоставки, които да изключват възможността за свободен избор на законодателя за предпочитана правна защита? Ако нормата на чл. 154, ал. 1 ЗПКОНПИ отменя мълчаливо правилата на чл. 124, ал. 1 – 5 ГПК, какъв е видът на търсената правна защита и кои са правилата, които определят реда за нейното осъществяване? Намират ли се нормите на чл. 124, ал. 1 – 5 и чл. 154 ГПК в конкуренция и какво е тяхното съотношение на обща към специална или на обща към обща норма, за да се приложи правилото за действие на правната норма във времето? И най-вече – властен ли е законодателят да променя вида на иска, при условие че не може да промени вида на защитаваното или упражняваното субективно право?

Отговорите на тези въпроси изискват подробно и задълбочено изследване и прецизно обосноваване, които са немислими в рамките и обема на настоящото изложение – то може да се третира само като опит за маркиране на основните проблеми и възможните им разрешения (отговори) в условията на конкуриращи се правни редове[8].

2. Логиката изисква първо да се даде отговор на въпроса какво е значението на ползваното от законодателя в конфискационните закони понятие осъдителен иск, което използва законодателят в цитираните по-горе правни норми. Най-общо то следва да се разглежда в светлината на процесуалното понятие за правото на иск и да се схваща като „проблема на отношението на материалното право към процесуалното право или, иначе казано, на правото към процеса“[9].

* Текстът е публикуван за първи път в бр. 6/2021 г. на сп. "Адвокатски преглед"

** Адвокат от София

[1] Комплексното публично конфискационно правоотношение е регулирано в нормите на Закона за противодействие на корупцията и отнемане на незаконно придобито имущество (ЗПКОНПИ-2018) и предхождащите го норми на Закона за отнемане в полза на държавата на незаконно придобито имущество (ЗОПДНПИ-2012-отм.). По-подробно за публичното правоотношение вж. „За „гражданската конфискация“, „незаконно придобитото имущество“ и вулгаризацията на правото“ (II), т. 9 и сл., с. 63 и сл., „Адвокатски преглед, № 3-4/2020.

[2] Обн., ДВ, бр. 19/2005 г., отм., ДВ, бр. 38/2012 г.

[3] Обн., ДВ, бр. 38/2012 г., отм., ДВ, бр. 7/2018 г.

[4] Обн., ДВ, бр. 7/2018 г.

[5] В този смисъл изрично Сталев, Ж., Българско гражданско процесуално право, Пето издание, УИ „Св. Климент Охридски“, 1994, с. 49.

[6] Common Law.

[7] Вместо всички вж. Сталев, Ж. и др. Българско гражданско процесуално право, Десето издание, С.: Сиела, 2020, с. 162, относно вида на търсената защита като предопределящ фактор за определяне на „естеството на самия иск“: „1) само сила на пресъдено нещо (установителен иск); 2) сила на пресъдено нещо и изпълнителна сила (осъдителен иск); 3) сила на пресъдено нещо и промяна на гражданските отношения между страните (конститутивен иск).

[8] По въпроса за границите между правните редове и тяхното значение вместо всички вж. Вълчев, Д., Правото и границите във времето, В: Сборник доклади „Право и граници“, УИ „Св. Климент Охридски“, 2018, с. 15 и сл. Конкуриращите се правни редове в това изложение са два – националният правен ред и този на материалното и процесуално наказателно право на ЕС, което има за предмет на правно регулиране конфискацията на средства и облаги от престъпления (основана и неоснована на присъда).

[9] Силяновски, Д., Ж. Сталев. Граждански процес, Том I, 1958, с. 239.

Основанието за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 2, предложение второ ГПК: материалноправен или процесуалноправен въпрос, решен в противоречие с акт на Съда на Европейския съюз

Със Закон за изменение и допълнение на Гражданския процесуален кодекс (ГПК) (обн. ДВ, бр. 86 от 27.10.2017 г.) беше изменен чл. 280 ГПК относно основанията за допускане до касационно обжалване. Наред с останалите промени, след влизането в сила на изменението на ГПК на касационно обжалване подлежат въззивните решения, в които въззивният съд се е произнесъл по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е решен в противоречие с актове на Съда на Европейския съюз (ЕС). 

В настоящата статия ще бъде направен опит да се изясни съдържанието на това основание за допускане до касационно обжалване и да се даде отговор на някои въпроси, които биха могли да възникнат при неговото прилагане. Досега все още няма постановени определения на Върховния касационен съд (ВКС), които ясно да определят приложното поле на новото селекционно основание и с които да се допуска касационно обжалване на това основание. При оценката му не може да се използва и сравнителноправният опит, тъй като основните европейските правни системи, които предвиждат селекция до касация, не предвиждат основание за допускане, сходно с това по чл. 280, ал. 1, т. 2, предложение второ ГПК.

След общата оценка на новото основание за допускане до касационно обжалване с оглед на принципа на равностойност, установен в практиката на Съда на ЕС (I), ще бъде очертан обхватът на актовете на Съда на ЕС, по отношение на които следва да се преценява конкретното противоречие на въззивното решение (II) и ще бъдат разгледани възможните хипотези на противоречие в производствата, предоставени в компетентността на Съда на ЕС (III-IV).

Димитър Силяновски – „забравеният“ професор и теоретик на българския граждански процес*

Анотация: „В статията се проследява житейският, творчески и обществен път на професор Димитър Силяновски. Освен данни за тридесетилетната му преподавателска и научна дейност в Юридическия факултет на Софийския университет „Св. Кл. Охридски“ в статията се изнасят и досега непознати или слабо известни данни за обществената му дейност като член и председател на редица просветни, културни и научни дружества на българите от Македония.“

Ключови думи: българи от Македония, македонски дружества, основоположник, модерна наука за граждански процес, академичен живот.

За належащите преобразувания по Министерството на правосъдието*

Анотация: Авторът характеризира правораздаването в началото на 20 век като отличаващо се с особена мудност, бавност и формализъм. В доклада си авторът посочва проблемите, които според него са причината за „непроизводителната дейност“ на съдилищата. Авторът предлага финансови икономии в съдебните учреждения и Министерството на правосъдието, справедливо възнаграждение на съдии и прокурори, създаване постоянен институт на заместник–съдии, промени в работата на следствените органи и не на последно място – сериозни мерки срещу бавния съдебен процес. В доклада са посочени недостатъци и набелязаните мерки за справяне със скъпото и неефективно правораздаване.

 Ключови думи: преобразуване, формализъм, реформа, икономия, миров институт, Върховен касационен съд, Сметна палата.

БИБЛИОГРАФИЯ на тру­до­ве­те на проф. д-р Живко Сталев[1]

Настоящата библиография е допълнен вариант (добавените работи са в италик) на публикуваната в Юбилеен сборник в чест на професор Живко Сталев. С.: Сиби, 2005, предоставена с любезното разрешение на изд. „Сиби“.

Поръчителството безвъзмездна сделка ли е?*

Анотация: В статията проф. Ганев критикува тезата за безвъзмездния характер на договора за поръчителство, застъпена от Върховния касационен съд в решение № 448 от 11 май 1929 г. Като контрапункт на мотивите на съда, които проф. Ганев определя като „шаблонни“, са посочени редица аргументи, обосноваващи тезата за поръчителството като възмезден акт. Авторът тръгва от въпроса за същността на правната безвъзмездност, от дарението като един основен ориентир на безвъзмездността, за да поясни, че при поръчителството дарствени преживявания и намерения не присъстват нито по отношение на кредитора, нито по отношение на длъжника. В статията се откриват и редица примери от доктрината и практиката в чужбина, които идват да защитят изложеното от  проф. Ганев за правната същност на поръчителството, която се определя от възмездния характер на тази сделка.

 Ключови думи: поръчителство, възмездна сделка, безвъзмездна сделка, дарствени преживявания, пряко дарение, непряко дарение, регресни искове, облага, кредит.

Положение на кредиторите при делбата*

Анотация: „В статията се разглеждат средствата за защита на кредиторите при делба на имоти, принадлежащи на длъжниците ми. Законът за наследството от 1889 г. и Законът за имуществата, собствеността и сервитутите са съдържали правила, заваща защита на кредиторите. Проф. Венедиков очертава положението на кредиторите при делбата, като посочва, че тя е компилация от разпоредби, взети от италианския и френския граждански законници. От тях са заети разпоредбите първо на чл. 291 ЗН, а след 1904 г. и чл. 60 ЗИСС. Авторът прави анализ на българските разпоредби и подчертава разликата им с техните първоизточници, зле разбрани от българския законодател и зле преведени. Проф. Венедиков разглежда и възможността кредиторите да упражнят правата на длъжниците съделители да искат унищожението на делбата, както и да водят самостоятелно actio Pauliana против делбата. Авторът не отрича и възможността на кредитора да защити интересите си с молба за отмяна на трето неучастващо лице на влязло в сила решение за съдебна делба, която възможност се отрича в практиката на ВКС.“

Ключови думи: делба, съдебна делба, доброволна делба, кредитор, длъжник, съделител, уведомяване, възпротивяване, унищожение, actio Pauliana, косвен иск, отмяна на влязло в сила решение

Гражданско дружество и имуществена общност*

Анотация: Статията очертава основните разлики между гражданското дружество и имуществената общност, съобразно тогава действащата  гражданскоправна уредба. Авторът предлага критически преглед на коментара на ЗЗД на Меворах, Лиджи и Фархи, съпоставящ двата института. Докато коментаторите изтъкват имуществената общност като конститутивен елемент на гражданското дружество, проф. Венедиков аргументира възможност за дружество и без съсобственост между съдружниците. Акцент се поставя върху управлението на предмета на общото право, задълженията на съпритежателите и съдружниците, разглежда се и отговорността, която следва при нарушаване на тези задължения.

Ключови думи: съсобственост (имуществена общност), дружество, съдружник, съпритежател, квота, управление на обща вещ, обща цел, отговорност.